Панко Анчев

1.

Писателят по различен начин присъства във времето, изразява го и бива негов свидетел и пресътворител. Всичко в неговото поведение, дори и когато то не е осъзнато от писателя или не е правено преднамерено, трябва да бъде изучавано като такъв знак и чрез този знак да се види какъв е стилът на времето. Нищо у истинския писател не е случайно и не бива да се разглежда като чисто лично качество и своеобразие на характера му. Дори и в интимните си преживявания той изразява времето, свидетелства за него и му принадлежи изцяло. Като твърдя това, настоявам да не се подхожда към писателя като към някакъв бездушен механизъм, изпълняващ безотказно зададената му програма; той не е и огледало, в което се отразява светът. Писателят е човек и живее свой собствен живот. Но той е избран, за да представлява нацията и обществото пред историята, за да ги съхрани в нея.

Аз така чета литературата. Чета я като написана от писател, живеещ в определено време, пишещ и изразяващ времето под неговата диктовка. Като анализирам автора, анализирам времето; като анализирам времето, обяснявам си особеностите на писателя. Защото писателят не пише само „от себе си”; той не разказва за собствения си живот само, нито само за личните си преживявания и чувства, а обобщава в тях преживяванията и чувствата на народа и времето.

Героят на всеки литературоведски сюжет е творчеството на писателя, самият писател, литературният процес, част от който той е. Една от темите, които се поставят в сюжета на времето, е за това какво мисли писателят за изкуството и литературата, за художественото майсторство, за това как пише, за категориите „красиво” и „грозно”, за таланта и бездарието, за обществената му отговорност и мястото и функциите на литературата и писателя в обществото. Всяка епоха има своите критерии за естетично и ги прилага по свой начин. Тези критерии влияят дори и върху поведението на автора. А националните особености и традициите се проявяват различно в различните периоди и различно е отношението към самите тях. Ако успеем да изгради този сюжет, ще сполучим да навлезем в същността на литературата и на епохата, в която тя е създадена.  

Естетиката, а и литературознанието, е наука, която извежда от конкретната практика идеи и теории; тя е обобщеният опит на творците. Но тя не изучава своя предмет сам за себе си, а за да проследи развитието на идеите, вкусовете, представите, начина на създаване на изкуството и на възприемането му в обществото. Историята на литературата е история на обществените идеи и нагласи, на измененията в националния свят, в механизма на националното мислене.

Не всяко време се грижи за литературата и я възприема като свой автентичен изразител, поради което тогава и литературният живот е някак вял, инертен, затворен във вътрешно литературните проблеми и загрижен за оцеляването си. В такива моменти малко се разсъждава за ролята на литературата, за отговорността на писателя, както и по проблемите на художественото майсторство и израстването на таланта.

Обществата в подем се отличават и по вниманието, което отдават на изкуството; те мислят за своите творци, за тяхното възпитание и изява. В такива общество подготовката на младите писатели и творци е една от най-важните задачи и те я изпълняват ентусиазирано и вдъхновено. Те го правят, като отделят доста средства за материалното им обезпечаване, но преди всичко като „поръчват” на утвърдените майстори да споделят своя опит и знания. Само в такива общества се говори изобилно за литература и изкуство, за художествено майсторство, вкус, умения, нравственост. 

2.

За българската литература втората половина на ХХ век (особено 50-те, 60-те и 70-те години) е такава епоха. Смяната на политическата система през 1944 г. радикално измени литературния живот. Той придоби по-строга организация, получи йерархия, която не можеше да се нарушава. Заедно с това писателят се намери в ново състояние, отреждащо му високо обществено положение. Той бе призован да служи на обществените интереси и да участва активно в преобразуването на обществото и държавата. И за да го направи, необходимо бе да е талантлив, умел, достоен. Това бе най-важното, което се изискваше, за да бъде признат един автор. Да, той трябваше да бъде и политически подготвен, да е лоялен към властта, но лоялността се ценеше единствено при наличие на талант. Не бе случайно, че още в началото на 50-те години бяха реабилитирани т. нар. „буржоазни писатели”, които непосредствено след септември 1944 г. бяха или осъдени, или отстранени от литературния живот. Бързо се видя, че системата няма да може да се крепи само върху политическа вярност и идеологически клетви и че нейната сила ще произлезе из големите таланти и майсторите на словото.

