ГАРНИЗОН
ГАРНИЗОН
Градче далечно. Н-ско,
с казарми беловцветни,
с площадче, парк и кино
и гара със бюфет.
И жители, които
си лягат вечер в девет,
а сутрин ги събужда
тръба войнишка в пет.
Градче обикновено.
Със нищо неизвестно.
Привикнало със пукот,
команди и „ура”.
С тревоги посреднощни
и сто войнишки песни,
които и жените
ги знаят до една.
Но ти си съществува
от толкова години…
Войниците се сменят
и тръгват за дома.
А то бере тютюна
и ранозрели дини,
там някъде, накрая
на нашата земя.
Какво ли ме накара
за него да си спомня?
Приятелят военен
или прозвъннал смях
на някакво момиче
по тънка лятна рокля,
с очи безкрайно сини
и южно слънце в тях…
КОЛЕТ
І.
„Чудих се какво да и изпратя,
за да не гине с времето по гари,
докато стигне… И реших накрая
орехи да сложа.
Твой - баща ти.”
Нищо повече. И орехи стотина,
лъхащи на село и на слънце.
Грапави луни на свойто дъно
с истини за не една година…
Манастира в Дряново си спомних,
костницата с черепите тъмни.
Черепите - орехи огромни,
наредени във редици тъмни.
ІІ.
Природата, създавайки човека,
от ореха е гледала ревниво.
Започнала от черепа и леко
нагъвала сърцевината сива.
Костницата в Дряново си спомних…
Костницата с черепите тъмни.
Черепите - орехи огромни,
наредени във редици стръмни.
Но ги няма ядките горчиви!
Че тиран да влезе се опитал
под черупките им костеливи.
Не успял. И са с куршум пробити.
За мен не са те черепи стотина,
лъхащи на пръст и на изгнило,
а грапави луни със страшна сила
и истини за хиляди години!…
СМЪРТТА НА ГРАНИЧАРСКОТО КУЧЕ
Най-старото куче
на тая застава умря.
Кучето, хващало
чужди бандити и наши,
решили да търсят късмета си
в гнилата смет на чужбината.
Кучето,
учило толкова млади момчета
на ловкост, на нюх и безстрашие,
ранявано, бито,
кучето старо,
носител на много отличия,
но едва ли ценящо ги,
както момчетата млади,
жадуващи слава, награди
и даже безсмъртие…
Погребваха кучето -
заставата беше строена.
Със пръст го затрупаха -
залп се разнесе тогава
и сълзи в очите
на всички войници
избиха…
А в кучкарника
живите кучета
се боричкаха весело…
ВРЕМЕТО
Със вярата, че си единствен съдник
на чест, любов, позор и вечна слава,
на онова, което ще се сбъдне,
отсъждаш ти… И гордо отминаваш.
Всесилно си! И твоят фронт е ясен.
Заплашваш ти, и мачкаш, и въздигаш.
Но представи си в миг един прекрасен,
че скъсала се твоята верига…
Ще се разлееш волно и стремглаво,
ще изтечеш, в небето ще попиеш…
Кажи какво ще стане с нас тогава?
И научи ни що да правим н и е!…
МАЙСТОРСТВО
На д-р Минчев
Недей изрича думата веднага,
дори да ти боде езика и небцето,
дори да ти се струва, че е права
и мястото й да е точно тука.
Не си ли виждал майстора строител
или майстора шивач,
или пък истинския лекар.
Не си ли виждал и войника,
старателен как дълго се прицелва.
Сто пъти първият ще си огледа камъка,
плата и кройката си - вторият,
или изследванията си - третият,
или мишената - войникът,
преди да се решат да действуват.
А ти си служиш с думата…
И мисълта строиш, а пък със нея - чувството.
И трябва много да внимаваш,
защото в тоя свят най-трудно се прощават
излъганите чувства.
КОЛЕДАРИ
Днеска е Коледа, Сняг е навеял на кьошка.
