Георги Майоров

Ако човек чете книгите на поета Драгомир Шопов без да знае нещо от биографията му, ще възкликне: Ето го вълшебникът на селото, взел четката на Майстора, за да изписва душата на бита му. Може би такъв ще го види и в избраната лирика ,,Небе и корен” (Изд. ,,Захарий Стоянов”, С., 2008).

Но отиде ли дълбоко зад заглавието, ще разбере, че това е измамен прочит. Защото авторът е роден и е работил винаги в София.

Всяко разумно същество се стреми нагоре, към небето, а до него лесно не се стига. И поетът отрано е разбрал магията. За да го стигне му е необходима земя и корен. А по жълтите павета тревичка не никне. Тук няма земя, няма небе. Нито полярна звезда, пътеводната за всички. Не се знае къде е и изтокът. Слънцето изгрява в мъгла, мърсотия, мафия. Денят е устроен на три етажа - васалство, високомерие, власт. Само западът е сигурен - залитане, задремване, залязване.

Тези три наклонени корпуса на обществото не може да изтърпи нежното сърце на поета Драгомир Шопов и от младини търси устои, земя, простор и небе за мечтите. Рано разбрал, че без корен няма да го достигне. Блян, но не заблуда, а мечта реалност и я постига. Без да се провиква - небе, небе ми дайте! - че да бъде едновременно детайлен лирик и без грубо да засмуква въздуха на околните, когато диша.

Сам воюва и се въздига до него с душата и сърцето си - тих, нежен, изтънчен. (Ето предимството на градското момче, не обличало абичка - печалба и загуба). И намира себе си, своя творчески корен, извън града, в селото, в полето. Където ,,Равнината опъва конец - и по него ще се плъзне червеното слънце хей там, зад баира”.

Та целият свят да си отдъхне от жегата в живота. Там щурче ще го води и ,,светулка ще свети в косите ми /му/ тъмни”. На воля ще приказва ,,с тревите и буците пръст”, докато ,,тихо се съмне”. Това не е природното здрачаване и съмване. То е съмване в душата му. Където в тишина волно се раждат и зреят мечтите, още недокоснати, но видими. Където ,,се събира със себе си”. Вижда и своите изгубени следи по ,,земята или по небето”. (,,Селско утро”).

Там усеща въздуха, своя дълг, болка, тъга и утеха. И от къде извират думите, с които изписва дните. Където дори само ,,едно селце…поправя всяка грешка / на раздвоеното сърце” (,,На село”). Поетът не може да не се тревожи, но ,,за всичко трябват сетива”. Само сред природата творецът се усеща ,,с листа и корен”, с рецептори, които виждат (,,Съдба”).

И небето не се достига без корен, без зелени дървета, които ,,крепят високо небето…в панелния ни свят, че ,,да има къде душите ни да летят”. Човешкото чувство ,,залязващо свети”, та лирикът много пъти се моли Господ да запази чисто поне небето над нас. От разговора с пръста и земята разбира, че животът навярно е вечен в археразкопките на народните обичаи, на молитвата към бога, разорани с космичния плуг, който и ,,душите ни оре”, за да има ,,трева от нежност. И небе от болка”. Но на каква цена?

С цената на търсената предишна хубост на селото и жените, които Майстора рисувал. С виждането как подранилият старик ,,с тояжка почуква” по плочите на паметта ни. Как авлига душата ни въздига над ,,коварни лъжи”, над измами, злост и думи отровни. Той не може да спре отиващото си лято на живота, но този свят ,,не се побира в градските етажи”, колкото и високи да са те.

Много дълъг трябва да бъде този ден, че в него да прорасне слово, което лекува болка и разлъка. И в заразения свят от ненавист само ,,На село” намира ,,едно място за песен”. Сред ,,труд до късно…възкръсва видяното навън”. Където и подковата на щастието се намира. Но трябва да балансира по въжето на живота, за да не протяга ръка като просяк. Там, в дните без празник, душата има небе за хартия и сърце за молив, да изписва плода узрял.

Небето се приближава, та по облаци върви. Сякаш е геройство ,,да вървиш над себе си и над света”. А цената е висока. С ,,кръв и сълзи” по него пише, за да бъде спасен. Защото дори прекършеният ствол ,,небето е пробол”, за да избегне смъртта. А в обществото ни с прекършен устрем небе не се достига. През ,,плъзгави павета. Плъзгава ръка…душата скита”, търси чест и свобода, стреми се да избяга от деня в града, та чак на село настига небето.

Затова постоянно се завръща не в родния град, а в другото мироздание, където е чистият живот. Където сякаш и умората е победа. Където всяка жена, не пране, а небето простира ,,светла и чиста”, за да не живее ,,сред горест и яд” (,,Ранено време”). Но въпреки превратностите, поетът никога в творбите си не е ядовит, като тревичка е ,,наивно” живял. Та с ,,надежда” за по-хубави дни си говори на глас, защото и животът ,,между треви и камъни снове” (,,Самота”).

