Илия Илиев

След тъмно петвековно робство, в нощта срещу първия ден на годината 1878-ма, озарила България със свобода, в земетръсния Чирпан се ражда Пейо Яворов, който както казва Гео Милев „… след Ботйова е една втора еманация на расовия гений.”
Ражда се поетът, призван да стане изразител на онази „енергия, събрана в колективния дух на българското племе; на скърбите, мъките, страданията, ужасът на петвековното робство, легнали дълбоко в българската душа…”.
Ражда се Яворов, способен да разбере дълбоката всенародна горест, съхранена в нашите народни песни, която всеки носи в душата си като кръвно наследство, предавано от прадеди на внуци.
Ражда се българинът, който „през своите върхови страдания, толкова векове, бе пречистил душата си за върховни прозрения…”.(1)
Ражда се в Чирпан. А Чирпан е земетръсен, защото са дълбоки и жизнени корените в тракийската земя. Тази тракийска земя е родила чародейния музикант и певец, изобретателят на музиката и стихосложението – Орфей, който според древногръцките митове и легенди имал син Музей – вещ изпълнител на старинна музика, а той пък е баща на Евмолп (на български Евмолп означава „пеещ хубаво”).
„Още едно интересно свидетелство за ролята на траките в Средна Елада и специално за ролята им в античната музика четем у Страбон (X, 3,17, С, 471): „Както по отношение на мелодията, така и на такта, пък и на музикалните инструменти, целокупната музика се смята за тракийско и (мало)азиатско откритие.”(2)
А тогава случайно ли е това, че на тази тракийска земя са се родили Яворов и Гео Милев, и Михаил Кочев, и дядо Вичо Бончев, и Атанаска Тодорова, и Емил Камиларов, и Константин Зидаров, и Петко Радев, и Атанас Стоев…, а Димитър Данаилов, Павел Матев, Неделчо Ганчев, Стойчо Стойчев…, а Георги Данчов-Зографина, Петър Михайлов, Никола Хаджитанев, Никола Манев…?!
И още нещо, което ни кара нас, потомците на древните траки, да се замислим. От 1500-те открити в Българските земи каменни релефи на Тракийския конник, само три са с лира в ръката, вместо копие. Единият е „намерен в Сливенски окръг, конникът даже е даден с Аполоновия атрибут – лирата.”(3), а другите два релефа са открити в Чирпанско – оброчната плочка на тракийски конник от с. Яворово, Старозагорско, публикувана в „Известия на Старозагорския исторически музей”, 1965 г. и изящен мраморен фрагмент на тракийски конник с лира от 2-3 век, който се съхранява в частна колекция на чирпанлия.
Наличието на лира в иконографията на тракийския конник е твърде рядко явление. В случая имаме едно своеобразно съчетание на това тракийско божество с древногръцкия Аполон – бог на светлината, изкуствата и предсказанията, предводител на музите.
Като споменава и много други паметници на тракийската култура, открити в Чирпанско, полският учен В. Добруски в „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина”, 1900 г. прави следното заключение: „Без съмнение, от всички тези находки личи, че на територията на Чирпан и целия негов район е съществувал интензивен живот през епохата на траките и римляните.”
Тази богата древна култура на траките е доказала жизнеността си. Понесла разрушителната стихия на варварските народи, устояла на елинизация, романизация, ислямизация, тя е запазила и до днес някои от самобитните си елементи. Местното население е пречупвало тези влияния, през своите разбирания, за да ги внесе в българската култура и след създаването на българската държава. На мястото на старите оброчища (светилища) по-късно се издигат църковища и манастири. Народът ни още чествува празници, свързани с плодородието, още почита пролетното слънце, което дарява плодородие.
Фолклорът пренася елементи от тази богата и древна култура до наши дни. Според акад. Петър Динеков българският фолклор завършва своята възходяща линия към средата на XIX век и отстъпва мястото си на литературата, която вече става основният изразител на народните тежнения и естетически търсения.
