Спомен за писателя Стефан Поптонев

Людмил Симеонов

Стефан Поптонев

Един от според мен незаслужено позабравените днес български писатели Стефан Поптонев (1928 - 2004) е автор на десетки книги с поезия, както и на романи и сборници с разкази и публицистика, много от които на любимата му „добруджанска” тема.

До последния си дъх обаче той си остана житейски и духовно свързан с Великотърновския край и родния Лясковец.

В паметта ми се е запазила една среща на Поптонев с негови почитатели в свищовското читалище преди петнадесетина години, на която той бе представен от великотърновския поет Йордан Кушев (също вече покойник), а след това сподели свои мисли и тревоги, свързани със съдбата на България и на твореца в днешно време, с острия дефицит на морал и човещина след демократичните промени у нас, очаквани с много надежди, но донесли и немалко разочарования.

Струва ми се, че тези негови откровения, запазени в журналистическия ми бележник, са особено актуални и днес.

„Не знам дали позицията ми като писател е била гражданска и какво точно значи гражданска позиция - каза тогава Поптонев, - но съм се стремял да бъда реалист с някакви свои романтични представи за човека и света.

В тоя смисъл онова, което преживяваме днес като преход, е време, уникално поне от гледна точка на писателя. Пред погледа ни става такова разпадане на човешки и обществени отношения, каквото едва ли е имало досега.

Този разпад придобива още повече смисъл, след като преживяхме няколко десетилетия без гореща война, най-дългия мирен период в българската история, и на относителен граждански мир, и за добро или зло имаме база за сравнение.

Утопичен или не - имаше някакъв идеал пред обществото - така, както имаше идеал в обществото на довоенна България, а именно - нейното обединение, за което тя води три кръвопролитни войни, сложили отпечатък върху почти целия ни национален живот през двадесетия век.

А какъв е днес идеалът, който натрапчиво ни предлагат? Да се трупа капитал, капитал, капитал! Но още Ботев жигоса по шкембето кир Михалаки за неговия лоест идеал да има пари, пари и пак пари.

А в днешно време стръвта към парите, особено в наши български и балкански условия, превръща човека в античовек, в пещерно създание.

В пещерата на душата му започват да се обаждат какви ли не ревове - от праисторически звуци до гангстерски престрелки с автомати със заглушител и без заглушител.

И как човек да опази душевното си здраве в това болно време? С разумна достатъчност и опора в собственото си аз - колкото и трудно и сложно да е това и колкото да е въпрос на собствен избор и отстояване на себе си.

Убеден съм, че най-големите престъпления в наше време се извършват не поради мизерни социални условия, не поради глад и жажда.

Тъкмо обратното - най-големите престъпления извършват ония, които имат най-много, но искат още, още и още. Като че ли цялата планета е една огромна хапка, която те искат да погълнат.

Може да им преседне.

А какво да кажем за днешните ни вестници, заливащи сергии и пазарища? Езикът на тези вестници е небългарски, особено на т.н. жълта и жълтееща се преса.

Това е уличен език, който отродява българина от българското слово - примери колкото щете по радио, телевизии, преса, депутатски прения, митингаджийски дунанми.

Но нека не навлизаме в тях, защото ще се изцапаме. Потапям душа и устни в селското и народно сладкодумие. Голяма част от времето си прекарвам на село, в труд и разговори с хора, птици, растения, животни. Тези разговори записвам в своите нови книги.

Словото не може да промени този свят на гибелни страсти. Но то създава дни и вечери на мъничко щастие. Такова щастие навярно няма нито в кралски двор, нито в тежки банки и скъпи офиси и това аз бих доказвал дори пред двама души, а също и пред цялото човечество”.

На сбогуване писателят ми подари последната си поетична книга „Рождествено”, в която има много трагизъм и болка за България…