Късно е вече, а майка ти още не ляга.
Как ще заспиш и ти, щом в тишината среднощна
чуват се стъпки на хора и песен на прага.
Бързо от одъра скачаш по ризка и лепваш
топло челце на стъклото и гледаш навънка.
Някакъв чичко със пръст ти натиска нослето,
смее се - само че някак неловко и тънко.
Майка ти вън е изнесла краваите вити.
Чуваш, че нещо говори със друг един чичко.
Чуваш: „Другарко.” Не чуваш… И сетне: „Убит е.”
Олюлява се тя и тогава придържат я всички.
Секва за миг песента коледарска. Но после
друга запяват - нея тъй често си чувал.
Тръгват си… Майка ти още е вън, а на босо
е обула на татко ти старите черни цървули…
МОНОЛОГ НА НИКОЛА ВАПЦАРОВ
Недейте ми се сърди. Много бързам
да поживея и да се порадвам
на всички земни хубости. Но з н а я -
една задача трябва да изпълня -
поемам цялата вина и риск.
Та затова не се сърдете… З н а я,
че няма да живея толкоз дълго,
за да достигна пенсия и весел
пред вас да се похваля с много внуци,
със почести и титли - вий да цъкате
с езици и до болка да се чудите
на моите коси непосребрени
и на лицето, толкоз младолико.
Каквото и да казвате - аз з н а я
дори деня, в който ще загина.
Но няма да го кажа, за да вярвате,
присъдата ми че не е изпълнена…
И за да не помислите, че лъжа,
един мотор със песен ще задвижа.
Когато спре - то значи…, че ме няма.
ЕДНА ЧОВЕШКА СИЛА
Най-първото, което съм запомнил
от татковото мъничко имане,
е колелото - купено на старо,
ала единствено във махалата.
Но бях щастлив, когато се научих
на пет години още да го карам.
То бе отдавна… Днеска из квартала
бучат мотоциклети и коли.
Съседите един на друг се фукат
и гледат ме с презрителна насмешка.
А аз поддържам колелото още,
тук-там и спица някоя му сменям
и карам го - краката ми са здрави
със мощност
от една човешка сила…
БЕЗСЪНИЦА
Трета вечер татко си сънувам!
Весел се разхожда все по двора,
дръжката на брадвата ни сменя…
После слиза във мазето бавно
обръча на бурето да стегне -
вече наближава гроздобера.
Трета вечер татко си сънувам!
А капака на ковчега с десет
гвоздея, си спомням, заковаха…
Трета вечер татко си сънувам!
Значи скоро трябва да си ида,
гроба му със вино да прелея,
радост да му занеса голяма…
Но каква - по пътя ще измисля.
ПРИКАЗКА
Забрави ли? - „Търкулнала се питката
и хукнало подире й момчето…”
Подмамено от свойто любопитство,
то изранило босите крачета.
На приказката краят е известен.
Но аз си спомних: над нощвите мама,
приведена от грижата голяма,
да меси мойта питка с път нелесен…
И досега я гоня, без да спирам.
Не знам вкусът й, ни къде ме води.
Навярно тъй земята ще пребродим
и татко ще открием във Всемира…
ДОПЪЛНЕНИЕ КЪМ МИТА
Дойдох, Сизиф! Тъй малко ти остава
да стигнеш първоизворите чисти.
И аз ще ти помогна, че съм търсил
със кози крак над пропастите истини.
Подпирам с рамо. Тежка е скалата.
ще рукне пот… Мълчание ще бъде.
Лавина стара може да събудим
със шепота сподавен и оскъден.
Защо нагоре, няма да те питам.
Сърцето ми от ярост ще засвети,
преди да чуем тая светла песен,
заглъхваща в ухото на морето.
Но най-накрая ти ще ми покажеш
от белите, студени, вечни рани
как капе вечността, която търсим
с души пресъхнали и сухи длани…
Да тръгваме!