И стигнал ,,своя връх небесен”, ако остави там следи, те ,,ще бъдат думите на нова песен”. Сърцето постоянно го ,,вълнува и тревожи”, че никой не може да прости ,,удавена от крясъци роса/ и стъпкано между павета цвете”. А земята, останала без глас, мълчи. Въпреки че я разкъсват и ограбват, та това мълчание всички ни ,,сразява” (,,Не ще простиш”).

А поетът не иска ,,никакво наследство”, освен ,,щурци в поляните забравени” на неговото детство. Защото ,,Плътта умира - дарбата остава, / да ни тревожи и ни извисява”. Само ,,далече от шума на кафенето” има ,,Небе над теб. В земята корен”. Където и трудът е спорен. Но сегашното му завръщане към земята, старата къща и селския бит го разочарова. И ,,Там отровният бурен израства / над обиди, над страх и над срам” ( ,,Късно настроение”). Вече и този свят е чужд и незрял, а споменът за него е ,,тъжен, самотен и бял” (,,Тъга 2005″).

Само в съня го сподирят земя, реки, треви и листопад, песен на авлига, търсеща небесна синева, цигулки на щурци и тихи флейти чак до пътната врата. И в дома, където спомени навяват бял сняг и чиста ведрина. Въздишки по окапалата шума, носталгия по бялата следа. Защото на поезията дължи всичко, с която отива до ,,истината за нещата”. Понеже живият му корен е с характер да обича. А светът ,,е чужд, враждебен, млад”. И милият му свят е вече ,,спомен, обрасъл целият в трева” (,,Сега и по-нататък”).

Единствено ,,обичта ни…е най-светлата наша държава” (,,Пази ни, любов”). И голямото му разочарование, както и на всички ни, от панаира на суетата в обществото ни, който се разиграва четвърт век, без изглед ловките актьори да сменят декора на лъжите. Затова вижда и небето си обезсърчено. И ,,свършват всичките надежди / за красота, за висота” (,,Листата спят”).

Та в ,,есенна жарава” търси ,,своя златен трон” и през празното място на покрива вижда ,,високо небето” (,,Някога”). Стремеж към небето, докато звездите окапят и творецът пак се види приземен, при своя корен и при своя блян. И тогава звездите се скриват, изчезват далече, че ,,да не гледат какъв е животът ни днес” (,,Нека дойде денят”).

Въпреки този скептицизъм, виждаме че поетът в последните години е вдъхновен и обновен в поезията. Но в изказа пак е същият - без омраза към лудия бяг на живота, който протяга ръката за милост. Цял живот градил ,,Къща от думи”, към нея вървял, а днес вижда, че я няма. Ограбена е от крадци. Намира само ,,разплакани думите”, толкова дълго очаквали да се върне отново при тях.

И поетът действително се връща обновен, подмладен и все същият - тих, беззащитен пред озъбени кучета, ням пред злите огради на рая. Рай обсебен и приватизиран от босове и просяци, от приятели на дявола. И се надява най-накрая животът да слезе на някоя спирка при нас, за да види пак земята с изгребана кал, а небето - чисто за полет. Земя, за да стъпва на здраво. И небе, за да го тегли нагоре. Неговото, на поета, небе. Цял живот търсено. Защото си има всичко, нищо не му трябва, освен ,,само един лист и един молив”. И единствена дума ,,Свобода”. Без да знае стихът му дали ще има или ,,няма точка”. Дали,,свършва или почва” (,,Творчество”).

До тук в ритона наливахме поетичното вино на познанието от книгата. А какво обобщено ни казва, когато го пием?

Поетът отива сред природата, пресъздава я и ни я поднася, за да я видим с отворени очи. След което я нарежда в хранилището на вечността.

Тънкостта в майсторството на автора може да се открие и във факта, че трите части (цикъла) на книгата не са именувани пряко, а се разкриват с четиристишия, които са ключове за отваряне на отделните три части.

Първото четиристишие на част първа съдържа думите: сняг, кал, клони, птиче, бог, свят, самотен, ничий. Ще рече - природа и човек - ключ за отваряне на първата част, в която проличава откъде идва вдъхновението на твореца.

За втората част четиристишието съдържа: следа, утре, нещо, раждане, сърце, звезда - дълг и човек - ключ към небето, реализацията на поета.

Третата част: побелях, затрупан, неволи, съмнения, сега, спася, стихотворение - човек и творчество - ключ към вечното бъдеще на сътвореното.

И в трите послания централно място заема човекът-творец. Творецът начало, творецът живот, творецът вечност.

От избраното отново става безспорно ясно, че Драгомир Шопов не е обикновен поет на селския бит. Той взема за лекарство есенцията от природната красота и хармонията (или дисхармонията) в бита и я пресъздава в ефирна поезия, която завладява, очарова и лекува.

Не се пее, само се отпива по глътка и се приглася от всяко влюбено във възвишеното сърце. И творчеството на поета застава високо, високо. В небето на истинското изкуство!