За част от женското поетично присъствие във Фейсбук

Красимира Василева

В мрежата те са една голяма, представителна група. Все жени във втората половина на живота си, поетеси, главно от София. Към тях обаче, по подобие на краставите магарета, се присъединяват и авторки от провинцията. Обединяват ги неизчерпаемият им позитивизъм и твърдата убеденост, че за любовта няма граници, включително и възрастови.

Нещо повече - според тях зрялата жена, на 50, 60 и повече години, значително превъзхожда младата. Тя е като хубаво, скъпо старо вино, което може да бъде оценено само от познавачи. Любими примери за тях са София Лорен, Мерил Стрийп, Силви Вартан, Лили Иванова и други звезди от киното и естрадата.

Едва ли не идентифицирайки се с тях, нашите творкини непрекъснато афишират физическите си прелести със снимки и от младите си години, и със сегашни.

Израженията им показват колко са доволни и горди със себе си. Затова всяка снимка е посрещана в техния кръг със суперлативите: “Прекрасна си, скъпа!”, „Много си красива, просто си царствена!”, “Не се променяш, мила, ставаш все по-чаровна!”, „Каква дама - със стил и класа!” и други подобни.

В отговор може да последва скромното: „Не зная, мила, близките ми казват, че съм просто одухотворена и творчески озарена…”

Възхищението, с което се посрещат снимките, е продиктувано от очакването комплиментите да бъдат върнати и поддържа чувството за избраност и неотразимост на жените в този кръг.

Но тъй като те все пак осъзнават, че няма как да притежават свежестта и естественото физическо очарование на младостта, на помощ идва друга теория - че възрастта, социалното и семейното положение, външният вид и т.н. нямат решаващо значение, че най-важни са богатството и красотата на душата.

И тук започва голямото състезание в показването на душата чрез творчество, посветено на любовната тема. Тези поетеси се надпреварват да се афишират като орисници и чародейки, които знаят всички тайни на това велико чувство и могат да предложат на любимия мъж върховни преживявания, които ще го отведат направо в Рая, или поне в… Безкрая.

Без значение дали са омъжени, обвързани или самотни, те демонстрират свободата и готовността си да се хвърлят в любовния океан без притеснение и страх, стига да се появи съответният обект.

Тези жени, преминали през ограниченията на някогашното обществено изискване да получа правото на любов и секс едва след като се омъжат, днес са опиянени от възможността да заявят, че не само са все още живи, но и че по същество са млади, едва ли не по-млади от децата и внуците си, и винаги готови за любов.

Истински чародейки, които при това знаят цената си, но които в действителност вечер си лягат до своите побелели и оплешивяващи мъже, с които са си омръзнали до болка след 30-40- годишно съжителство. Тези жени, които, за да бъдат в крак с времето, се поздравяват във фейсбук с християнските празници, явно не знаят какво казва Иисус за окото и за ръката, които те изкушават!

Не ми се иска да мисля какво биха казали Вайнингер, Ницше и Фройд за този океан на „вечната женственост”… Във фейсбук днес той се люлее и бушува така свободно и неограничено, сякаш в живота ни няма никакви проблеми и никой не е подвластен на времето.

И така ли се прави изкуство - като латерна да повтаряш до безкрайност думите „любов” и „обичам”… А и да заплашваш, че ако не получиш желаното, ще станеш „ненаситна”, „алчна”, „хищна” и „брутална”…

Може да се прочетат заплахи от рода на: „Ако реша да те намеря,/ до края на света ще стигна./ Дали при Дявола или при Бога,/ ще се напием до смърт.” Както и клетви като: „Върви с жена си при Дявола!/ С теб бяхме при ангелите!”.

Жестоки ловджийки, истински стръвници, макар и с нежни имена и с претенции за духовна извисеност!

Тази категория поетеси обикновено илюстрират стиховете си със снимки на красиви млади жени, но зад тях сякаш надничат модерно облечени вещици с оскубани вежди, с малки приближени очи и с костеливи ръце с дълги криви нокти…

Повечето от тях са авторки на по няколко стихосбирки /има и такива с по 40 - 50/, и са членове на творчески съюзи. Те не пропускат поетичните сбирки и представянето на нови творби.

