ПОЛИГОНЪТ
(Откъс)
Пет дена отпуска - това не беше малко. До часа, когато автобусът щеше да го откара в неговия крайречен градец, оставаше доста време. Можеше да се разходи из окръжния град, да поразгледа афишите. В него бе завършил политехническа гимназия. Стегнат в празничната си униформа, Данаил крачеше по тротоара. Усещаше лекотата на стъпките си, но тя, тази лекота идеше повече от сърцето. Никога не е било толкова ведро и чисто около него, животът и свободата имат свой вкус, който трябва да почувстваш… Магазините бяха затворени. По стените на театъра и на специални стойки - витрини с фотоси от нови спектакли. Ето един интересен афиш: гостува прочута японска цигуларка. Като изслужи, Данаил няма да пропусне нито един концерт. Трябва ли да живее как да е, когато толкова хубави неща са предназначени за хората?
А онзи ден капитан Чилев им накова чемберите. Трима души бяха офейкали без разрешение, други се оплакваха, че им е тежко на кофража. Ония, бегълците, трябваше да ги търсят два дена с джип. Намериха ги в една квартална кръчма да се бият. После Чилев каза: “Знаете ли колко жилища са предали моите войници за годините, откакто съм в строителните? Над пет хиляди. Пет по четири - над двайсет хиляди души имат покрив. И всичко това е направено не от такива, дето бягат, а дето остават. Хайде, аз съм стената на въздишките и плача, почвайте!” - така ги подканяше капитанът и в първите дни на службата някои се хващаха на въдицата му. Наистина почваха да се оплакват. Но днес това бе вече спомен за обидно начало - когато мускулната треска отлагаше кисела болка в ставите.
Колата се изравни с Данаил и спря. Той вървеше по пътеката, която водеше към града. Капитанът го покани. До първата автобусна спирка я имаше половин километър, я нямаше, но Данаил прие. Разположи се на предната седалка отдясно, жигулито се втурна напред така, сякаш му предстоеше дълъг път. Чилев шофираше уверено и спокойно, винаги избръснат до синьо. Данаил не можеше да си го представи с четина по подбрадника, уморен. Командирът беше общителен човек, никога не се опитваше да тегли разграничителна линия между себе си и момчетата. И уж се сливаше с тях в делниците, а една корава, бдяща воля държеше подчинените му нащрек.
“Който не вижда в младия войник юношата, той нищо не вижда - мислеше понякога капитанът. - Преходът, ето кое е най-важното. Ще успееш ли да пренесеш една тежест, без да навехнеш кръст, ще зависи от това, как ще застанеш първо на краката си.” И ги учеше на това изкуство - да се крепят на земята и горе, по високите строителни точки. Утрешните резултати са семе, което трябва да изръти, да има кълняемост - но нали затова трябват топлина и влага? Грубостта и насилието не раждат нищо друго освен желание за съпротива. Кожата най-добре се изпича, когато е изложена на слънце. “Тесен специалист - с ирония мислеше той за себе си понякога. - Широките радости ти са чужди!”
- Защо се въсиш? - тупна го по рамото капитанът. - Би трябвало да пееш.
- Та аз пея, само че наум - отвърна Данаил. - Мама ми каза, че покривът ни прокапал, трябвало да се претърсят керемидите.
- Значи, вече вярват, че имат строител. Ще ги претърсиш ли?
- Сигурно - кимна Данаил. - След спирката трябва да слезна.
- Ако имаш време, да те заведа у дома?
- Благодаря, не мога. След един час имам автобус.
- Е, както искаш… В моето село имаше един бай Ходжев. Той обичаше да повтаря: “Най-трайното нещо на света знаете ли кое е? Това, да си отидеш.”
Данаил грабна сака си, метна го през рамо и тръгна по тротоара. Синьото жигули на капитан Чилев се изгуби в потока от коли.
Дишаше пресния въздух на градската градина, пред него цъфтяха в изумителна пищност лалета и теменуги. В езерото плаваше лебед, величествено спокоен и мъдър. На закътаната сред декоративни храсти пейка мустакато момче целуваше момичето си. Горе на хълма бе стъпил каменният воин. Наметнал шинела си, с автомат в една ръка, доживял до победата, той стоеше непоклатим и строг над покриви и страсти. Оттатък на въртележките се возеха деца, майките им спокойно кръстосваха куки над плетките.
“Най-трайно е да си отидеш. Да си отидеш или да дойдеш и заемеш единственото, полагащото се твое място?”
Той разпери ръце, сякаш щеше да падне: пред него стоеше попревит стар човек. Ваклинов, учителят по математика! В ръката му висеше издута мрежа със спанак и оранжерийни краставици - тънки и бодливи.
- Дани, какъв солдат си станал!
Момъкът знаеше какво ще последва. Не успя да заглавика учителя си, да отклони острия му като чорбаджийска чушка въпрос.
- Не те приели в университета! Ти, нашият първенец… Аут на нашата педагогическа система, аут на педагогическото ни майсторство. - Учителят си пое дъх: - Е, да не паднеш сега духом? В едно бъди сигурен: колкото по-високо вдигат бариерата, толкова по-висок, по-уверен трябва да бъде скокът.
Данаил се колебаеше. Какво да каже на своя бивш учител?
“Мама настоява за юридическия, нали е по-слаба, ще й се да види в лицето на сина си защитник на всички изпаднали в беда. Баща ми парафира заповедта: “Не. В икономическия (международна търговия). Пък аз исках да кандидатствам в инженерностроителния. Явих се, без да съм прочел и ред. Не издържах. По-точно - не се класирах. Кой бърза към нещо, което не обича?”
