Всеки ден със нещо се сбогуваме
ВСЕКИ ДЕН СЪС НЕЩО СЕ СБОГУВАМЕ
На Иван Ставрев
Тъй както се сбогува лятото
с блестящото си тяло по водата.
Сбогувам се със тази улица,
която вдъхновено крачи към морето
и днес е приютила мимоходом
момчето с пуканките, старецът с теглилката…
Сбогувам се с дърветата, които
като антена свързват улицата с други
и разговарят си по морза на листата –
къде и как ще пренощуват птиците.
Всеки ден със нещо се сбогуваме,
тъй както се сбогува светлината
с божествения си произход нощем.
Нима не помниш оная тиха вечер
на кея сред седефа на вълните –
приказвахме и бавно се сбогувахме
с баладите на Девня и с мечтите,
които там затрупахме с бетона.
Нима не помниш как виното
разтваряше вратата
на времето, погълнало внезапно
оня източен мъдрец – Фикри.
Как неговите чудеса накацаха
край печената риба и запяха
мелодията на земята.
а после се обесиха на фара.
Всеки ден със нещо се сбогуваме,
тъй както се сбогува самотата
с парещото тяло на съня.
Нима не помниш вечерята на кея
със печените миди върху камъка,
поляти със стиха на Наско Коев,
как бисерите светеха във тъмното
и как го чакахме да се завърне
от нощните си срещи с боговете,
а той надуваше тромпета на нощта
по-ясно да усетим тишината…
Всеки ден със нещо се сбогуваме,
тъй както се сбогува вятъра
погалвайки невидимо живота.
ТРИНАЙСЕТ ЦЕЛУВКИ
Стигнах само до седмата
оная нощ
и още откънтява в пространството техния кратък живот.
Първата беше случайна, като срещата ни.
Втората беше хищна
като вик докопал се до спасителен бряг.
Третата, четвъртата, петата –
бяха блажени като щастието,
в което се забравяме.
Шестата беше предпазлива –
да не би това да е сън!
Седмата ти я поиска,
но вече беше светло и тя загуби своите очертания.
Останалите ще ти изпратя по реката.
Когато излезеш на брега
ще бъде слънчево утро с бяла рокля
и песни по дърветата.
Ще бъдеш леко усмихната към спомена
и с ръка в реката.
Тогава ще пристигнат те – останалите
и ще се почувстваш щастлива
като мен…
Но аз на никого няма да кажа, че съм ги пратил,
ти никога няма да знаеш, че си ги получила,
светът няма да знае за тях.
Защото ще са като писмо от Бога –
невидимо и мълчаливо, дошло по реката.
ТОЛКОВА СВЕТЛИНА В ОЧИТЕ НА ЛЯТОТО
Само небе, земя, светлина.
Никаква държава наоколо за ограничаване на свободата,
никаква философия за разделяне на света,
никаква политика за преброяване на гражданите…
И ако трябва отново да си създавам родина
ще отида при морето да му поискам лятото.
Лятото няма врати и прозорци,
спокойно се влиза в него, както дишаш,
както целуваш, както се ровиш в душата си.
Лятото е стройното тяло на светлината,
бялата академия на живота,
хоризонтът, който те събира с безкрая.
Моята родина.
СИПВАЙКИ ПО МАЛКО ВРЕМЕ
На Валери Пощаров
Поело е нанякъде дървото,
перото си размахва
и с мастилото на вятъра рисува изгрева…
Хълмът задминава слънцето,
наметнат с дъждоносен облак,
върви по своя път невидим…
Поляната с безбройните крачета на тревата
едва-едва пълзи и шушне нещо на гората…
Придвижва се животът едновременно.
Единствено човекът се е спрял и гледа
как камъка минава покрай него –
премествайки на сянката петното.
Човекът има правила,
измислил си е вечности и крайности
и меси като Бог живота,
сипвайки по малко време
тук и там – за ориентири.
И всяка вещ превръща в огледало –
отново да се види, да се полюбува ,
дали защото мисли, че не съществува,
или защото се страхува,
че в другите неща ще се загуби.