Рецитират с безумно вторачени очи и размахват ръце, сякаш се канят да завладеят света! След това, от една сбирка, на която са присъствали 15-20 човека, в мрежата се появяват по 50-60 и повече снимки, които трябва да запазят събитието за литературната история. И отново започват екзалтираните отзиви! Така дамската албумна поезия преживява пикове и като столицата ни расте, но не старее.

Тези авторки съвсем не се притесняват от факта, че тиражите на книгите им са незначителни - справката за миналата година сочи, че средният тираж е у нас е около 460 бройки, като тенденцията е количеството на издадените заглавия да се увеличава, а тиражите да намаляват. И че ги представят в един затворен кръг, състоящ се само от пишещи на тяхното ниво.

Както казва Оскар Уайлд, „В добрите стари времена книгите са се пишели от писателите, а се са четели от всички. Сега книги пишат всички, но никой не чете.”

Вероятно тези авторки, а в интерес на истината - и доста автори, се ръководят от призива на Стайнбек: „Забравете за публиката. Първо, безличната маса ви плаши до смърт, и второ - тя съществува само в театъра, в литературата я няма. В литературата вашата аудитория - това е един единствен читател. Стигнах до извода, че понякога е много по-добре да избереш някого от познатите си и да пишеш за него.” Нашите автори обаче са по-добре, защото имат не само един, а цели 20-30 читатели!

Не изпитвам носталгия по тоталитаризма, но си спомням литературните празници „Класа работна, напред”, Дните на военно-патриотичната литература, срещите с писатели по време на Седмицата на детската книга, а и по други поводи, в Русе. На тях присъстваха стотици хора, които познаваха произведенията на авторите, защото тогава тиражите бяха големи, а и книжарниците гостуваха с щандове в предприятия, учреждения, заводи. Имаше такъв глад за качествена литература, и наша, и преводна, че се появи практиката най-търсените книги да се предлагат в комплект с по-малко търсени…

Беше недопустимо писателите да започнат да продават книгите си по време на такива срещи, беше под достойнството им, а и не се налагаше, защото имаше държавна политика в книгоиздаването, макар и през призмата на партийните изисквания и цензура. Но днес поетите издават главно на свои разноски произведенията си, а на представянията виждаме „фините аристократични дами” с портмонета в ръце в ролята на бакали…

И се питам, след като всичко се върти на принципа „Аз на тебе, ти на мене” в едно затворено снобско общество, защо не си ги подаряват, а ги продават - крайният резултат ще бъде същият.

Няма да говоря за художествените качества и стойността на творбите на тази категория поетеси, освободили не толкова писателя в себе си, колкото либидото си. Защото ми се струва, че повечето от тях не знаят, че изкуство не се прави само с либидо, макар че и то участва в творческия процес.

И че преди да се наредиш на литературната сергия, трябва все пак да си се запознал с върховете в нашата и в световната поезия. А и въобще в литературата. Но тези авторки, за които очевидно морето е до колене и които всеки ден фабрикуват нови стихотворения за фейсбук, не се задоволяват с един жанр и все по-често „изненадват” аудиторията си с мисли, сентенции и афоризми, сиреч - с мъдростта си.

Те са от рода на „Ако искаш да получиш любов, първо трябва да дадеш любов”, „В изкуството най-важно е вдъхновението” и др. При това винаги се подписват под „своите” творения! И човек се чуди да се смее ли, да плаче ли, или просто да затвори компютъра си…

В заключение ще кажа, че не съм привърженичка на антиженската теория на Вайнингер. Нито мисля, че възрастта е порок - напротив, есента на живота е златното време за истинските творци.

Просто смятам, че да си автор във фейсбук и да си истински творец са две различни неща и смисълът им много рядко съвпада.

И че поет може и да не си, но във всяка възраст от своя живот трябва да си човек с достойнство и вкус. И че е престъпление към изкуството да налагаш емоционално-физиологическия кич като критерий за съвременна любовна лирика.