Любен Панов

(Автобиографията на един временно отложен край)

Някакъв зумер упорито пиука в дясното ми ухо.
Пиии - пип… пиии - пип… пиии - пип…
Усещам леко да полъхва около главата ми. Там нещо лети. Насилвам се да отворя очи, те са залепнали и не се отварят, нищо не мога да видя, но съм сигурен, че там нещо лети. Не знам къде е това “там”, но летенето долавям ясно - докосват ме вълни…
Пиии - пип… пиии - пип… пиии - пип…
Едното е по-дълго, другото по-късо. Ама разбира се, че това е чинията! Да, да - чинията… Точно от там са тези звуци… Говорят си, как не се сетих. Или пък искат нещо да ми кажат…
Пиии - пип… пиии - пип…
Каквото и да е - яко дълбае ухото и ми разбива черепа. Не се търпи - ще бръкна вътре и ще го извадя. Каквото и да е.
Ще бръкна, но… Ръката ми е много тежка. Поне сто килограма. Опитвам да я доближа с коляното, за да разбера какво става. Не мога. Ето го откритието най-сетне: оковали са ме. Как кои - сигурно ония от чинията, новите фарисеи, аз ги гледах, когато се качваха!
Пиии-пип…пиии - пип…
- Светле!!!
Невъзможно е да ме е оставил. Тук е, виждам го да тича успоредно с леглото.
- Светле!!!
Топлина върху дланта ми. Тръгва нагоре към рамото, после по бузата.
- Охо, дойдохме си май…
Това е гласът на топлината. Чувам я как говори. И ми става все по-уютно, защото се мести и на другата буза, после пак надолу, към гърдите.
- Хайде сега и очите. Чуваш ме, нали? Хайде сега и очите!
Загрижено женско лице, нарисувано с доброта. Напомня майка ми: тъжно усмихната, кадифено мека, всяка дума със собствено дишане…
“Само че в усмивката на майка ми остана завинаги един упрек. Нали съм ти говорил за разказа на Хайтов - години наред огражданеното момче се кани да купи кило градски ябълки и да ги занесе на майка си. И все забравя. Когато най-сетне един ден тръгва с купените ябълки, нямало е вече кого да зарадва с тях…”
- Сестра, този радар на чинията ли е?
- Така вече е по-добре. Аз съм доктор Стоева. Сега да изясним въпроса с чинията.
- Това пиукане.
- Това пиукане показва, че сърцето ти живее. Апаратът е над главата ти, вдясно. А сателитната чиния си запомнил от вчерашния прозорец в реанимацията. Там виси една. Летяща нямаме все още…
Затварям очи и се мъча да подредя събитията. Операционната, самодоволната усмивка на доцент Лъсков, когато колегата му сириец прави заявка за по-висока титла: “Страшен си, шефе… такова хубав дилатация аз не виждал! Голям доктор голяма балон намерил, интересна експеримент, пак ще пишат…” После 20 минути никой около мен; мяркат ми се думи за “кофти кафе напоследък”; после освобождаване на катетъра от камерите и мониторите; запушване на срязаната бедрена артерия с петкилограмовата пясъчна торбичка; прехвърляне от операционната маса на колесно легло и препускане по дългия коридор към реанимацията. И накрая задъханото надпреварване на малкия ми син с бягащото легло. “Позвъни на майка си!” Нищо повече, освен това пиии - пип…пиии - пип…
- Не заспивай сега, включваме голяма доза хипарин, нека да тръгне… Не заспивай де, я кажи коя е тази Светла, бълнуваше името й…
- Не е Светла. Синът ми. Беше с мен, когато бутаха леглото.
- Не съм го виждала.
- А Чачо? С войнишки дрехи е.
- Този другият ти син ли е? Слушай сега, ти си в съзнание и ще ме разбереш. Три часът сутринта е, никой не може да е тук. От снощи си преместен от реанимация в шокова зала…
Ясно. Знам какво е шокова зала. Нова “квартира”, последна за все още живи. Следващата е вечна.
…Значи нещо е станало. Плетеницата от кабели и игли по тялото ми започва да се губи. Усещам как плътта остава без тегло, а насрещната електрическа крушка се издува във формата на огромен балон, който разлива по стените си угодническата усмивка на сириеца, а хихикането на неговия шеф заглушава тревожния глас на надвесилата се над мен жена: “Любо! Чуваш ли ме сега? Лю-бе-не!”