Да каже ли на учителя си, че дядо му е бил прочут майстор строител на църкви и манастири?
- Не падай духом! Ще опиташ още веднъж. - Думите на Ваклинов бяха пълни със съчувствие.
Данаил настръхна: защо възрастните си въобразяват, че всичко каквото кажат на младите, е последната степен на истината? А така съчувствието им постига обратен ефект - насочва се към този, който го е изказал?
Мургав, с остра брадичка, с удължени, малко късогледи очи, Данаил почувства как една мисъл наля гърдите му с коравина:
- Лошо ли е, другарю Ваклинов, човек да стъпи на височината, която сам си е издигнал?
Ваклинов, отпуснат, вече разнищен от безконтролната свобода на пенсионерския живот, не го чу. Хвана десницата му, раздруса я:
- Кураж, Дани. Куражът е алфата и омегата на битието.
Данаил тръскаше бръждящата си длан… “Кой от нас двамата се нуждае повече от тази дефицитна стока “куража”?”
Чевръстият, отсечен ритъм на стъпките му чупеха на звънки късове тишината. Булевардът бе неделно пуст. В големия град хората се тълпят по главната търговска улица, а ето че тук беше почти безлюдно. Данаил прижумя: ония булеварди на комплекса, които строят, едва-едва се очертават между недостроените жилища. Онзи град ще бъде силен като зряла младост, просторен, поел смеха и виделината на очите им заедно с бетонената сплав. Ще се протегнат дълги ослънчени алеи и градини с калии и гладиоли, в зеленото кадифе на тревите ще пеят щурци. Данаил забави стъпки: стар човек се облягаше на бастуна си, гледаше със сбръчкани, воднисти очи към него. Ама че солдатче, как наперено ходи, как гази изтръпналите нерви на тоя уморен, дълъг ден!
Отново си представи стария учител - целият бял като ангорски котарак - мустаците, веждите, оредялата му коса, костюма, та дори и меките, платнени обуща. Данаил се чудеше защо очите му са зелени, а не червени. Отчуждено го наблюдаваше неговият бивш учител, с нескрито огорчение. Така се увличаше в работа пред таблата, че с ръкав изтриваше тебеширената плетеница на сложните уравнения… Преподаваше нов урок, тракаше по таблата, когато над утихналия клас прозвуча гласът на Данаил: “Другарю Ваклинов, решението ви няма да излезе. Допусната е грешка в условието!” - “Как?! - обърна се кръгом старият математик, който по компетентността си нямаше равен в града. - Хайде, чедо, покажи ми къде учителят заблуждава народната милиция?”
Данаил излезе пред черната дъска. Ваклинов седна на първия чин, впил поглед в младата ръка, която изписваше цифри, хиксове, игреци. След пет-шест минути на таблата разцъфтя огромно дърво, разклонено, непонятно със символния си знак и все пак толкова ясно и точно! Тебеширът в ръката на Данаил чукна точка.
- Дани, пиши в бележника си шест плюс… По-живо. И ми го дай…
- Но това е нов урок? - възрази през избухналия смях на класа Данаил.
- Нов? Тъкмо защото е нов. Моето ново, синко, е старо за тебе. Шест плюс.
Една негова болнава леля - ръцете й трепереха в скута, та дори не ги подигна, а издаде устни към ухото му:
- Голяма сватба има в ресторанта. Садовската група свири. Стефана Караджовата се жени…
Данаил гледаше към гората от жилищни блокове вляво: пет, шест, десететажни здания, с цветни петна тук-там или съвсем без цвят. В някои се настаняваха новодомци, пред входовете бяха струпани печки, дивани, маси…
“Докато изслужа, моят електрожен ще е заварил хиляди противоземетръсни фиби и скоби.”
- Знаеш ли за кого се жени Стефана? - изфъфли лелята. - За един селски. Вапцува автомобили. Под пари бил маскарата му. С бога е вечеряла тая Стефа, боже!
Автобусът фучеше по асфалтовия път. От двете страни се заредиха ниските гъсти храсти на младите градини. Стълбове на далекопроводи, див мак в пшеничената шир, череши, пламнали от жарта на ранния плод. Когато рейсът спря на площада пред новото кино, до слуха на Данаил достигнаха резки удари на тъпан.
- Живот ще си живеят, лелин!
- Ето го познатия площад, заобиколен от спретнати къщи.
Отпускарят придърпа рубашката си изпод колана, оправи фуражка, като я накриви малко. По улицата отсреща се зададе дълга церемония. Пийнал сват друсаше бяла кокошка над главата си, капеха пера по раменете му, сватът приклякаше… Стефана - с къса воалетка, придържана от кума - вървеше като на сън. Кумата пък държеше под ръка младоженеца - късичък като тупалка, сивоок.
Данаил чу у себе си:
“Мене ми трябва такъв мъж, който да ме направлява и ръководи, малко да се боя от него.”
“Този ли ще те ръководи, Стефано?”
Неизвестна сила срещна погледите им. Данаил едва-едва кимна в знак на поздрав и честито. Младоженката трепна, взря се учудена в него: “Колко си възмъжал, Дани! Едва те познах.”
Стори му се, че в кукленските й, стъклено прозрачни очи, които някога искряха в дяволит присмех, тоя път се ройна жълта, глуха пепел.
Все пак тя се усмихна - и усмивката й щедро го удостои с онова сбогом, което той вече й бе проводил от билото на своите стръмни етажи.
Ненадеен гръм разтърси провинциалното пладне и Данаил вдигна глава: кога се бе заоблачило?
“Трябва да побързам - трепна отпускарят. - Керемидите на нашата къща са за претърсване…”