В  средата на миналия век се бе появило ново поколение писатели, което трябваше бързо да се утвърди, за да формира заедно с творците от другите изкуства новата българска култура. Това бе важно да стане в кратки срокове, за да се откроят възможностите на обществото да създава култура с творци, които се формират в него и от него. За него е ясно, че не са достатъчни материалните условия. Те са гарантирани, но младите хора имат нужда от среда, учители, живи примери. На тях им трябва традиция, от която да произлязат, на която да принадлежат и която да ги насочва и стимулира. Властта е прозорлива да впрегне старите в акцията, за да се станат в учители и настойници на младите. Нека си припомним как в зората на съветската власт в Русия Максим Горки успя да убеди властите да създадат уникалния Литературен институт, в който новите писатели получават и общо образование, култура и информация, и уроци по художествено майсторство; там именно утвърдените, класиците, майсторите споделят опита си, четат първите творби на младите си колеги, посочват постиженията и слабостите им, укрепват самочувствието им и им проправят пътя в литературата. В България такъв институт не бе създаден, но бяха приложени други сполучливи форми на подобен тип обучение: литературни конференции, кръжоци и литературни клубове (ученически, студентски, работнически), национални и регионални срещи на млади писатели, на които  делови участници и оратори са най-известните класици, издаване на специализирани вестници и списание, които да публикуват първите творби на тези нови писатели.

Именно от 50-те години на ХХ век насам се разви едно ново „направление” българското литературознание и естетика. То може условно да се нарече „как пиша”. „Как пиша?” се превърна в екзистенциален въпрос, във вариант на въпроса „как живея?”. В него е цялото битие за писателя, оправданието на живота му, неговата нравственост, смисъла на съществуването му. И чрез него се преподават толкова необходимите за младите уроци по техниката на писането, изборът на темата, изграждането на сюжета и героите, на диалога; предлагат се варианти в работата върху словото. Творчеството е индивидуален акт, но от всеки отделен личен опит може да се извлече някаква типология на творческия процес, някаква закономерност, проявяваща се в писането - все едно дали писателят е млад или стар, поет или прозаик, реалист или романтик, романист или разказвач. За да откриеш обаче типологията, е необходимо да умееш да размишляваш, анализираш и обобщаваш. Никой не иска да ти държи ръката и да я движи по белия лист, но в движенията на чуждата ръка, ако си умен и даровит, непременно ще видиш как тя надделява над словото, как го моделира, на какво отдава значение и какво пропуска, защо го задържа и защо го отхвърля. В този смисъл направлението „как пиша” предлага уроци за избрани и можещи, които са още незрели, неопитни и несигурни. На тях им трябва някой да им отвори очите, да потвърди, че са прави и че са избрали верния път.

Утвърждава се социалният смисъл на изкуството и литературата, въздига се ролята им на участници в радикалните промени и в утвърждаването на нова нравственост.

3.

В българската литература не са много писателите, които умеят да разсъждават за литературата, да я анализират и да се самонаблюдават. Но през времето, за което тук става дума, мнозина от по-възрастните и утвърдени автори се поддават на неговите изисквания и споделят своите наблюдения над литературата като нейни създатели. В литературния печат се публикуват техни статии и есета, а Института за литература на БАН започва да издава анкети с някои от тях, в които основният акцент е как протича процесът на творчество и как се ражда едно литературно произведение. А през 1967 г. излизат книгите на Атанас Далчев „Фрагменти” и Илия Волен „Мисъл и думи”, които предизвикват огромен интерес както сред широката читателска публика, така и в средите на писателите - особено младите. Тези две книги са истински творчески лаборатории, до които са допуснати желаещите да усвоят трудния и непосилен писателски занаят. Те са ценни и полезни и за литературните историци и критици!

Илия Волен (1905 - 1982) е за съжаление все още не достатъчно оценен като писател-белетрист и есеист. А той е голям майстор на словото, един от най-великите български писатели на ХХ век. Макар днес литературата ни да се е отклонила значително от своите плодотворни традиции, на които той е верен през целия си живот и сам ги създава, неговият опит и съветите му и днес са актуални и полезни. Защото се основават на реалните литературни стойности, а не на привнесени от вън и напълно чужди социално-естетически принципи.

