Георги Георгиев

13,00 часът на 11 март 1913 година. Цялата българска артилерия започва своята решителна канонада срещу Одринската крепост. Турските дула отговарят. Дуелът е страшен. Стрелят 900 оръдия. Но вечерта замлъкват. Настава тревожна тишина…
Турците очакват атака. Очакват я и българите. До гуша им е дошла обсадата. Цели 149 дни. Те са готови и настръхнали. Но само заповед може да ги вдигне в атака. А тя се бави. Не! Просто противникът трябва да бъде изненадан. Според чуждестранни специалисти крепостта е непревземаема. Наистина, превземана е на два пъти от русите. Вторият път през 1978 г., но след 1902 г. е доизградена и модернизирана под ръководството на германски специалисти. Германците умеят да строят, а турците умеят да се отбраняват. Нека си спомним за Плевен през 1877 г…

***
Да се върнем на онази решаваща нощ на 12 март 1913 година. Тихо, сякаш са обули терлици, нашите войници режат и правят проходи в телените мрежи на противника. А мрежите са с ширина от пет до девет метра. Противникът усеща. Светват прожектори, обявена е тревога. Объркани и сънени, низамите загърмяват. Там, където съпротивата е по организирана, българите я преодоляват с ръкопашен бой. Всички знаят заповедта на командира на Втора армия генерал-лейтенант Никола Иванов: „Да се проведе смела атака срещу крепостта и тя да бъде превзета!”

Войските ни действат неудържимо. Десети Родопски полк сломява първи противника и превзема форта Айджиолу. Други полкове атакуват Айвазбаба. Артилерията, която досега върши своята работа, вече стреля в дълбочина и прегражда подхода на противниковите сили. Тя разчиства пътя на нашите настъпващи части.

Аз като човек, свързан с Шипка, не мога да не кажа похвални думи за 23-ти Шипченски полк, макар че там воюват 24 български полка. Заради безумната си храброст при превземането на Айвазбаба го наричали „лудия полк”. Моят приятел и колега Иван Шипчанов от Шипка защити две дисертации, свързани с войните. Като образован офицер и специализиран журналист той знаеше, пишеше и говореше вдъхновено как 23-ти полк от 8-ма Тунджанска дивизия настъпва в 4 часа на 12 март. Загубили търпение, войниците не чакат да бъдат направени проходи през телените мрежи, с лопатки, с каквото им падне, с голи ръце събарят коловете, пробиват и разкъсват загражденията и атакуват неприятеля. Всички други полкове са също неудържими. Турците отстъпват към укрепленията.

Когато си служим със силни думи като „устремни” и „вихрени” атаки, може да омаловажим огромните усилия и труд, раните и пролятата кръв, които са в основата на победата - превземането на Одринската крепост. За това добре пише чешкият кореспондент на в. „Берлинер локал анцайгер” Емил Козак-Чермак, който вижда причините за победата в цялостната подготовка на нашите войски, моралния им дух и умението на командирите от всички звена.

***
Както във всеки театър, така и в театъра на военните действия има главни действащи лица. В Одринската операция главен е генерал Никола Иванов. Той се налага над върхушката около цар Фердинанд, която се придържа към обсадата. Командирът на Втора армия генерал Иванов, както и генерал Георги Вазов, а и други командири от фронта искат да превземат крепостта с открито настъпление. И едните, и другите имат своите аргументи. Те знаят, че Одрин е страшна крепост. Пет месеца я обграждат. Само предната позиция е с 20 укрепления с височина 3-3,5 м и насип от 6-7 м. Германският генерал Фог писал на генерал Вазов, командир на източния сектор: „Одрин е първостепенна крепост и непревземаема на теория.” Въпреки това калоферецът генерал Иванов, завършил Военното училище в София, Военна академия в Санкт Петербург, воювал през 1885 г. край Пирот, оценява трезво, че обсадата е донесла 4 000 ранени и убити и не ще реши въпроса. Необходимо е настъпление. Генерал Вазов, брат на народния поет, завършил Одеското военно училище, после Военна академия в Русия, военен инженер, има опит. Тук отпразнува своя 53-ти рожден ден. Становището му за превземането на крепостта е същото, както и на неговия по-малък брат Владимир, който също е на фронта.

Най-после, след 40 дни колебание, Главното командване на заседание на Коронния съвет при Фердинанд с Директива № 21 заповядва Източният сектор да атакува и овладее предната позиция на Одринската крепост. Генерал Иванов е пределно ясен в своята заповед: „С изгряване на луната войските да атакуват фортовия пояс и да се закрепят на местата, които успеят да заемат.” Генерал Вазов отсича: „В тази нощ е необходимо да се реши съдбата на Одринската крепост. Връщане назад няма! Противникът трябва да бъде сломен. Напред ни чака слава и мир, назад - безславие и смърт!”

***
Срещу опитните наши командири стоят също опитни турски началници. Такъв е комендантът на крепостта Шукри паша. През 1903 г. той с войските си е потушил въстанието в Странджа, учил е в Сен Сир, далече е от идеите на младотурците, които са на власт в Цариград, но е силен противник. Разполага с 60-хилядна войска и над 450 оръдия. Няколко пъти се опитва да разкъса обръча.