*

Шоковата зала ми прилича повече на морга, отколкото на болнична стая. Мозаечен под, теракотени стени, дебела черна кожа вместо дюшек на леглата. Единственото приятно за очите - порцелановата гугличка на електрическия звънец над шкафчето, свален вероятно от старовремска градска къща и “дарен” от незнаен отверкаджия. На порцелана миниатюрна картинка: шарен полилей вместо шапка върху главата на засмяно китайско момиче. Две легла - моето и на един трийсеткилограмов мургавелко.
“Сигурно повече от двама умиращи не бива да се събират заедно - може да си стъкмят “стачка” и да объркат работата я на медицината, я на погребалните агенции, а защо не и евентуално на следствените органи… Двама бива - единият ако заумира, другият ще го предаде.”
Без прозорец. Пестеливата светлина през деня осигурява порталната врата към коридора.
- Бате, ти отиваш ли си?
Циганинът сигурно е очаквал с нетърпение моето събуждане, защото забива въпроса си още с първото ми мъчително обръщане .
- Къде да си ходя… Казаха ми, че снощи съм дошъл.
- Ами там горе, бате. Те като те доведоа, тебе хич те немаше, па слушах какво си говорят докторите.
Ха сега, де! Виж ти откъде ще дойде просветлението!
- Аз викам да подремнем още малко, а? Какво ще кажеш. Ей сега ще се разшетат за визитация и ще ни разбудят съвсем.
- Тука нема визитация, бате. Доаждат само дежурните сестри и санитарката с пикалото. Нагледат те от вратата и ако не си умрел, пишат нещо в тефтера и си одат.
- Е, среднощ докторка беше тука, ти си спал.
- Те това ти казваме, де. Докторицата беше тука, оти те чекаха.
- Закъде ме чакаха ?
- Ами чекаха те да си одиш, нали и аз те питах…
Циганинът знае нещо повече от мен.
- Давай, като си почнал. Какво си чул?
- Значи доведоа те умрел, къде десет беше. Включиха ти е онаа машина и един висок викаше на Стоева: нема кво да се притесняваш, вика, он си е сбъркал, он че си пере гащите. Те сега му е майката да му найдеме цаката на тоа фараон.
- Нищо не разбрах. Аз ли съм този фараон?
- Не, бе. Я не знам що е това фараон, ама той така викаше. Ако си умрел, значи, за тех двамата нищо, даже радост, але за оня, фараоно, майка му жална. Искал май да те трови и вместо това ти направил удар.
- Какъв удар, бе човек?
- Какъв! На сърцето, какъв. Били два, и отпреде, и отзаде некак си те ударил. И тоа високия се радваше, я го видех как се радваше…
Съвсем се обърках. Явно докторите са си разказвали някоя от колумбийските сапунки, а цигането не е с всичкия и сега си е намерил събеседник.
- Тебе как те викат? Май че си от Шоплука, а?
- Я съм си от тука, мой човек, от София съм. Викат ме Тренди.
- Слушай, Тренди, хайде сега да починем, че после пак.
- После нема да има. Къде осем че ме вдигат. Три дена ме връщаа към живота тука, днеска че ме довръшат. Отивам горе.
- Викаш на мене, пък и ти си бил за “горе”.
- Първом че ме водат на петия, затова казвам горе. На операция. А после…не знаем, май че нема да ме бива, бил съм с една клапа, та може, дето викаш, и там да се срещнеме…
- Ти подписа ли, че си съгласен да те оперират?
- Те ми казваха нещо да пиша там, но нищо не съм правил, щото аз не съм одил на училище, немаше кой, една стара баба и тя умре…
Някой започва да затяга желязната арматура на ребрата и познатата болка в гърдите се връща като победителка. Вцепеняващите се пръсти с последни усилия натискат бутона . Почти заедно със звънеца от порталката на малкото помещение излита и тревогата на новия ми познайник : “Ало! Сестра! Ало! Бързо бе! Нещо на човека…”
” Ето, разбра ли сега, затова казах, че ако единият започне да умира, другият одма е готов да го предаде. Най-хубавото предателство в една болница… Кажи ми, виждал ли си го в друга държава?! Така питаше едно време и Дядо Даци, гимназиалният ми учител по химия, когато някому се паднеше на черната дъска въглерод и той не знаеше бъкел. Ти въглища виждал ли си бе, момче? Не съм виждал, отговаряше тъпунгерчето. Седни си, двойка, няма и да видиш!”