Българската литература на модерната епоха се е осъзнавала винаги като пряк участник в осъществяването и утвърждаването на някакъв важен и полезен за нацията, държавата и обществото нравствен и социален идеал. Като част от тази литература и Илия Волен ратува за социално ангажирана литература, харесва я и учи новите писатели да не се отклоняват от пътя й.

В лексиката и стилистиката на онези години понятието „време” означава комплекс  от нравствени и естетически ценности, които всеки човек придобива, и живее според нормите, които те създават. Времето има материално измерение и конкретна фактура, вътре в която се включва личният и общественият живот, миналото, настоящето и бъдещето; то е високата цел, която обществото си е поставило и към която писателят е длъжен да води народа си. То е средата, обстановката, онова „всичко”, от което зависи човешкото съществуване. Затова и Илия Волен му отдава такова внимание. Никой не живее извън времето. Човек сам го формира. Ако си в противоречие с него, ще страдаш и ще се чувстваш безполезен, самотен, немощен. Вървиш ли с него, разбираш ли го, изучаваш ли го и опитваш ли се да му влияеш, ти си пълноценен, разбиращ смисъла на живота. За писателя това означава да бъде осъзнат свидетел и изразител, възпитател и водач на народа. Той не може да избере времето, в което да живее и пише, но е длъжен да го осмисли и разбере в дълбочината му, за да е способен да го пресъздаде такова, каквото е. „Целокупното творчество на писателя е една биография на времето, в което живял; биография на неговата среда - неговата лична вътрешна биография.” („Пътят”, цитат по кн. „Търсене на истини”, 1973, стр. 5. Всички цитати тук са от тази книга) Този мисъл е отправната точка на всяко творчество, важен съвет към младия автор: не измисляй, а пиши за това, което сам си преживял, видял, чул, премислил. Не бива да съчиняваш. Не бива да измисляш обществения проблем, разбирането на времето за човека и обществото. Това е съвет към колегата, но и критерий за литературоведа. Може би дори повече за него, защото писателят сам, ако е талантлив, ще настрои очите си за важното и същественото и ще го вмести в сюжет, тема, жанрова рамка. А ако литературоведът робува на предвзети тези, ако използва литературата, за да насажда политически идеи, той няма да разбера какво е написал писателят и напразно ще се мъчи насила да вкарва в някакви рамки живото слово. И няма да успее, защото словото служи единствено на истината, а не на лъжата.

Сам Илия Волен изобразява селския бит; той майсторски изгражда образите на обикновените селяни, заети с труд, смазани дори от този труд, но вътрешно чисти, благородни, нравствени и силни. В неговото творчество няма герои, които променят света. Всичко тук е грубо, битово, но такъв е животът, който писателят познава. Илия Волен съветва младите да не се свенят да показват това, което виждат и в което сами живеят или са живели в детството си. Времето е в бита, а не във фантазиите, не в измислените теории и лъжливите представи за някакъв друг живот. Епохата ражда и таланта, който да я пресъздаде и покаже в нейната пълнота и цялост. Това е важен естетически извод на Илия Волен и в своите статии, есета и интервюта постоянно го повтаря.

Писателите са различни и всеки по свой начин подхожда към действителността и я изобразява според собствените си нагласи и предпочитания, но голям е само този, който вижда и показва това, което е, и показаното въздейства с идеите и героите, които носи в себе си. Интересни са наблюденията на Илия Волен върху личността и творчеството на Антон Страшимиров - писателя, който го е въвел в литературата и е благословил първата му книга. С цялата любов и всичката си признателност, която има към своя „кръстник”, Илия Волен точно отбелязва достойнствата и слабостите му, дължащи се както на личния му характер, така и на особеностите на времето, в което Страшимиров е живял и творил: „Нещо светкавично има в тоя талант. Бърза да определи състоянието; той е диагностик - лечението трябва други да проведат”. Езикът в ранните му произведения (а и в цялото му творчество) е „приблизителен, „народно наподобен, направено онародностен”. „Мисълта му често се затрупва с думи.” Литературата обаче е сложно явление и многостранен организъм. В нея битуват различни писатели и тяхната стойност трябва да се измерва не с критерии, на които не ще издържат, а с такива, които им подхождат и които ще покажат и докажат разнообразието на епохата и нейната литература. Тръгвайки с това условие, Илия Волен признава Антон Страшимиров като „голям наш писател, със своята политическа встрастеност, със своята острота, драматичност и умение да композира, да е интересен, винаги да казва нещо, да буди - да не приспива“. Тази оценка е важна, защото вниква в същността на писателското дарование и изважда от него онова, което е неговото достойнство, а не недостатък. Илия Волен смята, че така трябва да се разглежда един писател, за да можем да се учим от него и чрез него да видим какво е времето.

