ДОМЪТ МИ
ДОМЪТ МИ
Домът ми беше сякаш от стъкло -
прозрачен до последната прашинка
и хорското всевиждащо око
делеше ме на крайни половини,
превръщаше прашинките във кал,
от семето за цвете никна плевел
и всеки, който нещо ми е дал,
надникна през стъклото - да си вземе.
За всички имаше и хляб, и сол,
но мекото в душата ми превтаса,
и щом гърбът ми се оказа гол,
прицелиха се в мене с гръм и трясък.
И рухнах - нямах носещи греди.
Днес стъпвам по стошена стъклария,
но всеки ден, щом с мене зазори -
превръщам се във ясна права линия -
начало няма и не виждам край,
но мен ме виждат - още съм прозрачна.
Чернеела гората - кой ти хай!
То всичко почерня, но още крача.
И пак издигам стъклени стени -
да гледат, да се вижда, да се знае.
Щом някой ден без мене зазори -
да светя от началото до края.
АВГУСТ
Само клечка да драснеш -
и ще лумне пожар.
А човек се се сраснал
с този сив тротоар.
И със някакви вещи.
И със някакъв срок.
Пали слънчеви пещи
над главите ни бог.
Горе - лава гореща,
долу - бурни вълни.
След инфарктната среща
на сезони и дни
стихвам в пъстрата риза
на листа и цветя.
А сърдечната криза
е едно на ръка.
ВРЕМЕТО ЩЕ Е ХУБАВО
Времето ще е хубаво.
В известен смисъл - горещо.
Така че много си струва
да ида с него на среща.
И утрото ми е беличко
в сравнение със съня ми,
стотина цели и целички
размътили са ума ми.
На слънцето му поръчах
да свети и да ме чака.
Усещам - няколко лъча
проникват в мен през мъглата.
Сега ще напусна стаята
и хуквам след идеала -
изгубя ли се - да знаете
къде съм се запиляла.
ДОПИСВАНЕ НА ЛЯТОТО
Знам го наизуст до края -
от началото го почнах.
Не се спрях пред запетая,
нито в безизходна точка.
Минах по безброй тирета,
дръпнати като мостове
към една развръзка, дето
не донася нищо ново.
Казват: като е огряло -
по закон ще си залезе.
Но сезонът с рокля бяла
и с изпънат мургав глезен
гледам - смело вдига палец.
Обещава, обещава…
Двоен изгрев, троен залез,
всички с вкус на незабрава.
И изобщо не е болка,
че на трън съм се убола.
Никога не питам: Колко?
Давам всичко и по много.
И да изгоря до края,
пак не гледам изпод вежди,
даже все дописвам тая
моя хилава надежда,
че ще има ново лято,
(топлината няма точка)
че под кичур от тревата
нови пътища ще почнат.
И по пътя куп причини
ще изникнат като къщи:
ако нещо си замине -
сто пъти да се завръща.
КРЪГОВРАТ ПО ЛЕТНИ САНДАЛИ
Този ден си отива
с пъстри летни сандали
от земята - трънлива
като ново начало,
през което ще мине
някой луд, много влюбен
и светът ще му смигне,
и ще гледа учуден
как върви по петите
на едно голо време
този нов победител -
и красив, и неверен,
а пък времето тича
в лятна рокля от вятър,
и в сърце на момиче
се побира земята.
После всичко е спряло,
и на птица крилата
скриват тъничко тяло -
голо в жаркото лято.
То не ще и да пита,
че върви все към кръста,
че по него се сплитат
сенки, думи и пръсти,
то не иска да чува,
че денят си отива -
знае колко си струва
да нагазиш коприва,
и на две пресекулки
да си кажеш душата.
После - нощ със светулки.
После - трън във петата.
ЛЯТНА ИРОНИЯ
Само по чаршафите остава
летният мотив с цветя и рози.
Като прецъфтят и там - тогава
пак ще чакам облачни прогнози.
Нямам си чадър за предпазливост,
нито пък защитни дъждобрани -
ей така - след лятото излизам
да ме грачат есенните врани.
Те от сто години сипят клюки,
но изпускат нещо много важно -
че съм се затрупала с поуки,
от които нищо не прихващам.
Все обърквам зърното със плява.
И като ми викат „Слънце” - светя.
А пък на чаршафа избелява
шарка от последно лятно цвете.
ВАКАНЦИЯ
Да не спираш да си жив.
В теб все нещо да се буди,
и на този свят красив
да не спреш да му се чудиш.
Да не мислиш за смъртта.
Мислиш ли - да е за кратко.
(капчица горчивина
във житейското ни сладко).