Но и след средата на XIX век в Чирпанско народнопоетичните традиции са все още много жизнени. В своята книга „Народният певец дядо Вичо Бончев”, издание на Българската академия на науките, С, 1954 г., Генчо Керемидчиев отбелязва: (а това е вече средата на XX век – б.а.) „Високохудожествената школа на „майсторите” на традиционната народна поезия от Чирпанско и Старозагорско, която нашият богато надарен с музикални творчески заложби певец (Вичо Илиев Бончев – (1868-1953) от с. Спасово – б.а.) е щастлив да премине, за да добие в нея не само художествено съвършенство, но и да усвои едни от най-ценните образци на тази поезия. Тъкмо тази школа прави от дядо Вичо класик на традиционната българска народна поезия, един от последните големи представители на тази поезия.”(4)
Ето ги и „майсторите”, при които дядо Вичо е школувал: дядо Ганьо от с. Воденичарово (Дерменмахле), Чирпанско, за него дядо Вичо говори с явна почит и благоговение. В списъка на народни певци и гуслари, участвали в Първото пловдивско изложение (1892 г.), за дядо Ганьо намираме следните случайни данни: „Дядо Ганьо из с. Дерменмахле, на 70 години, пръв гуслар и песнопой в Старозагорско и Чирпанско, земеделец. Той е много едър човек (тежи 125 кила).” (Хр. П. Константинов, „Кратки фолклорни бележки”. СбНУ, стр. 326)
„Други майстори, при които младият тогава народен певец дядо Вичо „чиракувал” – продължава Керемидчиев, – и за които той си спомня с чувство на почит, са: дядо Пеньо Чипила от с. Винарово, Чирпанско, Димитър Пенчоолу от гр. Малко Търново, дядо Пеньо (Пената) от с. Свобода, Петър Караганчоолу от Чирпан, Коста Бодуровски от Винарово (Куртбунар) и други. От майка си и вуйчо си, от момите и невестите в село, но главно от изброените майстори нашият певец е усвоил най-ценните произведения от своя репертоар.”(5)
Само десет години след Вичо Бончев (1868-1953) в тази забележителна народнопоетическа среда в близкия Чирпан се ражда и поетическият гений на България Пейо Яворов (1878-1914).
Малкият „Пейчу” още в люлката чува тихата, гальовна майчина песен. Сестра му Екатерина си спомня: „В училището, както и в къщи, той е извънредно кротък и въздържан. Винаги седнал до коляното на майка ни, той я моли да му разказва приказки или пък да му пее песни. Майка ни разказваше сладко и картинно, като запееше някоя песен – надарена с богата памет – изкара до някъде и след това започва да казва стих по стих без мелодия до края на песента. Не липсваха често пъти и обясненията върху мотивите – всичко така умело преразказано, че често отправяхме молба към нея, онова ни се е харесало, да го преразказва, додето й омръзне. Той поглъща без насита приказки и песни за страшните времена и ако тя случайно извърне глава при разказа да гледа другиго, той кротко с ръка обръща главата й към него – големите му черни очи винаги са отправени към устата й и веднага започва да възпроизвежда онова, което е чул.”(6)
Бащата на бъдещия поет също обича народната песен: „Успокоени, разположени около топлата печка – разказва Екатерина, – баща ни добива настроение от паничката хубаво червено вино, толкова черно и гъсто, че когато го хвали на мющериите си, винаги се басира, че пише, вместо с мастило, с него – заповядва мама да започне някоя „макамлия” (хубава, бавна песен – б.а.), както се изразяваше той. Майка ни това и чакаше. Напуща работата, поправя кърпата на главата си и хубавият лиричен тембър се извие тъжно, затрепти високо и после тихо, тихо плачевно, спусне надолу протяжно: „Дуко има девет сина, девет сина, девет снахи…” – баща ни канерва след нея, без да може да оправи свястно мелодията и от време на време се провиква: „Еха-а!…”(7)