Друг тип писатели са Иван Вазов, Елин Пелин, Йордан Йовков, Николай Лилиев, Константин Константинов, за които Илия Волен също размишлява. Те изразяват различни типове общества, живеят в различни епохи и различните времена са вложили в тях особености, които другите не притежават. Всеки по своему е част от времето. Но всяко време вижда в тях онова, което на него му е най-необходимо. Тълкуването и интерпретацията на големия писател  също зависи от времето, от личния и обществения опит и нагласи. Но това не е работа единствено на историка и критика, а и на писателя. Той е длъжен да познава литературното наследство, за да се учи постоянно от него и доразвива традициите, които е създало. 

4.

Илия Волен пише своите статии и есета във време, когато на реализма се държи изключително много. Литературата е станала присъща част към обществената идеология и затова от нея се изисква да показва живота в пълнота и как новият човек го променя и обогатява. Реализмът е изкуство на конкретното, живото, истинското. Той е не е обикновена точност и достоверност, не е копиране или имитация на реалността, а изпълване на тази реалност с ново съдържание, смисъл и живот със средствата на изкуството. За да си истински реалист, трябва да умееш да гледаш и виждаш, но и да изобразяваш. Т. е. да придаваш „второ дихание”, да пресътворяваш вече сътвореното. Илия Волен показва как това може да стане с примери от творчеството на големи писатели като Вазов, Елин Пелин, Йовков. Впрочем, той по-скоро посочва успешни находки у тях, помага чрез сполуките на великите да се замислим и да започнем да ги четем по друг начин: внимателно и с вглеждане във фразата и диалога. Такова четене ще покаже как майсторът намира думите, как ги подрежда, за да постигне точност, но и музикалност, красота, динамика. Та нали това е писателското умение. Уж е просто, пък е непосилно за бездарния. Умението не идва само; то се подготвя в школуване в света на някой голям и близък по дух на младия автор творец. Продължителното четене ще изважда все нови и нови особености, ще откроява думи и изрази, които иначе остават незабелязани. В крайна сметка непременно ще се види, че у всеки майстор има някакъв скрит механизъм, някакъв типичен за него маниер на писане и изобразяване. Той не бива, а и не може да се копира, но изучаването му е път към собственото съвършенство; то е белег за професионално отношение към словото. Защото писателят не разчита на случайно попадение, а винаги усилно работи, търси, заменя думи с думи, размества ги и ги пренарежда, за да заблестят те в един миг във всичката си сила и целия си блясък. Илия Волен говори как търси думата, как записва чути реплики, изрази; вслушва се в мелодиката на народния говор. Усетът за тази мелодика е присъщ единствено на таланта.

Статиите „Създаването на едно белетристично произведение”, „Разказът”, „Как пиша” са ценни източници за протичането на творческия процес - от замисъла на творбата през етапите на подготовка и търсене на формата до завършения й облик. „Всяко отделно произведение на изкуството - музика, живопис, поезия - е произведение, е резултат на цял един живот.” Ето го ключът към всяка творба. Тук са всичките тайни на процеса. Тя, творбата, „е превърната в изкуство от сили, оформяни цял живот”. Какво означава това?

Творческият процес не е самото записване на думите и изреченията, а нещо много по-широко. За истинският писател животът е сам по себе си творчески процес, защото е натрупване на впечатления, проверка на истини, сравняване на варианти, откриване на прототипове, слушане на човешка реч, мислене, обмисляне, съотнасяне на измисленото с реалното, уроци от ежедневието, четене, страдания и радости, преживяване на събития и срещи с хора, боледуване. Изобщо всичко, с което героите трябва да изпитат, за да бъдат истински.  

