HOMO SAPIENS
HOMO SAPIENS
Колко бяха разкъсани от хищници,
от праисторически зверове?
Други брояха зрънцата пшеничени
и умираха от ледени ветрове.
В безкрая студен на безнадеждното
разпалваха междуплеменни вражди.
Избиваха се. Деца отглеждаха…
Кандилото на разума мъжди.
Аз не мога изплака хилядолетията
на многострадалния човешки род.
От пещерите до звездолетите
търсещ съдба и брод.
СПАСЕНИЕ
От много милиони години,
сред тайнствени морски градини
обитават искрящи делфини.
С езика на подводния екот
разговарят с океана
тези наши мъдри роднини.
Те обичат човека.
Но безмилостно биват избивани.
Покъртителна е кротостта
на морската костенурка,
заплетена сред
пластмасовите отпадъци,
в океана на човешкия егоизъм.
Човекът от вчера зашета
по тази невнятна планета.
И ето -
в пушилка превръща небето,
в мътилка - моретата.
Някои казват: „Спасете делфините.”
Аз ви казвам: „Спасете човека
от жестокостта му!”
За да не загинете.
ТАНГРА
Ти си древния бог на безбройните
дръзки и умни синове.
Ти опитоми и дари на войните
фантастичните първи коне.
И със тях завладяха безкрайната
Евразийска равнина.
Покориха света и откриха тайните
зад Китайска и Римска стена.
Ти си високо над вледенените
Чомолунгма и Хиндукуш.
Ти си Хармонията на Вселената,
във която постоянно се вслушваме.
Ураган. Мразовита виелица.
Конски тропот, вдигнал снежен прах.
Тангра, твоето име е гръмотевица.
Предводител с гръмотевичен смях.
СЪН ОТ ЮЖНОТО ЧЕРНОМОРИЕ
В очите - с някакво сияние,
с полупрозрачна плажна дреха.
Предчувствие, сълза, утеха.
Красиш самото мироздание…
Блестиш като звезда зорница,
скроена си от свръхматерия.
В невидимата си империя
усмихваш се като царица.
А мен нощта ме е повела
сред най-безбожните ми сънища -
като мелодия ще ме обгърнеш ти,
прозрачната си роба снела.
БЪЛГАРСКА ПЕСЕН
Тя като че създала е Всемира.
В темелите вградена на света.
Тя мрака с пламъците си раздира.
И тича босонога през нощта.
Събуди ме тракийска южна песен.
Глас на жена красива и добра.
Разплаках се на сън и бях потресен
от българска мистична светлина.
А сред жаравата митично племе
танцуваше от много векове.
И пропътувала до наше време,
мелодия с магични цветове
напираше като сълза в очите -
магьосница, дошла от вечността.
От българските невъзможни ритми
люлееше се цялата земя.
СЕЗОНЪТ НА ПРАСКОВИТЕ
Танцувахме. От вечните звезди
отдавна тръгнала е светлината
да може само миг да заблести
на две очи сапфирени в дъната.
На лятото замиращият дъх
докосна ни със тръпка непозната
и тръгнахме към онзи стръмен връх,
опрял челото си във небесата.
Да бъдем тук и точно в този час -
това без нас решила е съдбата.
Да се прегърнем двама - ти и аз.
Над пропастите и сами със вятъра.
На лятото замиращият дъх
докосна ни със болка непозната,
а прасковите с ароматен мъх
все чакаха да дойдем със зората.
СЕПТЕМВРИ
По Гео Милев
Не гении, таланти,
художници, музиканти,
работодатели,
изобретатели,
учени, учители,
народни водители,
писатели, артисти,
хуманисти…
А псевдомарксисти,
сега - банкери,
милионери,
капиталисти.
Грандомани с добермани.
Простаци с кадилаци.
Галфони с мобифони.
Сводници, космополити,
безродници.
Интернационалисти,
хомосексуалисти,
аферисти.
Пирамидни президенти.
Страховити
застрахователни агенти.
Бивши ченгета с
Бе Ем Ве-та.
Борчета с вратлета,
тупалки с бухалки…
Единни в борбата
за светлия
светски живот.
Без труд, без пот.
Яхнали стария, болен,
измъчен и стенещ народ.
С ТРАМВАЙ ПРЕЗ ДЪЖДА
Дали съм прав това не зная,
ала когато съм в трамвая
не гледам удари, ритници,
понасям стъпкани чепици,
понасям лакъта корав -
да сляза само жив и здрав!
Отвътре вече се нервират,
отвън не спират да напират.
По-бързо - вика някой вън!
Щом влезе вътре, става пън.
Реве там други като вол -
навярно със отпран мазол!
Докато ти напред си блъскал,
друг в теб обувките си лъскал.
Прав е, на работа не бива
с обувки мръсни да отива!
Една девойка много мила
на осем просто се извила:
- Ах, моля Ви се, помогнете
да перфорираме билета!
- При толкоз хора не разбирам
как аз да Ви го перфорирам?
-Аз слизам, моля, извинете
и шапката ми отстъпете!
Изпращам във дъжда трамвая,
и може би греша - не зная,
но все пак да попитам, нека -
дали човека за човека
е брат, приятел и другар
или добре облечен звяр?
ЧОВЕЧЕСТВО
Живеем в необикновено време -
науката чертае рязка чупка,
човекът чупи земната черупка,
посяга към звездите да ги вземе!
И космосът и атомът са наши,
ала земята сякаш ни е чужда -
задъхва се, от въздух има нужда
затисната от облаците прашни!
Какви вълшебства, дявол да го вземе!
А тръгнахме от каменна секира.
Но във духовни пещери се свира
все още нашето човешко племе.
Човекът вече мисли се за бог,
той стъпил е на пътищата звездни…
Уви! Във своите душевни бездни
пропада като в кладенец дълбок!
Живеем в необикновено време -
науката чертае рязка чупка
и чупи вече земната черупка
многомилиардното маймунско племе!
ЧОВЕК
Човекът е на няколко етажа.
За йерархията им какво да кажа -
най-горе смята се, че е умът.
Но долу е стремежът ни към плът.
Една жена случайно ви поглежда
и ражда се искрицата надежда.
Пожарът вече е готов да лумне.
А преди малко бяхме толкоз умни…
На тялото ни точно по средата
намират се стомахът и червата.
На думи всеки вечно ги презира,
но упование във тях намира.
И дневно пет-шест, седем-осем пъти
се тъпче уж да утоли гладът им.
Ами какво да кажем за сърцето -
то с цветове играе по лицето.
Ту жълт-зелен от страх те нарисува,
ту с кръв божур ти жилите издува
и няма как да скриеш ти срамът,
и с нищо не помага ти умът.
Човекът е на няколко етажа,
но слушайте какво аз ще ви кажа:
добре е органите да се тачат -
не карайте сърцето да подскача.
Не карайте стомаха да се пука,
а пък умът ви да умре от скука!
Каквото и да поднесе съдбата,
вървете със усмивка във сърцата.
През вятър, дъжд, през студ и сняг и пек -
с изправена походка на човек.
И нека петият етаж - душата
да бъде някъде във синевата!
