ДУХ
ДУХ
Духът не може да се умори –
плътта и тялото се уморяват.
Духът в нетленно битие гори
и в светлина невидима остава.
И пред неизмеримата му дълбина
пространството и времето се покоряват.
Той винаги е буден. В тишина
безплътната му власт се проявява.
СПАСЕНИЕ
Сред стресове и сривове живях
и опознах живота и съдбата.
С любов към хората белязан бях,
поникна състрадание в душата.
И в този странен и напрегнат свят
обикнах утринта и светлината.
О, светлите души ще възвестят
спасението бъдно на земята.
ДЕЛВА
Угасва пламъкът в очите,
а съм обречен в неговото име.
Ще се събудя ли отново – тебе питам,
ти, който си ми даден и те имам.
Загадката не е в това, че аз живея,
а в пламъка му, с които си отивам.
Сълза и огън от очите ще прелеят,
ако съм делвата, която се разлива.
УСЕЩАНЕ
Слънцето още не е залязло,
а луната вече изгрява.
О, на тази земя нищо напразно
не си отива и не остава.
На кого да благодаря за живота,
който земята ми даде?
И усещам космосът как ме подготвя
за велика мистическа радост.
ХИМН
Аз създавам всичко. Не се страхувай от смъртта.
Докосването на смъртта до теб е знак за нов живот.
Земята спи със семето. Крила поникват на тревата.
А ти си сред лъчите. И извор си, и няма да изчезнеш.
Ти си частицата от мен, създанието мое и за теб аз имам
достатъчно храна и въздух, достатъчно земя, небе и слънце.
Ти ще заспиш у мен. Ще те събудя – дете върху тревата.
Аз съм природата. Ти си човекът. И сме едно и също.
ПЛОДОРОДИЕ
О, хълмове на Пловдив!… Зреят под скалите ви смокини.
Узряват гроздето и ябълките. Зреят и зелените листа.
Узряват хората. Узрява тишината. Зреят бавните години.
Узряват мислите. Такова плодородие! От нея – от пръстта!
Под хълмовете древни тук намерих аз за свойте думи
и меч и щит. Преминах в утрото през амфитеатъра открит,
през мрамора му, през съдбата на артистите. Все тъй безшумно,
играта без да съм видял, щастлив и в плодородието скрит.
ЧЕРЕША
Цъфтят черешите, черешите цъфтят –
о, колко бяло, колко бяло.
И виждам, и разбирам твоя път –
как ти, душа, разцъфваш цяла.
О, цвят – роден от тъмната земя –
как в белота се ти преобразяваш?
Пчели в дървото кацат и звънят.
И само чисти помисли остават.
ДУМИ И МИСЛИ
Скали и борове. Вода и въздух.
Гласът ми, земьо, накъде ще отлети?
Къде отиват думите и моят тих живот?
Аз тялото оставям. Думите пази.
Скали и борове. Трева и въздух.
Издига ли се, земьо, мисълта сега?
Къде отиват мислите и моят смел живот?
Аз тялото оставям. Мисълта пази.
ТОЯЖКА
Тояжката на древните, тъй леката тояжка
превозно неизбежно средство беше.
Тя градовете свързваше и пътищата прашни,
на никого в ръцете не тежеше.
И мъдреците земни в дните свои трудни бяха –
до края, до смъртта си лека с нея.
И в древността отправили очи сега разбрахме
как страшно пътищата там белеят.
НЕБЕСА
Няма по-голяма тежест за сърцето,
няма по-голяма мъка за душата,
че детето ти живее на небето
и не можеш да го видиш на земята.
Работата си той тук е свършил вече,
в космоса го викат силите космични.
И духът му взет за небеса далечни –
висши сили там го пазят и обичат.