Но животът не е само личен. В това Илия Волен вече ни убеди. Писателят живее обществения живот по различен от другите начин. Той е в него не само физически, но и чрез литературата, т. е. като го осмисля и изразява. Не е задължително писателят да повтаря онова, което членовете на обществото поотделно или заедно преживяват - достатъчно е да го усеща, вижда и чувства, да мисли за него и да открива и посочва причините и следствията, да отделя важното от маловажното, същественото от подробностите. Неговият опит е и чрез усвоената традиция, чрез знанието за миналото и настоящето, което обществото достига само за себе си. Когато Лев Толстой публикувал разказа си „Холстомер”, го попитали: „Лев Николаевич, вие сигурно сте били и кон?” - т. е. сметнали, че да опишеш по такъв начин един кон, като му придадеш и човешки черти, непременно трябва да си преживял „битието на животното”. Преживяванията на писателя са в неговите превъплъщения, в изконно присъщите знания и познания на таланта, които идват от Бога, но които трябва постоянно да се обновяват и развиват. От тук идват и силите, „оформяни цял живот”, които превръщат нещата от живота в изкуство.

Писателят трябва да има усет за значимостта на историята, която се опитва да разкаже, както и за чувствата и настроенията, които ще превърне в поезия. Всичко може да се превърне в литературата, ако му се придаде необходимата обществена значимост и се превърне в случка, настроение или чувства на много хора. Но за да стане това, е необходимо те да се „просмучат” в автора, да го обсебят напълно, а той да съумее да ги „извади” из себе си и ги представи с думите си като общозначими. Идеята зрее, придобива облик, оживява естетически. „Всички мисли, всички чувства, всички дела на героите - каквито и да са те - положителни или отрицателни, - стават мисли, чувства и дела на авторите. Той е артист, той ги съпреживява, той ги „играе”, предрешен и гримиран като тях.”

Истинският писател се отличава от посредствения и по това, че точно определя степента на обществена и естетическа значимост на „жизнения материал”, който зрее у него и настоява да бъде пресъздаден. Дарбата е и в това да можеш да преценяваш кое е важно и кое не е. Илия Волен я изтъква специално, защото е присъща на всички големи български писатели. И благодарение че я притежаваха, българската литература придоби такава обществена сила. Почти до края на миналия век тя, а не толкова средствата за масова информация, формираше в голяма степен общественото мнение и влияеше върху обществените процеси. Когато литературата изпълнява такава задача, общественото мнение е вярно оформено и не се поддава на мимолетното и бездуховното - както е днес.

Илия Волен постоянно подчертава, че всяка постъпка на героя, всяка негова дума, мисъл и действия трябва да бъдат мотивирани и оправдани. Дори и когато се описват случайности, пак трябва да има някаква логическа необходимост от тях, за да звучат убедително и да носят някаква идея в себе си. В поведението му трябва да личи логика. Когато говори за работата си над образа на свещеника Назаров от повестта „Йов” и конкретно до мига, в който той ще се разбунтува срещу Бога заради смъртта на сина си, писателят специално отбелязва: „Бунтът на Назаров трябваше да бъде доведен в разказа вече до една естественост, тоест трябваше да бъде подготвен“. Героят е свързан със средата, в която съществува, и колкото да е индивидуализиран, колкото и да е своеобразен и отличаващ се от другите, той не е извън нея. Тя му влияе, държи го в себе си, а той волно и неволно, съзнателно и несъзнателно е свързан с нея и постъпва според правилата й. Героите, пише Илия Волен, „трябва да са сборни, обобщени, извисени, „символизирани”, представителни, носители на някаква идея на автора, единен букет  от впечатления и мисли, събиран „цял живот”. Защото „нали до голяма степен човек е времето, в което живее”.

5.

Езикът не е просто „сечивото” на писателя, а неговият истински свят, неговата „държава на духа” ( Д. С. Лихачов). Илия Волен като всеки голям писател има особено съзнание за езика. Това е съзнание на строител и пазител на езика, чрез който нацията се идентифицира и изразява. Не улицата, не медиите, не езиковедите или чиновниците го създават, а писателят. И нему се пада огромната отговорност, непосилна за останалите субекти на езика, да съхранява, развива и обогатява. Ако не осъзнаваш тази отговорност, не е възможно да пишеш добре и да претендираш за място в литературата.

Илия Волен говори за необходимост от „силно развито чувство към езика” у писателя. Само такъв писател е „истински”. Да умееш да пишеш, да разказваш или да пресъздаваш в мерена реч идеи и чувства, означава преди всичко да имаш „силно развито чувство към езика”, „да усещаш” ,в ухото ти да звучи ритъмът и музиката й, да осъзнаваш нюансите и основните значения в езика като носители на смисъл, красота, художественост и национална принадлежност. Литературата „съобщава”; тя говори, разказва, поучава, но нейната задача е да изразява чрез езика националното съзнание.