Eто, с този автобус
нещо пак се приближава.
Нищо, че зад теб е вкус
на горчиво, на раздяла.
Все така, разполовен,
този свят навън те чака.
Гърбом или пък в лице -
важно е, че идва влакът.
Тази сутрин ей така
без да искам се размислих.
Хлапнах пътната врата,
взех си малко бели листи,
и, вместо да висна нос,
че чепикът все ми стяга -
тръгнах - на земята гост.
Път, и шапка, и тояга…
ИСКАМ ДА СЪМ ГОЛА ДО СЪРЦЕ
Искам да съм гола до сърце -
там каквото имам - да се вижда,
в старата ми ризка на каре
вятър и вълни да заприиждат.
В нея стихна не един прибой,
всичко помни тънката ми дрешка -
колко пъти си е тръгвал той,
но и колко пъти ме е срещал.
Затова съм гола до сърце.
Риза имам - не да ми завиждат,
а да дам от нея по парче
и на най-далечни, и на ближни.
Пълна е със слънце и с море,
сол за сто живота е попила.
Аз и по сърце съм си добре -
там, каквото имам, съм си скрила.
……………………………………………..
Тихо, че морето в мене спи -
искам точно той да го събуди.
До тогава - морски широти
ще сънувам - също като лудите.
ЛЯТОТО Е МОЕ
Пред погледа ми - ниско,
небето ми - високо,
и слънцето изстисква
лъчите си в окото ми.
Разплакано ми идва
пресъхналото лято,
и ослепено мигам
в лицето на вината -
безока нощ ми плете
от тъмното си риза,
но и под нея свети
на жегата каприза -
до корен да се вижда
каквото в мене има,
и не веднъж, а трижди
да го попарва зима.
Не знам дали е лесно -
безплътна и незрима,
безнервна, безтелесна -
да може да ме има,
да скрия плод във пазва…
Дървото на кого е -
не знам, но все си казвам,
че лятото е мое.
КАКВО ДЪЛЖА НА ЛЯТОТО
Какво дължа на лятото - не знам,
но също като чашата преливам
и някой посред нощите ми сам
мълчи и за последно си допива.
Цеди ме до последна капка пак.
Простих му вересиите стократно -
нали пътува все с последен влак -
веднъж към мене, сто пъти - обратно.
Макар, че захладнява над света
и студ ще свирне в опнатите жици -
за педя страх до пътната врата
не искал той ни шал, ни ръкавици.
Не вярвал той на празните гнезда -
ще кацнело на рамото му птиче.
А аз дължа на лятото това,
че вече много зими го обичам.
ДО КРАЯ НА ПЪТЕКАТА
До края на пътеката -
и всичко - пак от нулата.
Но в шарките на чергата,
под стрък от лавандулата
ще си почине лятото
след голото си скитане,
а аз ще скътам златото
на слънцето от питата,
от ореха - черупката,
от праскова - костилката…
А на съня в хралупата
са ми от юни билките.
Че било ред за зимен сън,
да спи в земята семето.
След кучешките сватби вън
е хукнало и времето
към края на пътеката,
където все от нулата
летата ми изтекоха
в реката - нeдочулата.
КРАЙМОРИЕ
На Диан
Нехайни за всемирния проблем
те влязоха разголени в морето.
Сезонът още тръпнеше студен
до рохкавия бряг на битието.
Тя - бяла като тънък първи сняг.
А белотата тътени не чува.
Обви с ръце момчешкия му врат
и после дълго, дълго го целува.
И никой друг на този ранен плаж…
Излишни бяхме с гръмките си думи.
Те - сам-сами. Без никакъв багаж.
Божествени, разкошни и безумни.
Горещи, даже въпреки дъжда,
покриха свойте тайни синеоки
в издънената лодка на брега,
отдавна престаряла от посоки.
Навън валеше като из ведро.
Но техният Титаник не потъна.
А ние пихме още по едно -
и мъдри, и закотвени. До дъно.
ХАЙМАНА
…и лятото - ни чуло, ни видяло -
повлече те по нощи градобитни,
и няма даже облаче ле бяло
да каже: Зарежи го този скитник!
Да каже как далеч са те отвяли
на автостоп побърканите ветри,
как с пръсти по горещо женско тяло
рисуваш ново слънце и си светиш,
как в дъното на потната си чаша
охлаждаш пак пожар от Кама Сутра,
и лятото след тебе как отпрашва,
щом утрото по рамото те бутне.
Затуй при мен така не се и стопли
в сезона на морето и тревите,
но, ако те залеят мътни локви
и всички небеса са ти сърдити -
ще ти намеря облаче ле бяло
да те открие - в здравец и в коприва.
