Из цикъла „Жестоки разкази”

Боян Лалов

Пътувам много по влаковете и съм се наслушал на какви ли не истории. Студени вагони. Циганите влачат по коридорите чували с риба от Бургас. По пода остава слуз като от гигантски охлюв. Свалят рибата по гарите в Сливен, Казанлък и Карлово. Пенсионери мъкнат торби с компоти и пътуват към безработните си синове и дъщери по градовете. Веднъж влакът тръгна бос по чакъла на трасето - задигнали му релсите. Друг път спря, защото му задигнали кабелите.

В купето сме шест души. Мълчим и дремем сгушени в шушляковите си якета. Но пътят е дълъг и полека-лека почваме да се разприказваме.

- Бай Цеко Янкин дойде да ми прави покрива на една стопанска постройка на село, разправя един слаб, възрастен човечец на земляка си, който седи до него.

- Той е стар майстор, не знам дали има голям обект в България, където да не е бил. От всичко разбира. И дърводелец, и кофражист и арматурист, мозайкаджия, бояджия… универсален. Този човек, дето с ръцете си е построил цяла България едва свързва двата края с една мизерна пенсия. Затова се принуждава да ходи където го повикат, макар че е стар и болен. На всичко от горе, гръкляна му е рязан - заболя от рак на гърлото. Това е от цигарите. По тези фургони дето е живял 40 години какво друго можеш да правиш след работа освен да пушиш. Като се пенсионира си дойде на село. След промените нали върнаха земята. Той е пословично работлив, не стои мирен - засади праскови на своето място. Та ми разказва шепнешком, защото не може да говори с тази дупка на гърлото:

- След няколко години, вика, дръвчетата дадоха плод - едни едри, хубави праскови, сочни - с две праскови да се наядеш. Обраха ги циганите. Другата година докато ги чакам да узреят се повтори същото. Взех бензиновата резачка и изрязах дръвчетата до едно. И докато ги режа плача. То аз не мога и да плача, ами само въздуха ми свисти тука от гушата… и сочи с пръст. Като завършихме покрива той се просълзи. Трогна се човека, избърса си очите с опакото на дланта. Може би си е припомнил нещо. Защото на всеки му е мило да види, че нещо излиза от неговата работа. Той не живя много след промените. Не можа да види че сринаха всичко, което нашето поколение е направило.

- Моят баща, взе думата землякът до него, почина на 90 години. Мисълта му беше бистра до последния ден. И ми каза: Сине, имаме райска земя. Грях е дето сме я оставили да буренясва. В някои държави от пустините направиха градини. А нашите управници от градините направиха пустиня. Сега тръгнали и да я продават. Ще има божие наказание, вика, ако загубим това което бог ни е подарил! Това му бяха последните думи.

- В Сливен имаше завод с модерни металорежещи машини закупени от Швейцария - обади се един набит мъж на средна възраст до прозореца. Доколкото разбрах, беше инженер.

- Това са машини с цифрово-програмно управление. Продадоха ги в Турция на безценица. Някой упълномощил някого да разпродава България. Да прибира грешни пари, да прави имане и да смята другите за глупаци.

- Ами това са тези дето ни мамеха със светъл комунизъм, а ни докараха тъмен капитализъм. Изнесоха машините, изсякоха горите, бетонираха морето. И през цялото време господата се усмихват невинно и самодоволно зад някоя румена физиономия.

- Прадядо ми през турско време е бил търговец, се обади единствената жена в купето. Стигал е до Влашко и Сръбско. Като се върне - отвори тефтерите, преброи парите и каквото е в повече излезе и го хвърли на пътя - да има за сиромасите. Казвал, че тези пари не са негови и могат да му развалят занаята и богатството.

- Имам близък, адвокат, води дело срещу местни монополисти от Дупница, които не разрешават строежа на птицеферма за кокошки носачки. На два пъти палят кокошарниците и след това стопаните си търсят кокошките на километри разстояние. Адвокатът казва на ответниците:
- Оставете хората на мира. Какво искате? По-добре да се споразумеем. Защото законът е на наша страна и ще спечелим делото.
- Абе, рекъл мутрата, вие може да спечелите делото, но дали ще сте живи да го дочакате?
- Аз съм достатъчно млад и смятам, че ще го дочакам.
- Млад си и си зелен. И млад и зелен ще си отидеш.
Хвърлили му един як бой и той се отказал. Няма полиция, няма съд, няма прокуратура.