*

- Вдигай езика! Езика вдигай!
Не е Стоева. Непознат глас гальовно се настанява в пространството на стаята. Сигурно е дежурната сестра. В едната си ръка придържа касинка, видно звънецът я сварил пред огледалото в коридора. С другата ми впръсква изокет и аз долавям мекотата на плътта й. Най-хубавото момиче, което съм срещал, защото секунди след тръпчивото малко облаче под езика желязната арматура разхлабва гърдите ми и аз вече различавам цвета на бенката, капната на най-неудобното място - точно там, където другите момичета обикновено провисват златни кръстчета. Светлокафяв.
- По-добре ли сте сега? Като виждам погледа ви къде се е спрял…По-лесно дишате, нали?
- Само временно… Все пак съм мъж…
Едва се чувам, но намирам сили да благодаря на момичето с усмивка.
- Не говорете. Почивайте си и не гледайте където не трябва! Днес ще имате достатъчно поводи за вълнение.
- ?
- Около вашия случай тръгва скандал. Вчера дилатацията ви не е била успешна и онези нафуканите от инвазивната са ви направили инфаркт. На самата операционна маса. И не са го хванали на мониторите. Засекли са го нашите, но шест часа след това. В осем професорът ги събира за консулт всички. От четвърта, тия двамата, от реанимацията…всички.
Ето… ето… Андромеда се разсейва, за да разбера, че всъщност това не е било никакво твърдо тяло…
“Спокойно, давай го по-спокойно… Може да имаш време даже не само да ги видиш, а и да си поговориш с тях. Случва се, хора са…Нали се сещаш как сириецът, докато се щураше около грамадните очи на двете камери, хвалеше апаратурата: “Гледай, батко, какъв техника специално за твоята случай е изпратил японски император! Петдесет кашонче техника специална за тебе, батко!” Ти влезе в неговото настроение, макар и превъзбуден от неизвестното предстоящо, и му върна шегата: Да бе, докторе, виждам, ама ако императорът беше затворил във всяко кашонче и по едно японче…работата щеше да заспи…”
Значи голямата беля е станала. И защо не са ме вдигнали горе за байпас?! Месец преди това името ми висеше в коридора като официално плануван за “стендбай” операция, а в четирите часа, докато ме обработваха в инвазивната клиника, “зеленият” екип на Балджиев скучаеше над вестници и чашка кафе в готовност за повикване, ако се наложи. Види се, никой не го е повикал. Лъсков е казал, че всичко е окей.
“Защо не са те вдигнали - ами то ти каза момичето: нали някой е трябвало да “хване” инфаркта на японските монитори! Трябвало е наистина и “япончета” да има в залата с нашите знаменитости, които всяка година ходят в Америка да практикуват “безкръвни операции”. Нямало е. Имало е в изобилие високо самочувствие…Много необходимо, докато не почне да пречи.”
Оправдано си носи името тази зала. В нея се опитват да спасят почти безнадеждните с рискована, “шокова” намеса.
Но явно тук човек може и да изпадне в шок. Например от една едничка новина: че всеки момент има вероятност да напусне този иначе прекрасен свят на красиви и загрижени хора заради… други, нищо чудно кадърни, но безгрижни, самодоволни и сити гости на “новото” ни време.
Шокова зала. Все повече и повече ми заприличва на истинска морга…