Дано мълчи каквото е видяло,
дано пожали лятната ти нива…
С БОДИЛ В ПЕТАТА
С бодил в петата на любимия -
и от безпътната трева
сега куцукаме към зимата,
нарамили безброй лета.
Че то не бяха луди билета,
че то не беше жар и пек,
и кацнали на рамо пилета,
и все един такъв късмет…
И ето, куца днес любимият -
съвсем буквално, при това.
Подпирам го на път към зимата,
че спускането от върха
прилича на безславно връщане
след отшумяващ панаир -
крепим се уж, а се прегръщаме -
оттук дере, оттам - баир.
Кърви петата на любимия.
(Таз ахилесова пета!)
Пословичната права линия
не е в безпътната трева.
Сега ще му превържа раните -
да ме запомни той с добро,
че есен се заглеждат враните
на сляп в едничкото око…
ЕСЕННО
Ще завали. Ще стане ветровито.
Едно дърво ще ръсне сух листец.
Трапчинките от конските копита
ще се напълнят с есенен дъждец.
В око на уморена пеперуда
ще се затворят всички времена.
Нормален страх от грип и от простуда
ще ни завие голите тела.
Настръхнали, себични, зазимени -
ще лочим чай, ще мажем маргарин.
Под слой дебел от камфор и мехлеми -
простил го бог и тоя август син.
Денят ще се смрачи, ще накъсее.
О, соле мио! - никакъв ответ.
Надсмиваш ли се, или ми се смееш,
ти, лято - моя сладка капка мед…
***
Тази година смокинята върза.
В дните ми сладки и пъстри
някой се шмугва, бърка набързо,
скришом си ближе пръстите…
Сигурно мисли, че ме наказва -
гледам го и му се смея.
Слънчево копче небесната пазва
чакам да разкопчее,
точно когато поискам - да рукне
дъжд за хиляда потопа,
без да му мисля - мокра да хукна
в дяволски грешна посока,
и да си кажа: “Кой като мене?!” -
пръскам потопа на капки
и си раздавам последното време
като последната хапка.
ЗА ВРЕМЕТО, КОГАТО ЩЕ ВАЛИ
Ако потегля в луди дъждове,
не хуквайте с чадърите след мене.
Щом хлътна здраво чак до колене,
не ми е до прически и перчеми.
Веднъж, безкрайно влюбена, и аз
с чадърчето се крих богоугодно.
Но кал ме ръсна гърбом и анфас
пред взора строг на чужди и на родни.
Не всяка кал се мие със вода,
но, пак с надежда дъжд да ме изкъпе,
червилото избърсвам със ръкав.
Усмивките си бърша - вече мъртви.
Извира в мен една добра сълза,
тече на воля също като ручей.
Без думи се разбираме с дъжда -
той плиска, аз скимуча като куче.
Не помня ни прозорец, ни врата.
Но знам посока, дето не замръзва -
там хората се водят за ръка.
И се крепят, преди да се подхлъзнат.
РАЗХОДКА В ДЪЖДОВНО ВРЕМЕ
На Иван Вакрилов
Не че дъжд из ведро от небето потече,
но със просто око не видях надалече -
колко път ще вървим, колко време ще крачим.
Но разбрах: щом мълчим - туй е размисъл, значи.
Като сив металик - мрачина. Но добре че
проясни се за миг и наясно сме вече:
под чадър на каре с изпочупени спици
кой ти търси небе за светци и светици?!
Знам, че нищо не знам. И ми става по-мътно.
И отсам, и оттам, и в средата на пътя
някой беше вървял преди нас в тази киша,
беше взел, беше дал. И си беше отишъл.
И вървим под ръка, и пред мен се изцежда
твоят мокър ръкав - мойта капка надежда.
Ей сега ще речеш, че е много дъждовно
и сред пътя ще спреш да си гледаш часовника.
ПРЕД ЗИМА
Пилях си топлината като лято.
Сега закономерно е студено.
Но богатея с есенното злато
във всеки миг от свършващото време.
Децата ще пораснат с цяла зима,
големите край тях ще се смаляват,
и, ако доживея догодина,
дано от студ поне съм помъдряла.
Дано не чакам и дано не искам.
И да закръглям към добро нещата.
А оня страх, че някой ще ми липсва
да плаши само гаргите в гората.
Набързо всяка рана да превързвам,
когато съм ударена опасно.
Да се науча да си тръгвам първа -
на ум и разум само да порасна!
Дано престане да ми е студено
от зима, скрита в погледи и думи.