Съсредоточили повече сили в направлението на главния удар, запленени от бойния дух на победителя, нашите настъпващи части след 12 март не можели да бъдат спрени от никого. Най-после българското знаме се развява над Айвазбаба. Преди това Шукри паша е изпратил до Цариград телеграма, че българите са се вдигнали „на нож” срещу предните позиции на Източния сектор и че поверените му войници се спасяват зад фортовата линия. На пашата предстои да се срещне с генерал Вазов, което прави с неудоволствие, защото не му е по ранг. После връчва сабята си на генерал Иванов, който му я връща, а накрая и на цар Фердинанд, който прави същото. Ще цитирам и последната телеграма на Шукри паша до Цариград, в която пише: „Всичко е свършено вече. Българските войски нахлуват в град Одрин.”

Към 9.45 ч. на 19 март 1913 година оръдията затихват. Картечниците спират своя грак. Завършва Одринската епопея…

***
Често разговаряме с моя съсед и приятел полковник Славчо Янков, кадрови артилерист, осъществил преди 40 години като командир на ракетен дивизион първия пуск на оперативно-тактически ракети на българска територия. Той познава историята на Балканската война и изтъква всички наши приноси във военното дело. Повтаря ми думите на един пленен командир на турска батарея: „Вързан добитък да бяхме, пак щяхме да скъсаме синджира и да избягаме. Такъв адски беше огънят.” Известният по онова време кореспондент Н. Мамонтов пише за нашата армия като „страшна сила” не само по численост, но и по боен дух. Българската артилерия поставя на едно от първите места в Европа!

За кой ли път се питам как генерал Георги Вазов точно преди решителния двудневен щурм на Одринската крепост е могъл да заспи. Той пише: „Уморен крайно, аз легнах да спя, като заповядах да ме разбудят в 10 ч., до това време остана да бди началник-щабът. В 10 ч. се разбудих. Нощта беше тъмна. Бляскаха тук-там рядко звезди. Оръдията вече бяха почнали своята грозна песен.”

Как е могъл да заспи? „Натренираност и сигурност в своите подчинени”, обяснява ми полковник Славчо Янков. И той отново изброява нашите приноси не само в използването на артилерията. Подпоручикът летец Радул Милков и наблюдателят Продан Таракчиев за първи път бомбардират от самолет одринската гара Караагач. Нашето командване използва самолети за разузнаване, за морално въздействие, за коригиране на артилерийската стрелба и фотографиране… Самарянката Райна Касабова е първата жена, взела участие в боен полет!

***
Одрин пада. Вее се бяло знаме. Това става на 14 март и още на 16 март от София пристигат военни аташета, за да видят „чудото”. Пристигат и чуждестранни мисии. На 20 март от Франция идва бившият военен министър Мисини. Холандия е изпратила инспектор по инженерни войски. Идва генерал от Англия. Пристига и японски специалист. Те оценяват барабанния огън, взаимодействието между пехота и артилерия, нощните атаки… Ярки са думите на френския полковник Мондезир: „Превземането на Одрин стои наред с най-славните военни подвизи в историята на всички народи.”

Свикнал съм да слушам запомнящи се образи и епизоди от Балканската война, разказвани от колеги, принадлежащи на един или друг вид и род войски. Те познават историята на своя род войска по-добре от всеки друг офицер. Моят някогашен съученик, танков инженер и военен разузнавач Петър Вълков ми заговори неотдавна за ролята на разузнаването при превземането на Одринската крепост. Той беше конкретен. Крепостта е била всестранно разузната. Той спомена името на майор Неделчев, образован офицер, подготвен артилерист, който престоял повече от две години в Одрин. Познавал съоръженията и неслучайно планът на генерал Иванов предвижда открита атака на източния сектор.

Много може да се говори за боевете, но аз съм убеден, че България извърши своя първи подвиг още в навечерието на Балканската война. За кратко време нашата 60-хилядна редовна армия нараства десет пъти. Нека и днес си представим как се мобилизира, организира, облича, въоръжава храни и води в бой шестотинхилядна армия.
Още в началото на войната Първа и Втора армия по стратегически замисъл са насочени към Одрин, Трета армия към Лозенград. Тази наша армия под командването на генерал Радко Димитриев заедно със сили от Първа армия трябвало да унищожат настъпващата по поречието на Тунджа и Марица Източна турска армия. Възникват поредица насрещни боеве. Най-сложният вид бой. Кървав е пътят на боевете в районите на Гечкенли, Селиолу, Ескиполос, Ереклер и Петра. В тридневната операция българските полкове сразяват турската съпротива. Катастрофални са резултатите за Източната армия, чиито части отстъпват и бягат към Лозенград.

Под натиска на противника и на нашите понякога се налага да отстъпят. Такъв е случаят с 35-ти полк. Когато командирът му полковник Бошнаков се явява пред генерал Димитриев, вместо упрек командирът на Трета армия го гледал с разбиращи очи и съчувствие. Той не намерил сили да му направи бележка. Спомнил си как този храбър офицер при Лозенград лично повежда полка напред към ада от куршуми и шрапнели. И други полкови командири водят лично своите войници в атака…

И в турската армия някои командири отстъпват последни в боевете. Такъв е случаят с командира на Трети корпус Махмуд Мухтар паша. При епилога на Лозенградската операция той последен оттегля своите войски. Мухтар паша е член на правителството и министър на военноморския флот. Абдула паша, командир на победената Източна армия, му предлага да поиска спиране на войната и да се търси изход по дипломатически път. По-късно в спомените си Махмуд Мухтар паша ще напише, че край Лозенград „затъват не само скорострелни крупови оръдия, падат свидни жертви, но Турция загубва военната си чест”…

Винаги ще има трезви гласове. Те обаче най-често не стигат до върховете. Там действат други мотиви. Това се отнася и за двете сражаващи се съседни държави. И то е ставало не само в миналото. За съжаление.