*

- Доктор Стоева, инфарктът може ли да се види на мониторите по време на дилатация?
- Ако има кой да гледа… Само че за твоята история до тук.
Пиии-пип… пиии-пип…
- Съгласен. Но в замяна - да изключиш този терорист.
- Вече трети ден не са ти добри показателите. Ще ти пиука, докато си в шокова. Слагай слушалките на филипсчето и няма да го чуваш.
- Не ми се слушат депутати и “водещи”.
- Включи “Дарик”, в момента върви задочната пресконференция на царя с народа. Цял час ще бъде.
Ей това вече ако не се нарича “Добро утро!” Гледах го на 25-ти, от летището до кметството , нямаше игла къде да падне. Никога не съм предполагал, че една въображаема ореолна окраска може да има толкова полудели почитатели. Сега и доктор Стоева.
- Ти да не си монархистка, докторе?
- Не знам точно каква съм. Но Симеончо си го обичам. И не само аз. Видя ли що чудо беше, когато пристигна? Срещу народ не може да се върви, приятелю…
- Видях, видях… То същият този народ навремето и дядо му посрещал така. Като започнеш от Ряхово, та до Русчук. Дунавският бряг бил черен от притичващи българи. А когато през осемнайста си тръгнал , нито един не е изпратил нощния му влак…
- Времената са били такива, така са подредили нещата.
- Времената са такива, каквито си ги направиш, докторе.
- Абе я ти по-добре да оставиш политиката, че иначе ще объркаш работата на машинката. Днес вече можеш да стоиш седнал на леглото, но пишкането в уринатор, нали се разбрахме?
- Първо ми кажи още нещо за Симеончо, после ще уредим и пишкането.
- Няма какво друго да ти казвам. Само той ще оправи тази скапана държава. Ще ти дам да четеш днешен вестник - хляб няма по фурните. Зърно нямало! Лекарската ми заплата е сто долара, а онзи, дето те обърка, любимецът на българското кардиосветило, получава хиляда и още толкова от командировки!.. Не искам да купувам дънките на германските мъртъвци, за да обличам децата си! Всичко от магазин “За един лев”! Писнало ми е, разбираш ли! Вече виждам моята дъщеря разголена на витрината на този магазин, а аз , родната й майка, главен асистент д-р Стоева, да стоя отпред и да късам билетчета от един лев…
- Чакай, ама ти…
- Кого да чакам! И щом искаш „още нещо” да ти кажа, ще ти кажа: веднъж поне трябва да оставим пациент на онзи гален фараон без наша намеса, ей тъй, да си замине… Измежду всичките пъзлювци само тогава може да се намери някой, който да му духне под опашката. Иначе такива като него ще ни задушат, господи, ще ни задушат!
… Толкова ярост, безсилие и бъркотия в очите на една лекарка! И най-смущаващото - искрици на отчаяна решителност за безразсъдно дело… Накрая на дългата си тирада не издържа, оставя сълзите да тръгнат в броеничка над опасалите ме кабели и с две ръце хваща раменете ми.
- Глупости говоря, сигурно много ми се е насъбрало… Извини ме. Забрави го, моля те!.. Всичко ще бъде наред, утре сигурно ще те връщаме в клиниката, на твоето си легло, нали? Вчера някой си бай Кольо от Асеновград идва да пита какво става, чака те. Сега гледай да заспиш, хипаринът върви добре. Хайде…
Ето ти на тебе “шокова терапия” ! Притварям очи и се опитвам отново да възстановя всичко, станало с мен през последните три дни. Катетърът, камерите, Лъсков, сириеца, фонтана с кръв от артерията, преди да сложат торбичката с пясък, вдигнатия палец на пловдивския кардиолог, на стаж в столицата: “Браво! Добре се държа, успешна е!” После препускането по дългия коридор и…новината от Тренди, вече в шокова зала. Гневът на д-р Стоева! Значи Тренди ми е предал съвсем точно всичко, което е чул: аз ще си “отивам”, но и “фараонът ще си ходи”, готвят му пътя с помощта на моя инфаркт. И тогава, ако решат за по-сигурно…Едно „случайно” изваждане на иглата от системата и…
От всички възли на тялото ми, които все още усещам живи, потичат безкрайни струйки студена пот.