- Един познат в Казанлък има черешова градина. Черешите са ранозрейки, отишли със жена си да ги видят дали са станали за бране. Гледат една тумба цигани с две каруци. Носят пълните щайги с череши и ги товарят.
Излязъл напред тартора и ги пита:
- Какво искате?
- Как какво искаме? Ние сме собствениците. Кой ви разреши да берете?
- Вземайте по една щайга и си вървете!
Така е било преди двеста години по времето на черкезите, кърджалиите и даалиите. Моите съученици на село сега в края на лятото спят в лозята и в царевицата с пищовите да си пазят стоката.

В купето пътуваше един интелигентен човек, възрастен, по-късно разбрах че е учител. Той разказа следната история:

- Моят племенник в Пловдив имаше приятелка, много красиво момиче. Жечо е спортист, тренира айкидо. На абитурентския бал отива с приятелката си да празнуват в ресторант „Санкт Петербург”. Там е широко - има горен етаж оформен като балкон. Дансинг, импровизирана сцена - направено като театър. И вижте каква драма се разиграва пред пълната с хора зала. Пристига един от онези момчета-борчета дето с рекет, кражби и побоища се прославиха в цяла България. Иска да танцува с момичето. Виргиния се казва, като скъпоценен камък е и привлича вниманието. С една ослепителна рокля от коприна. Тя най-учтиво му казала, че тук е с приятеля си и не иска да танцува с непознати. Той я хванал за ръката и я повлякал към дансинга. Племенникът ми се намесил веднага. Борецът се извъртял да го удари в лицето, но се намерил по очи на земята с извита ръка. Болката парализира движението. Жечо чака да дойде охраната, но никой не се намесва. Поотпуснал го малко, за да не му счупи ръката. Онзи с лявата ръка вади кама от страничен джоб на панталона и намушкал Жечо в ребрата и корема. Най-после се притекли хора, стъпват в локви кръв по дансинга. Идва линейка, едва го спасиха - от загуба на кръв щеше да си отиде. След излизане от болницата подава молба до прокурора и след няколко дена изчезна.

- Как така изчезна?

- Отвлякоха го. Получихме писмо от него: „Оттеглете молбата от прокуратурата, защото иначе ще ме убият! И така направихме, за да го спасим.

- В нашия квартал имаше един - Джаба му викаха. Като онзи във филма „Звездни войни”. Двеста килограма. Не може да мине през вратата. Няколко момичета изнасили. Всички знаят за това и никой нищо не прави. Преди десети ноември бил доносник и килиен агент. Умее да чупи крака и да предразполага към самопризнания. На една млада жена с две деца й счупи раменната кост. Изнасили я, имаше разкъсвания. Няма полиция, няма прокурор. Мъжът й се върна от чужбина. Отиде при Джаба и го застреля направо от упор в лицето. Същия ден напуснал страната. Сега ще го издирват с интерпол. Следствието най-после се задвижило да раздава правосъдие…

- Нали уж вече сме част от Европа? Нали шампанско пиха големците!

- По мустаците ни тече, дето вика народа, но в устата ни не влезе, отговори учителят. Пременил се бай Ганьо, като се погледнал - пак с потурите. Ако можеше великият Алеко да ни види, едва ли би се смял. По-скоро би плакал с горчиви сълзи. И пак ще каже: Шапки долу, на колене пред този народ!

- Нашите държавници са добре. Кефят се от дебелашките викове на чалга -певачите и фолк-дивите. Циганията стана еталон на културата.

- Цялата тази работа ми прилича на един случай, който искам да ви разкажа, обади се инженерът до прозореца. Бях в Бургас на пристанището. Мой близък си натоварил колата в Испания и ме помоли да я прибера като я свалят от кораба. Изпратил ми беше пълномощно и всички необходими документи. Чакам цял следобед. Най-после корабът се задава. Български кораб, голям, товарен. Гледам го, че върви към брега и няма намерение да спира. Такова чудо не бях виждал. Като се удари в кея, като се разлетяха онези каменни блокове… добре че корабът не потъна. България е сега като този кораб. Ще потъне ли - не зависи от капитана, трябва хората да се намесят. Защото само фуражката му е истинска. Под нея няма нищо. Сламено чучело.

Влакът спря на гара Сливен и трябваше да слизам. Махнах за сбогом на тези хорица, които навярно никога нямаше да видя.