Петър Горянски

І.
Сред дни на горест и несрети
ще се разпукат ледовете,
сковали родната страна.
И, озарило върховете,
в небето слънце ще засвети,
разляло чудна светлина.

Ще се пробудят птици, хора
и бодра песен из простора
надлъж и шир ще проечи.
Орачът с ралото ще пори
земята, а над него горе
Балканът роден ще мълчи.

Навред по синори, ливади
тревите дъхави и млади
ще пият слънчевия мед.
Край в здрач притулени огради
момински смях ще се обади
на момък гиздав и напет.

Стадата звездни щом подкара
след паша в нощната кошара
една усмихната луна,
засвирил на кавал овчаря
до утрото ще разговаря
с притихналата равнина.

И с песента си ще излива
оная болка мълчалива,
с която дълго е живял,
която знаят тия ниви,
земята, ветровете диви
от дядовия му кавал.

Това е родната ни пролет,
която в стройните тополи
шуми и сочно зеленей.
За нея всяка нощ се моля,
за нея в радост и неволя
сърцето ми неспирно пей.

ІІ.
Небето светло и безкрайно
над свежите полета грей
и като езеро кристално
блести и леко зеленей.
На всеки храст гласът на птиче
звънчета сребърни люлей,
а в люлка шарена момиче
ръце разперва и се смей.

Над него като клон се свежда
овчарят едър и мълчи.
Горят под черните му вежди
две топли, влюбени очи.
Момичето на него кротко
е спряло погледа си чист,
а над тревата, като лодка,
до късно люлката хвърчи.

Когато слънцето възлезе
и спре в небесния си трон,
ще сложат булките трапези
под сянката на всеки клон.
Най-старият с усмивка свята
трапезата ще прекади -
да няма вече по земята
измамна болест и беди.

Така празнуват в смях и песни
Гергьовден в нашата земя,
че вярват в чудото небесно
за многоглавата ламя,
която някога светецът
със копие убил я бе
и, яхнал вихрено жребеца,
изчезнал в синьото небе.

в. „Литературен глас”, г. 13., 18.06.1941 г.