*

- Има ли пиш, бе комшу? Хайде, че ще идват големци.
Кривокрака като кавалерист санитарка тътри по мозайката захабено гърне. Вероятно предишната е била членка на БКП и са я заменили с циганката, “партийно неангажирана”.
- Ти това откъде го намери? На мене не ми дават да ставам.
- Ония дългите ги краднаха, душа, на вторични ги карат.
- Главният лекар ли? След визитацията - хайде за старо желязо.
- Сигур…а, не, може старшата да е, не знам ки…
Очите й шарят по нещастното ми филипсче. Ако остана и без него…
- Какво ще правят големците пак тука?
- Не знам, комшу, сигур е за нашто момче, за Трендафил. Не издържал операсията, днеска го вдигнаха от общината, че той си нямаше никого горкият…
Тренди… Най-добрият “предател”, какъвто може да срещне един болен. Вече се е настанил “горе” и ме чака…
- Виж, како, виж тази бележка. Във външния коридор, на пейката до асансьора, в дванайсет трябва да чака едно русо момче. Много те моля да му я предадеш!
- Не мога, комшу, аз изпълнявам закона! Не ми дават да правя такива работи.
- Ето ти два лева и майната му на закона. Ако не щеш, извикай онази сестричка с кафявата бемка в деколтето. А? Става ли?
Банкнотата вече се гуши в джоба на мръсната й манта.
- Глей го ти, и стар, и болнав, пък къде зяпал нашият… Ти си бил голям коци, бе! В дванайси ли казваш? Шъ ти го дувидъ момчето тука, до главата ти, комшу, у мене лабаво нема!
- Няма ли да ти се карат?
- Аз знам как! Нема да ми се месиш! Пък ако искаш уритатор…
- Още два стигат ли?
Едва когато си излиза, забелязвам липсата на красивото порцеланово калпаче на звънеца и две оголени жици да сочат многопластовата паяжина зад монитора. Не знам как е станало.

*

“Е, какво сега? И ти не си по-различен от другите. „Ако нещо се случи с тебе”, синът съобщава там, където трябва, ония идват, разследват и прочистват здравеопазването от опасните “вътрешни вируси”… Така ли?! Само че ти ще си вече в “по-добрия свят”. По-полезно ще е да беше й го казал! И къде е това “там, където трябва”? Такова място няма, наивнико! Ако имаше, нещата в тази държава щяха да бъдат къде-къде по-далече от голямата измама. ”
Ти пък да не би да ми казваш, че Лъсков е от ония, „пазарените да съкращават съзнателно нацията?” И че трябва да се натисне той, а не опозицията му?
„Не е точно от тях, но може да стане. Ако например се издигне в йерархията и един ден, да речем, стане началник на българското здраве?! Я се опитай да си го представиш! Да не би да го виждаш като добър организатор и грижовник за народа? Ще поддържа някакво статукво “мижи да те лажем”, като за пред “електората” и европейския съюз, а ще си оправя личната градинка. Онзи ден той щеше да те умори, а тези от шоковата буквално те извадиха от пъклото. ”
Все още нищо не се знае. И аз мислех като тебе допреди час. Ти не видя ли безсилието и злобата в очите на Стоева?! Тези хора са решени на всичко в името на професионалната конкуренция…
„Ами, конкуренция… Тя ти казва аз получавам толкоз, а той толкоз, защото бил човекът на Авторитета на българската кардиохирургия. Обикновени учрежденски истории. Има ги навсякъде. От времето, когато им брояха публикациите. Повече публикации - по-голяма титла и по-голям пост. ”
Те затова след Десети половината станаха я кметове, я синдикалисти…
„Добрите не станаха. Добрите са в клиниките и продължават да си работят за сто долара.”
И останалото до хиляда да ни го изстискат от мъката, нали?
„Тези пък са от съвсем друго тесто. На тях и три по хиляда да им е заплатата, пак ще си искат. Най-ярките представители от тази група са в парламента. Вържи един такъв доктор на депутатска ясла и му гледай сеира.
Колкото до безсилието и злобата, като ги събереш заедно, никога не се е получавало нещо свястно. Преброй митингите в последните години и ще го разбереш. По-добре ще ти стане, ако си спомниш първите долетели лястовици на “шоковата терапия”. Още ми е здравословно да се посмея как си кълчехме езиците над “Програмата Ран-Ът” /по същото време вървеше рекламата за “Раундъп”, та затова помня и тия двамата/, „Реичи Шимамото”, разни американци и канадци. Имаше и един надут българин Алекс, който дойде отнякъде си преди царя, но се вживя в ролята му и започна да рови в държавните дела…”
Голям смях падаше.
“Но и голяма горчилка от това, което се получаваше, защото не се получаваше нищо… И сега народът се кани да назначи „шоков терапевт” пак отвън. Подготвя го, помпа самочувствието му. Аз добре слушах д-р Стоева. Не съм сигурен, обаче, дали пак няма да дойде време да се посмеем.”
Започвам да помъдрявам в тази шокова зала. Може би защото съм сам и никой не ми пречи да си редя мислите. Чувствам се по-стабилен, дължината на звуците от пиукането почти се изравняват, а насрещната електрическа крушка вече не приема образа на огромен балон с нарисувана разлята усмивка.
„Точно така. Уверихме се, след като Тренди се развика да те спасява: в една болнична стая не бива да бъдат повече от двама. Иначе веднага се наместват и леглата на страха, на завистта, подлостта, безразличието…”

