ИЗ „ДОМ НАД ПОКРИВА” (1986)
ПРОЛЕТ
На Радой Ралин
Ще сложа едно червено мушкато вън, пред балкона -
да грейне то, да стане весело в моя дом.
Сега съм на трийсет и две години - ето сезона,
когато трябва да пеем или да умрем.
Аз искам да види младата ми душа, тази хрътка,
радост истинска сред този свят - да не скимти.
Затуй това цвете избирам за герб - цъфти то навънка,
а на пазарите не се продава с пари.
Остава близнак то с въздуха чист на мойта родина,
цветята стайни го смятат за дрипльовски цар,
но аз знам - щом болест ме стигне или мъката свирне,
земята ни свидна ще ми го прати за цяр.
Ще сложа това червено мушкато вън, пред балкона -
да грейне земята, да светне във всеки дом.
Сега сме във мъжките си години - ето сезона,
когато трябва да пеем, а не да умрем.
ПОЧИВКА НА МОРЕ
Този август има твърде женски характер -
мъже сме, ще се къпем отвътре с мискет.
А нали и животът ни, морето сладко,
е също плаж - с бял огън и мургав късмет.
Ето, святкат зъбите му млади - целувай,
събличат се даже тополите в такава нощ.
Пет пари всички горди успехи не струват,
когато един мъж със жените е лош.
После светят децата… Създадени с обич,
те са таланти, гении - точно тези деца!
Те спасяват света, те го вадят от гроба -
те са земния празник, небесния танц.
А септември ще дойде цял във слънчева пепел.
А пристигнал сред вас, ще ви кажа със стих:
почерняло е тялото, но душата ми свети.
И съм влюбен все тъй - пред сина си съм чист!
***
В тази нощ - в нощта на 9 срещу 10 февруари,
над пресъхналата река на моята радост, до бреговете
със сухи дървета, в непробиваемото от кълн,
в безсмисленото вече поле на живота ми,
беше нужно твоето идване.
В тази нощ - в нощта на 9 срещу 10 февруари,
в необяснимото време на чувството, което е също живо
и също е смъртно, в единствено вечния миг, когато
всички приказки и съвети за смелост
са прекрасно забравени.
В тази нощ - в нощта на 9 срещу 10 февруари,
когато твоето идване все още можеше да ме спаси -
тогава, когато все още можех да ти отдам
неоспоримата си душа, единственото си сърце,
огромния стон, битието, небето.
В тази нощ - в нощта на 9 срещу 10 февруари,
когато обезсилената птица на вярата ми притихваше
невъзвратимо и когато все пак усещах младия,
спасяващ и жесток вятър на забравата
да се въззема вътре в мен.
В тази нощ - в нощта на 9 срещу 10 февруари,
когато написах това стихотворение за любовта,
а любовта - това си ти! - за себе си и за
другите - без посвещение, защото ти ще си спомниш,.
и когато твоето идване би го убило.
АВГУСТ
На Тодор Чонов
В тролейбуса, в старата градска костенурка, мирише
на пъпеш.
Значи лятото е избягало от сламената бостанска колиба
и самотен, пазачът бутилка мастика в рекичката къпе.
И захвърля обратно излъганата от въдицата му риба.
Даже неговият, небалконският пес, обиква детските ризи
и тъгува, отпуснат в късата сянка и радва мухите,
но когато гладната вечер от слънцето наполовина изгризе,
ще се отърси и клекнал, ще слуша за жените красиви и хитри.
А лятото, тази последна любовница, из града ще се скита,
няма да помни, както всички жени, за пазача и кучето тъжно,
но в нощта, щом запеят леглата и мъжете чаршафите
ритнат -
тя, без пазач и колиба, с някой келнер набъбнал ще тръгне.
А в колибата ще се дуят комарите тънки - хърка пазачът
и все търси два пъпеша кръгли на съня в помътнялото дъно.
И няма да чуе как песът ръмжи: есента край бостана ги чака,
за да тръгнат най-после и забравят живота с колибата тъмна.
ЗА ЖИВОТА
На човека тялото е вече доста разнебитено.
Извадиха му зъб - ще вадят, казват, още,
болят го ставите и всички сухожилия и мускули,
боли го и не може да се сгъва даже в кръста,
отслабна той и стана кокалест юмрукът му.
Заболя поетът - и едва ли е на хубаво това.
Хранеше се той набързо и казано направо - лошо,
и все не смогваше да свие крак - строеше чужди къщи,
а нощем другите, от неразрушими образи.
Но сега е доста позакъсал и едва се движи.
И все пак с два-три пръста за живота се държи,
краката му се веят долу, пречат на смъртта да спи,
ядосва я и може даже в гроба да я вкара.
Успее ли - ще си остане при милите хладилници.
Но тялото му, нека да повторим, е доста разнебитено.
Тъй може би е нужно все пак да го подкрепите -
жив е още, но ще се престори, че това му е възможно:
и Онази в бяс ще се забрави, няма даже да се хили,
а поетът има тежък кокал - падайки, ще я премаже.
Няма друго, казахме си всичко - и нека го забравим.
