ЗАДУШНИЦА
ЗАДУШНИЦА
Из далечни земи моя татко загина.
Три години се взирам с тъга през прозореца
към незнайни балкани, гори и падини,
закъдето той тръгна по пътя нагоре.
Ето, виждам: разрошен и с дрехи окъсани,
татко сякаш слиза при нас през кошарата,
по челото му, в тежка тревога навъсено,
са надвиснали кичури кални, прошарени.
На лицето му рана зловеща е зинала,
във ръцете си стиснал е пушка пречупена, -
той отправя към мен своя поглед застинал
и се спуща и спира пред къщата схлупена.
Но не хлопна вратата и псето не скочи.
Замълчахме със мама във ъгъла сгушени.
Върху огъня бавно котлето клокочи,
дето бялото жито днес ври за задушница.
1925
ПРОКАЖЕН
Разбеснял и сковаващ студът се свирепо заканва
и размахва вледени камшици низ пътя.
Помразен и беззвезден познатия свод ме приканва.
Тук на камък проклета глава да прикътам!
Аз ще мина през стария друм от годините тъпкан,
дето палят в параклиса свещи от восък
и със кръст ще навляза в селото, но с първата стъпка
ще ме срещнат студено и с зверски обноски.
И в погнуса ще бягат. Проклетия мраз ще лудува,
а насъскани псета ще вият из двора.
И от острия студ вкочанясал навън ще нощувам
сам, отритнат от всички безмилостни хора.
А щом бурята писне зловещо над будните стрехи,
те ще видят - на страшно бесило провиснал -
как със сетните дрипи на мойте окъсани дрехи
ще ме шибат безмилостно яростни вихри.
1925
СУША
О, тежко ни, тежко! Опомнете се, хора!
Девет седмици дъжд нито капка не падна.
Като змей зажаднял от горящата пладня
пресушения кладенец зине сред двора.
По нивята са сякаш пожари преминали
и на прах са големите буци изронени.
Настървените псета се лутат прогонени
и се давят свирепо за плячка изрината.
Из хамбарите плъхове мършави гинат.
И умират от глад и от болести хората.
Нека облаци черни забулят просторите,
из ведро дано дъжд от небето да ливне.
Опомнете се, хора! Тежко ни, тежко ни!
Оставете и чук, и мотика, и брадва.
Нека спрат веселби, и пиянства, и свади,
за да свърнем очи към светата икона.
1925
ПРОСЯК
В тоя зимник, просмукан от влага
и сред бъчви, налени със вино,
аз ще грохна изново до прага,
моя стара, проклета годино!
Върху моите просешки дрипи
ще изцежда пак сълзи тавана
и злотворната песен ще щипе
по ръцете ми лютите рани.
И там, проснат по гръб на земята,
ще сънувам аз чуждите люде
и студения звън на парата
в мойто празно ръждясало блюдо.
1925
НАВОДНЕНИЕ
Ето трижди реката приижда, вилнее
и сред смута на простите селски орачи
тя расте всеки миг, тя бучи и тлъстее
като стръвна змия от нагълтана плячка.
Във полето нахълтала върла и лакома
и изтръгнала с корен столетни дървета,
като глутница дива тя хукна през мрака,
за да къса, да гълта огромни парчета.
И заграби тя тежките снопи в нивята,
и на мътни води сред свирепата песен
седем трупа отвлече надолу реката,
седем къщи зачерни стихията бесна.
1925
ПЛАДНЯ
Като впрегнат бял кон във каляска от злато
разлюляло е слънцето огнени гриви -
с огнен дъх сякаш диша горещото лято,
ето миг - и ще пламнат узрелите ниви.
Посред тях пресушеното речно корито
е замряло във зноя на пладнята жарка
като сита усойница, кротка и свита
върху топлата пазва на спяща жътварка.
А овчаря, насъне, край ручея броди
и сънува как морната пладня в поляните
от невидимо копие пада прободена
и издъхва във златните люлки на заника.
1925
СТАРЦИТЕ
Девет старци аз знам, девет старци злочести, забравени.
С отмалели ръце като клони от буря сломени,
с побелели коси и превити от старост колене,
девет старци отправят към Бога молитви сподавени.
А през късните нощи, когато помръкнат просторите,
те напущат без шум святата обител олтаря
и залостват голямата порта - прибират се старците,
върху твърдото голо легло всеки грохва в отмора.
И наметнали черното рухо, заспиват нечуто.
А когато небето пред новия ден се разгръща -
сякаш девет прокудени братя наново се връщат,
сякаш девет забравени века възкръсват със утрото.
1925
ЗИМА
—————————–
ИЗГНАНИК
Редят се дни като на старец броеницата.
Тежат ми - сякаш воденични камъни -
тежат неволите и участта ми, майчице,
навеки да те спомням във изгнание:
от църква да се връщаш вкъщи с богомолците
и да поръсваш внуците с вода светена,
да се залисваш с работа във воденицата,
посърнала и във ръка с вретеното.
И да поглеждаш с болка мъртвата лозница,
на зимата да виждаш в нея скелета,
и да те хваща страх от всяка нощна птица -
да чуваш в писъка й зла повеля.
И да ми пращаш благослов по облаците,
когато бурята вилнее в мрака
и сипе ледени виелици в прозореца,
където много нощи си ме чакала.
1926
СТУД
На кон ли, на мълния дива ли беше възседнал,
та в своя бяг бързо, по-бързо от вихъра стигна?
Поведе той стръвните вълци, виелици вдигна
и - гост ненавиждан - засвири низ къщите бедни.
И шибна конете, сред лудия писък на халата
подгони шейните по белите смръзнали пътища
и своите дрипи простря той във двора на къщата,
където отдавна бе мъртъв сън всичко заспало.
В една нощ бе сякаш навсъде водата изпил той.
И - с обръчи ледни чешмата сковал и препасал -
промъкна се вкъщи и чашата спука на масата,
в която тя беше цветя вечерта натопила.
1926
РАЗДЯЛА
Аз помня: като буря оня ден
дойде и като буря той отмина.
Духът в безверие застина
и стихна като ручей заледен.
Потъвам в привечерни тъмнини
като слепец, комуто са задигнали
напълненото блюдо с милостиня -
жестокостта на миналите дни.
И чакам утрото да призове,
да ме подкани и напъти в друма,
където радостта е гнила шума,
окапала през дъжд и ветрове.
И в свойто разкаяние шептя:
върни се ти от път далечен -
готов съм в тая бяла вечер
най-черния ти грях да опростя.
1927
ЛЯТНА ПЛАДНЯ
От плод ще се прекършат сливите.
Лъчи изпраща огнения свод
и сякаш люшнатите ниви
са паднал на колене цял народ.
Какво са дните? Броеница
от радости, тъги по спомен скъп,
едно зърно на радост, две на скръб,
година в светлина, а векове в тъмница.
Какво е нощ? Криле на бухал,
които прошумяват в утрен страх,
когато слънцето на златен прах
превръща изгорялото й златно рухо.
И като в сън стоят притулени
на миналото тежките врата
и все остава неразбулена
загадката на земните неща.
1927
ЖАЛБА
Есента, натегнала от злато,
разпростира вече своя взор:
скръбен е високият простор,
че умряла майка е земята,
над която още няма кой
да заплаче и да я оплаче -
само гарваните ще програчат
в безпределния студен покой.
Рано върху нея есента
като черна птица се разпери -
лист по лист в гората потрепери
и откъснат падна с вечерта;
есента, от жалба залиняла,
разпростира тихо своя взор -
на помръкналия кръгозор
откога зорница не е гряла!
1936