Проблемът за езика, разбира се, надхвърля претенциите уличните надписи да са на кирилица или да не се допускат чужди думи. Още по-малко - да се мисли, че националният език може да бъде опазен чрез юридически закон. Такъв проблем извеждат писателите, които нямат истинско съзнание за езика, не го чувстват и не са в състояние да го развиват и обогатяват. „Езикът - думите и тяхното подреждане във фрази - трябва да бъде направено от светлина; той не трябва да ни пречи да виждаме мисълта, както чистият въздух не ни пречи да виждаме предметите.” Такова фино постижение не е възможно от немарливи и безчувствени към словото автори, за които е важно единствено да скалъпят някакъв сюжет, да провокират читателя, за да попаднат в класациите за най-продавани книги. Илия Волен говори за езика като за живо същество, което плаче от болка и страдание, но което се и радва, пее и е щастливо, когато е „направен от светлина”.

Илия Волен публикува своите разсъждения за езика във време, когато вече се чувства застрашителното му изсушаване, обедняване и профаниране. Тогава процесът е все още в началото, но бързо набира скорост, за да се достигне до днешния разпад. Той стана възможен заради постмодернисткия упадък на литературата и отслабването на националното съзнание. Когато от българин искаш да се превърнеш в европеец, за да живееш по-добре и охолно, едва ли ще се разтревожиш какво става с езика ти - освен ако не го свеждаш единствено до лексиката и надписите в магазините. Разрушаването на националното съзнание протича едновременно с разрушаване на литературата и езика - неговите носители и изразители. Илия Волен харесва и дава за пример писатели, които не се срамуват да говорят на своя майчин език, т. е. на диалекта на мястото, от където произхожда и където е прекарал детството си. Такива писатели са Иван Вазов и Елин Пелин. Те запазват живи народните говори и поддържат чрез тях свежестта на книжовния език. Книжовният език според Илия Волен трябва да се обогатява чрез заемки от тези народни говори, а не само от улицата или от медиите и канцелариите.

Проблемът за това доколко трябва да се използва диалектът в книжовния език и в езика на писателя по времето на Илия Волен е все още спорен, но тогава в неговото правилно разрешаване се вижда един от начините да се запази родния ни език, да остане той свеж и изразителен, да позволява да се изразяват нюанси, да е богат на думи и способен на разнообразни изразни съчетания. Изгонването на диалекта и налагането на софийския начин на говорене като книжовен и задължителен, е погрешно и нанася тежки поражения. То е предизвикано от задълбочаването на т. нар. „вторична простота”, за която говори руският философ Константин Леонтиев. Всичко се унифицира, като се опростява и свежда до един-единствен вариант. Единственият източник на попълване словесния фонд е английския език. Влизането ни в Европейския съюз и необходимостта от привеждане на законодателството и целия обществено-държавен живот по правилата му отвори вратите за думи и термини с английски корени и непривично за българския език звучене. Илия Волен предупреждава за тази опасност и препоръчва да се учим от големите ни писатели,  а не от подражателите на чужди образци. 

6.

В своите статии, есета, сентенции и интервюта Илия Волен изгражда цялостния образ на български писател от втората половина на ХХ век. Би могло да се каже, че образът е идеален, но може би по-вярно е той да бъде наречен „събирателен”, „обобщен” или „типичен” за своето време. Стилът на времето изисква да се очертае такъв образ, защото на писателя все още се гледа с огромно уважение и страхопочитание. Илия Волен изгражда преди всичко вътрешния образ и показва сложността на душевните и умствени движения, които пораждат способността на един човек да вижда и изобразява, да разказва и убеждава, да открива на хората красотата, драматизма и неповторимостта на живота. Не всеки може да е писател. И не всеки, който пише, е такъв.