Да стане много твърд човекът в мене
и вече да не го ловят куршуми.
СТУДЕНО СТИХОТВОРЕНИЕ
Добър да е денят ми,
и аз добра да стана,
да мога на земята
по бялата премяна
сама да се изправям
след всякакви пързалки
и да не правя драми
от болчиците малки,
на място да поставям
и да подкастрям умно
чепатите си нрави,
ръбатите си думи,
от студ - и да умирам -
пред друг да не треперя,
денят ми да не спира
пред някакво си „вчера”.
Понеже, според мене,
омразата е зима -
дълбоко, чак до семе,
я сгрявам с топло име -
изричам ли, изричам
по сто пъти: „Лю-би-ми”
и чакам с трички срички
да стопля триста зими.
И някой, ако чува -
направо тук да влиза,
макар, че ще зимувам
в последната си риза,
в надеждите си кухи,
че всеки студ ще мине
и лошото ще духне
направо през комина.
ТОПЛОТО НА ВЕЧЕРЯТА
Беше студ фатален,
но все пак омекна -
малко ми е кално,
но пък ми е леко.
Всичко стана точно
както си представях -
щом не е нарочно
лесно се забравя.
Лошото е капка -
важно е морето.
Вземаш ме за хапка
и топиш додето
бавно се превръщам
във вселенска пита -
всеки да се връща
и да ме опитва.
Вярвам, че ще втасам.
Ставам все по-мека.
Няма джаста-праста,
няма остриета -
пухчета пилея,
птича перушина
и гальовно грея
с малкото си име.
То едното име
само ми остана -
но каквото имам -
от това ще давам.
Разхлаби яката
и прибирай ножа.
Колко фурни лято
искаш да ти сложа?
АТАНАСОВДЕН
На Атанас Георгиев
Ей тук, по средата на зимата,
живее един Атанас.
Той хвърля дърво на камината,
а аз пък му казвам на глас,
че в същия студ съм студувала
през дългите мои лета,
и само насън съм сънувала,
че с наръча сухи дърва,
пренесени чак до огнището
тъй, както се носи и кръст -
човек си раздухва от нищото
надежда, безкрайна на ръст.
И тази надежда минава
по стъпкита на Атанас.
Катунът щом тръгне - тогава
след него ще тръгна и аз.
СНЯГ
Затрупа ме, затрупа ме снегът.
На бялото поле какво да пиша? -
че утре ще ми трябва малко път
и още малко въздух да подишам?
В последния момент ще се реша,
и, както в снеговете съм се свила,
ще тръгна чак към края на света.
И преспите да станат на могили -
пак мога да подам една ръка,
дори да няма помен от пъртина,
макар, че си е близко до ума -
не ме долюбва тая люта зима.
Какво, че побелявам със снега,
додето чакам път, за да замина -
напролет ще ми тръгне по вода.
И значи - още хляб във мене има.
НЕДЕЛЯ
Дъх на палачинки до небето.
Иска, не мирува в мен детето.
Господ изпод вежди набрашнени
вижда главно грешното у мене.
Не брашно - през ситното си сито
сняг ми сипе право във очите.
Но не е от оня, на парцали,
дето като малки сме го яли.
Не е вече и предмет на спора
снежните човеци да са хора.
Белият човек не оцелява
и като сълзица се стопява.
Сам-сама в телесната си къща,
пухчето-душа - една и съща.
Сняг се сипе - бяло до забрава.
До забрава - мъничко остава.
ПОД ШУМАТА
Затрупани са всичките посоки,
познати от страха и от куража.
Следите - плитки, или пък дълбоки -
до днес очаквам нещо да ми кажат.
Но те мълчат еднакво. И защото
за път е ненаситна все душата -
едно листо ми тегли пак окото
на път от върховете към земята.
А утрешният ден е непокътнат -
един ли листопад му метна черга…
И смисълът му става все по-мътен,
но някой слънчев ден ще го намеря.
***
Мъглата е паднала точно навреме.
От лятната видимост няма и помен,
така, че посегне ли някой да вземе
от моето слънце, цветя и балони,
събирани в топлото, малко по малко,
от всички различни посоки на дните -
мъглата ги скрива под пух-одеяло
и кротко предпазва от завист очите.
Мъглата е гъста - със нож да я режеш.
И пътят сега e разлят като мляко.
През всичките скрити прегради и мрежи
до моето слънце ще стигне ли някой?
Навсякъде равно, еднакво и бяло.
Навсякъде тежък, предзимен ноември.
Дори да помисли човек за раздяла -
къде ли ще иде?… - ни път, нито време…
