УМОРЕН СЕ ВРЪЩАМ ВСЯКА ВЕЧЕР…
***
Уморен се връщам всяка вечер.
И денят за мен е равносметка.
Във жарава стъпвам и обречен
търся своя образ мимолетен.
Толкова неща се промениха,
че самият вече аз не зная
спомен ли съм или болка тиха,
или лъч угаснал във безкрая.
Просто нямам време да усетя
докъде животът се простира.
Като малко недорасло цвете
бавно в мене любовта умира.
Този свят безкраен и голям е,
айсберг във душата ми напира.
Все по-често с него разговарям,
все по-трудно себе си разбирам.
БЪЛГАРСКА ЗЕМЯ
Бъди благословена, вечна
ти, моя българска земя.
От тъмни ятагани сечена,
възкръснала сред светлина.
Под твойте сини небосклони
вдовица плака - не една.
Светлее образът иконен
на святите ти знамена.
Земя и близка, и далечна
ти носиш гордия ни дух.
И обичта ти вековечна
чеда юначни ражда тук.
В сърцето нося твойте песни
за Йово, Яна и Шишман…
И пеят ангели небесни
над кремъчния ти Балкан.
НЕОЧАКВАНА СРЕЩА
На масата ви непоканен
дойдох. Простете за това.
Познавам вашта луда мания.
Познавам злобните слова.
Крещите вие в ярост дива,
прикрити в свойта слепота,
ала помнете - на света
България във нас е жива.
Слуги сте вие. Замълчете!
Нима това ви прави чест:
с гласа на мъртвите поети
да словоблудствувате днес.
Хулете българската святост.
Танцувайте във свойта смрад!
Сред подмолите на душата
словата ми не ще ви спрат.
От буйни страсти уморени,
крещите със пиянски глас.
И скрита болка тегне в мене.
И се срамувам аз от вас.
***
Убиват ме горчивите надежди,
вървя отчаян аз под свода чист.
Като безумец в утрото изглеждам,
докоснал есенния падащ лист.
Тук всяка мила обич в мене чезне.
Умират идеали и мечти.
И като блудница смъртта ме дебне,
и мисълта ми в мрака пак лети.
Светът ми баво, бавно се смалява -
отиват си сезони и лета.
Защо омразата ни надделява?
Къде отиде вече любовта?
Убиват ме горчивити надежди. -
За по-добър свят в детството мечтах.
На улицата като луд изглеждам:
обезумял, неродостен и плах.
***
Защо си мисля за насъщния
и за трохите разпилял?
Отдавна вече не съм същият,
тъй както някога живял.
Не мога птиците да храня,
когато аз съм уморен.
Когато чувствам се ограбен.
И днес живея ден за ден.
И пак си мисля аз за хляба.
Да вярвам ли във този свят,
когато на човек му трябва
над него птици да летят.
УТЕХА
Вървя под слънчевия небосвод
с превързана дълбока рана.
Зад мен останал бе един живот
в звъна на селската камбана.
И нещо често ми напомня пак
за сивия безмълвен камък
на гроба майчин, като знак,
че тук е краят. Друг път няма.
Че всичко преходно е на света,
дори звезди над нас угасват.
И късно осъзнаваме смъртта,
а дяволът в душите властва.
Какво от тоз живот ще взема аз?
Една сълза във мойте длани,
че няма никой над смъртта ни власт,
тъй както и над любовта ни.
***
Във свойта стаичка ли бях
или по пътища далечни?
Сънувах своя детски смях,
но нямам, нямам спомен вече.
Животът всичко заличи
като премачкана тревичка.
В устата ми горчи, горчи.
И тази болка е различна.
Във свойта стаичка ли бях
или в годините далечни?
Сънувах своя детски смях,
но нямам, нямам спомен вече.
***
От слънчевия блясък на морето,
от полъха студен на ветровете,
от промисъла таен на небето,
от ударите гръмки на сърцето,
от тайнствените знаци на всемира,
от спомена свещен на вековете
възторгната душата ми умира,
за да възкръсне като полско цвете.