Когато в литературата навлезе ново поколение, възниква въпросът какъв трябва да е писателят. Новото поколение идва със свои представи, морал, начин на мислене, със свои цели и средства за тяхното постигане. Те предизвикват вълнение в литературния живот, а често и сблъсък между поколенията. Така става и през 60-те години. Младите автори провокират дълга дискусия за националното, регионално и световното, като в нея поставят и проблема какъв трябва да е писателят, какво да пази и какво ново да внася и утвърждава. Твърде много се говори за традиция и новаторство, за отговорността на твореца в изграждането на новия тип общество, за новите нравствени ценности. Говори се за опасност от обезличаване при мощното влияние на чуждите култури. Това влияние не може да бъде спряно или дори ограничено, но може да бъде разумно възприемано и адаптирано съобразно умението и готовността на родната култура и особено на литературата и писателите да овладеят инвазията и използват най-доброто и полезното от чуждото. Неподготвеният и недостатъчно даровит писател се отнася безкритично към чуждото, защото не познава достатъчно родното. Той лесно се поддава на модата и бърза да се накичи с нея, за да впечатли. Илия Волен показва как с подобна трудна задача в други времена са се справяли големите ни писатели като Иван Вазов, Пенчо Славейков, П. К. Яворов, Йордан Йовков. За тях чуждата литература е само тази, която се олицетворява от класиците и образците й; от тях получават най-добрите уроци, за да не се затваря българската литература и да се изолира от европейския литературен процес.

Българският писател според Илия Волен не бива да забравя, че принадлежи на своя народ и своята страна и не бива да се срамува от това. Той в никакъв случай не бива да се стреми да прилича на чуждите. Защото „какъвто е животът на една страна, такава е и литературата й, като негово отражение”. Той може да се домогне да някаква „световна слава”, само ако успее да пресъздаде адекватно и високо художествено животът на своята страна. Всеки голям национален творец е вече част от световното културно богатство и принадлежи на целия свят - дори и тогава, когато този свят не го познава и не го е чел. Служиш на света, ако служиш на отечеството си.

Индивидуалността е изключително важно качество, което Илия Волен високо цени и постоянно напомня на младите си колеги, че са длъжни да запазят своеобразието, което носят. Но това своеобразие може да израсне и даде добри плодове, ако произлиза и съответства на традицията, ако има дълбоки корени в нея. „Оригиналните писатели остават - не талантливите; талантливите биват замествани” - тази истина е толкова очевидна, но трябва постоянно да я помним. Трябва обаче и да я разбираме и осмисляме. Индивидуалността също е национална; тя е и умение да вървиш по стъпките на предходниците и да развиваш това, което те са започнали да правят. Тя зависи от общия развой на литературата, от нейната традиционна нагласа. „Това, което новото време донася (а с него и новите писатели - б. м. - П. А.), е една тухла към голямата сграда на вековете. Има автори, които смятат, че всичко започва едва от днес, едва от тях. И не мислят за нищо друго освен за това, как да ни смаят с ефектни фокусничества. Тяхната гибел обаче тропа на вратите им…”

Писателят на малкия народ е изправен пред един голям свой враг и противник - провинциализма и подражателството. В традициите на нашата литература е и комплексът за малоценност и желанието бързо „да догоним напредналите”. Обикновено този стремеж се оценява като положителна амбиция да се постигнат високите върхове, но ако той не бъде видян и като опасност в неговата неудържимост и отказ от традициите, нанася тежки поражения както за цялата литература, така, а може би най-вече, и на въобразилия си писател, че само като подражава на чуждите образци, ще успее и ще допринесе полза. Затова Илия Волен съветва младите да не бързат, а най-напред да се учат, да школуват у големите майстори, да проверят познанията си за живота, да синхронизират собствения си житейски опит с повелите на времето, да вникнат в проблемите на живота и да не се увличат по външното.

Съветите на Илия Волен са принципи, които обществото по онова време насажда и изисква да бъдат спазвани от писателите. То се грижи и помага на младите, дава им възможност да общуват с майсторите, поощрява ги в техните начални стъпки. Но и изисква от тях. Не е чудно тогава, че именно в края на 50-те и през 60-те години в литературата навлязоха толкова много ярки и самобитни поети, белетристи, драматурзи и литературни критици.

Но уроците и съветите на Илия Волен показват колко неутешително тъжна е картината на днешната българска литература и колко объркани са новите ни писатели. Подети от стихията и хаоса на постмодернизма, те се стремят към „успех” и някои от тях го постигат. Постигат го, ала са далеч от изкуството, защото са пренебрегнали традициите и странят от реалността и нейните истински проблеми. Онези измежду тях, които се отърсят от тази зараза, ще отблъснат гибелта, която „тропа на вратите им”.