*

… Партия…митинг…събрание… Т ъ л п а т а. И ти някъде вътре там, в хаоса й, с премазан от натиска бял дроб, а в ушите ти нетърпим зумер разкъсва черепа: “На борба!” “Стига!” “Избори!” “Победа!” “Боклуци!” “Демокрация!” “Долу!” “Досиетата!” “УУУ!” Пред очите ти здрач, в тъмното се мъчиш да различиш силуета на Тренди, няма го, опитваш се с напипване да проследиш кабела до бутона на електрическия звънец…и в този миг многоцветната волтова дъга те блъсва с трясък долу, върху опиканата мозайка, безкрайната плетеница на кабелите затяга здраво гърлото и то вместо вик може да пропусне пестеливо само няколко последни хрипчета…

„Ще го съдят ли сега синовете?”
Кого да съдят…
„Лъсков от инвазивната, как кого.”
Не. Защо да го съдят. Простичко - късо съединение… Да не съм пипал ключа. Вината е моя - търсил съм собственото си спасение…
„А защо те докараха в шоковата тогава!”
Сигурно за да остана сам и да се пречистя от самоизмамата. Ти знаеш, че и самоизмамата е грях. Човек трябва да внимава. Ако мога, ще съдя онези, които са измислили инвазивната терапия. Вкарват проводниците в артерията, избутват ги до сърцето ти и ровят из него с разни микрокамери и фенерчета както си искат… Ако не те уморят на момента, оставаш разголен за цял живот. Кой им го позволява?! А проглушават три милиарда народ, че най-голямото завоевание на човечеството не било интернет, а неприкосновеността на личната свобода …
Чувам как онзи големият балон, дето е в артерията ми, се пуква и открива Лъсков в цял ръст, с театрален костюм, бяла риза и папионка. Същински шоумен, половината мъже днес са шоумени. Залепва фараонската си усмивка и прави крачка към мен: „Е, кво бе, видя ли че оживя. Репчеше се, пък си подписал протокола за риск! Значи сам си се съгласил и знаеше какво може да се случи!”
Този не биваше да го оставям така… Ще върви нагоре, личи му.
„Татко, хайде да си ходим. Тука не е за тебе. Защо си гол? Обличай се и тръгвай…”
Не мога, сине. Трябва да намеря Тренди. Двама са достатъчни да оправят нещата, но единият се налага да е неграмотен…
Пиукането отдавна е спряло тормоза си и зелената кривулица върху монитора е застинала в идеално права линия. Настъпило е дългоочакваното пълно спокойствие. Ако шоковата зала имаше прозорец, далече над куполите на Витоша можеше да се види едва-едва изникващата мъглявина на изгрева, която все още скриваше представата за настъпващия ден.

Ноември, 1996