Обича Тотьо Крачолов да му свирят и пеят: „Инак стиснат човек, той пръскаше безразборно парите за певци и кеменчеджии – си спомня Екатерина. Цигуларите го познаваха и на която сватба го намереха, добре го оскубваха – цялото им внимание се насочваше към него. Те знаеха кои песни обича и веднага започват наред, една след друга. Караганчоолу (Петър Караганчоолу от Чирпан – един от учителите на дядо Вичо – б.а.) беше прочут, не само като цигулар, но и като голям певец по сватбите. Той можеше да измъкне кесията на баща ни – стига да извади някоя нова песен от неизчерпаемия си репертоар, която допадаше особено на баща ни. По сватбата на чичо Христо, баща ни се разпуша до такава степен, че след като свърши левовете в кесията си, започна да вади златни напальони и да лепи на челото на Караганчоолу за цяла изпята песен. Майка ни започна да плаче и го дърпа, а чичовците ни намериха за благоразумно да турят точка на тържеството – изпратиха „чалгаджиите”.(8)
Едва ли е случайно това, че през цялото детство на Пейо около него се пее. Така още съвсем малък, със своя все още неувреден слух, Пейо има възможност да почувствува чистотата на народната поезия – народни стихотворения, върху които е добавяно нещо векове наред, за да се избистри кристалът на словото, и това на фона на прекрасна затрогваща мелодия. От чистия извор на фолклора младият, жадуващ за знания човек с благоговение черпи познания за бита, нравите и обичаите на своя народ и това не може да остане без последствие.
По-късно, когато Пейо е вече ученик в Пловдивската гимназия, негов учител по български език е Иван Пеев-Плачков. За този си учител Пейо разказва пред своя приятел от Анхиало Сава Добриянов: „Той (Пеев) ми беше учител в Пловдивската гимназия. И как хубаво преподаваше български! Всички ни той готвеше за поети. Няма да забравя как той преподаваше народната песен „Пели ми се първи петли и втори, викал ли е Селим ходжа на джамия”. Аз и сега не мога да намеря по-добър пример на издържани стъпки. Отличен учител беше той.”
И друг един учител на Яворов – кръстникът му Пенчо Славейков – се прекланя пред народната песен: „От всичко писано на български, аз знам, обичам и ще обичам едно нещо – нашата дивна народна песен и всичко що е откърмено от нея.”(9) Когато говори за хайдушките песни, като най-хубавото, най-ценното, що е създал българинът, Славейков възкликва: „От всяка такава песен лъхти благо чувство на човещина, дъха бодра воля, прозира енергия, жизнерадост. Дъх на пролет, на обновление – на възраждане…”(10) Говорейки за младия Яворов и неговия дързък стремеж да попадне във вихъра на жизнената буря, Славейков не пести думи, нито крие своята благосклонност: „Кога и да е – утре, ако не днес – те (младите поети – б.а.) ще излязат в тихото пристанище, на спокойния бряг, там, дето ще видят оногова, когото едно време видял пророк Илия на планината Хорив: „И ето избухна силен вятър, който размята скали и върхове, но Той не бе в него; после вятъра настана землетресение, но Той не бе и там; после землетресението – огън, и в него не бе Той; но после огъня настана тишина – И в нея бе Бог.” У нашите млади поети няма още тишина, в която е Бог и която е по-силна от всяка буря. Но ако бог не е в бурята, то тя е предвестница, че ще дойде, и като такваз, ние, които твърде рядко виждаме бога, с особен интерес я наблюдаваме. Особено онези бури, които тласкат напред. Там, дето е тласнат Яворов в своя вървеж, той стои съвсем самотен. Неговите последни стихове са съвсем символични по форма и съдържание. Всички характерни белези на модерния символизъм имат те. Онова балансиране на границата между действителното и недействителното, знайното и незнайното, с особеното предпочитание на последното; ония прилични на рефрен думи и лайтмотиви (характерни белези и на народната песен), които засягат едно определено настроение или идея; онзи импресионистичен кеф да пръскаш изобилни звукове, да рисуваш с думи, чрез асонанси и алитерации, и най-вече онзи неопределен мистически дъх, чрез който на поета се иска да подсети, че онова, което ние виждаме и в което живеем, е може би само един сън в сънят.

