КЛОУНЪТ
Доктор Огнянов се чувстваше смазан. По челото му още блестяха капки пот. Дясната му ръка трепереше, краката не го държаха, сякаш бяха гумени. Излезе на площадката пред болницата и запали цигара. Пое дълбоко дима. Досега не беше правил такава сложна операция. Оперираше близо двайсет години, но за първи път му се случваше да шие отрязана ръка.
Нещастието беше станало с малко момче, десетгодишно. Баща му, дърводелец, се заплеснал, момчето пуснало някаква машина в работилницата и тя отрязала ръката му. Добре, че бащата бил там. Качил го в колата и с отрязаната ръка го докарал в болницата. Доктор Огнянов беше дежурен и по спешност го оперира, по-точно успя да зашие отрязаната ръка. Момчето беше вече в реанимацията, а докторът се питаше какво ще стане. Ще се възстанови ли ръката, или ще се наложи да я ампутират?
Какво ли не беше минало пред очите му и през ръцете му. Помогнал бе на много хора, но имаше и случаи, в които не беше успял. Първите години, когато започна работа, след неуспешна операция не можеше вечер да заспи. Упрекваше се, измъчваше се. Стократно премисляше всичко и непрестанно се питаше той ли не беше се справил, или фаталният край беше неизбежен. Хората, които не познаваха особеностите на професията му, сигурно си мислеха, че с течение на времето хирурзите привикват с несполуките, че не им правят впечатление и не ги тревожат, но не беше така. Доктор Огнянов не можеше да привикне и всяка несполука оставяше дълбок белег в сърцето му.
Как се казваше момчето с отрязаната ръка? Да, Огнян, като фамилното му име. Красиво момче, с буйна черна коса и мастилени очи като узрели къпини. Дано съм успял - каза си докторът и пак пое дълбоко дима от цигарата. Усети леко замайване и реши да хвърли недопушената цигара. Пристъпи към кошчето за боклук, за да я изгаси и забеляза мъж, седнал до вратата на болницата. Беше около четирийсетгодишен, едър, тромав, русоляв, сивоок, облечен в износен тъмен панталон и червеникава риза с къси ръкави. До него лежеше стара раница, доста пълна. Навярно някой бездомник или безделник, каза си докторът.
Вече беше хванал дръжката на вратата, но спря.
- Какво правите тук? - попита строго.
Мъжът не му отговори, сякаш не го чу.
Това ядоса доктор Огнянов. Беше още напрегнат, изнервен и по-рязко повтори:
- Какво правите тук? Чакате ли някого? Ако нямате работа, не стойте пред болницата! Пречите!
Мъжът пак нищо не каза. Докторът реши да повика портиера и да го накара да изгони безделника, но си помисли, че мъжът може би е невменяем и сигурно след час пак ще дойде и ще седне тук, пред вратата на болницата.
Какви ли чудаци няма вече - каза си докторът и влезе в сградата, като остави непознатия да си седи пред вратата. Качи се с асансьора в реанимацията, за да види Огнян.
Момчето лежеше в леглото неподвижно. Лицето му беше бяло като латекс.
Докторът се наведе над него и тихо попита:
- Как си?
Огнян не отговори. Мастилените му очи гледаха тавана. Навярно не искаше да чува и да вижда. Докторът постоя няколко секунди до него, после се обърна и тръгна към вратата. Не беше сигурен дали ръката ще се възстанови. А още е толкова малък, каза си. Дано съм успял и дано не се стигне до ампутация.
Мастилените очи на Огнян продължаваха да се чернеят пред погледа му като две огромни дупки. Ако болните сами не искат да оздравеят - няма успех. Докторът често си повтаряше това изречение след тежки операции и сам се беше уверил, че болни, които силно желаят да оздравеят, наистина оздравяват, независимо колко сложна е била операцията им или колко тежко е било заболяването им. Искаше му се ръката на Огнян да се възстанови. Та момчето беше колкото синът му Борис и ръката щеше да му е нужна цял живот.
На другия ден докторът отново влезе да види Огнян. Приближавайки се към леглото, му се стори, че цели двайсет и четри часа момчето не е мръднало. Лежеше все така по гръб, неподвижно, с очи, вперени в тавана. И сега го попита как е, заговори го, но то мълчеше и не го поглеждаше.
Лошо - каза си докторът, но се опита да му се усмихне. Момчето не помръдна, като мумия. Огнянов си тръгна угрижен. Само времето можеше да покаже какво ще стане.
След няколко дни, когато вървеше по коридора към стаята на Огнян, докторът чу нещо необичайно - детски смях и възторжени възгласи.
Какво става тук? Какъв е този смях? - запита се недоумяващ той. Никога не му се беше случвало да чуе в болницата такъв смях. Ускори крачките и отвори бързо вратата.
В средата на стаята, между леглата, стоеше мъжът, онзи същият, когото беше видял да седи пред болницата, но сега мъжът изглеждаше съвсем друг. Облечен в дрехи на клоун от цирка. С широки панталони, с крачоли различни на цвят: единият - червен, другият - зелен. Обувките му, огромни, с извити нагоре носове. На главата си имаше островърха шапка с пискюл. Беше си сложил топчест, червен като домат нос, а лицето си беше боядисал в бяло и в черно. Мъжът разказваше някакви смешки, падаше, ставаше, а няколкото болни момчета в стаята се превиваха от смях. Смееше се и Огнян и мастилените му очи, които преди няколко дни приличаха на черни дупки, сега блестяха, сякаш в тях имаше фосфор.
Доктор Огнянов започна да се кара на мъжа:
- Какво правите тук? Кой Ви пусна! Кой сте Вие? Марш навън! Ще извикам охраната да Ви изхвърли!
Болните момчета замръзнаха, а едрият, тромав клоун се сви като уплашено куче. Усмивката му се стопи, устните му увиснаха като ли всеки миг щеше да се разплаче с глас като малко дете. Докторът го хвана грубо за дрехата и започна да го бута към вратата. Клоунът не се й опита да се съпротивлява. Взе си раницата от пода, наведе глава и сам си тръгна. Огнянов излезе след него и с поглед го проследи. Клоунът се заклати по коридора. Вървеше приведен сякаш на гърба си носеше торба с цимент. В коридора, а и в цялата болница, пак беше станало тихо като в гробищен парк. Чуваше се само лекото шляпане на огромните островърхи клоунови обувки. Непознатият се отдалечаваше като бездомно напъдено дете.
Изведнъж нещо хрумна на доктор Огнянов. Какво лошо има в това, че разсмива болните деца - каза си той.
- Стой! - извика докторът. - Върни се!
Клоунът спря и бавно се обърна, не вярвайки, че докторът го вика.
- Виж - каза Огнянов. - Идвай в болницата и прави смях на децата. Ако някой те спре, кажи му, че доктор Огнянов лично ти е разрешил.
Клоунът тъжно се усмихна и сведе очи към огромните си обувки.
След този ден доктор Огнянов няколко пъти го срещаше в болницата или виждаше едрата му тромава фигура да се клатушка като гемия по коридорите. Ръката на Огнян бързо се възстановяваше и докторът се питаше дали пък и смешките на клоуна не помогнаха?
София, 27. 06. 2015 г.