Ще дойдеш ти, очакван ден.
Изгубих аз човешка мощ
в безсъница през дълга нощ.
Ще дойдеш ти, спасител ден.
Разметнал пурпур и лъчи,
към вечността повил очи,
зора ще зазориш над мен.
………………………………….

Тая песен – продължава Славейков – е добър свидетел на онова, което току-що казах. И свидетел е за още едно нещо, най-ценното, най-характерното у младите – настроението; въвеждането на читателя в онова душевно състояние, в което е бил твореца при създаването на своето творение… Той ви заразява с копнежа към онова, за постигане на което е тъй сладко и скръбно да се мечтай. Какво е то? Нека всякой дава отговор за какъвто има място в душата му… – Вие помните думите на Верлена:

Затуй: Музика! Музика само – помни!
Твоят стих да лети, пълен с трепетна пролет,
да унася душата в стремителен полет –
но към друго небе и към други страни.
…………………………………………………..
А пък всичко останало: – книжнина.

                    (превод на Гео Милев: Пол Верлен,
                    „ Избрани стихотворения “)(11)

В писмо до Дора Габе от юни 1905 година Яворов пише: „Всяко чувство, ако не и всяка мисъл, е преди всичко една мелодия. Стихотворението най-често се поражда в душата на поета като една песен без думи. И тогава неговата задача е – колко странно! – да търси конкретен факт за поетическа експлоатация, – да търси сюжет, в който би могъл да облече настроението си. Но ако музикалността в поезията се постига с разпоредбата на речта – и щом музиката предшествува всичко друго, – то формата трябва да играе в поетическото творчество безспорно видна роля. И само истински художници поети – човек може да бъде поет, без да е същевременно художник, а болшинството са такива – могат да установят, съзнателно, оная хармония между външната и вътрешна страна на своите работи, която им предава значение и дълговечност. Защото да намери човек тъкмо подходящата форма за дадена поетическа работа, то значи да отнеме възможността на други подир него да откриват още един път Америка.(12)
С вродения си усет за съвършено единство между форма и съдържание, за тоналността на словото и движението на ритъма Яворов е неповторим в умението си да изобразява и внушава. Пояснявайки пред Михаил Арнаудов процеса, предхождащ създаването на поетическото произведение, Яворов изповядва: „Звучи, звучи в душата ти една мелодия…” Мелодията, която е обзела душата на поета още с майчината песен. Тъжната, затрогваща мелодия, която докосва сърцето и те хваща за гърлото, която ти помага да разбереш по-добре съдържанието на песента. За Яворов мелодията и съдържанието в народна та песен са неотделими, мелодията е ключ към съдържанието. И това не се научава от книгите, то е дарование, което се наследява.
Когато говори пред Михаил Арнаудов за дарованието, Яворов изразява такова мнение: „Аз деля дарованията на интелигентни и неинтелигентни. Неинтелигентното дарование – нашата външна интелигентност, това, което сме усвоили чрез работа – води винаги към подражателност. Антон Страшимиров, Елин Пелин, Петко Тодоров, това са хора, които да отидат дори до там, да станат главите им каталог на Народната библиотека, интелигентно съдържание на своите произведения те няма да съобщят. Интелигентността на дарованието е вродена. Сякаш носим със себе си една сума от знания, от идеи, капитал от образи, от наблюдения и пр., за които в живота имаме твърде малка заслуга. Като сме се явили на свят, то е сякаш една торбичка, която ти закачат през рамо, в която са влагали бащи, деди, прадеди и в която човек трябва само да бръкне…”(13)
Дарованието не се научава. Та славеят да не е завършил музикална академия. С божия си дар – славеевата песен – той слави пролетта.
А ето и Яворовата песен в прослава на пролетта:

Ето озова се тя
          в премяна брачна – дева под цветя,
          готова за прегръдки луди.
И настъпи пролетта… Да славим любовта!
………………………………………………………………

          Радост-пролет! Слънце грей –
          златен клас на нива зрей.
По ливади злака млади
          росен лей брилянт-сълза;
бог въздъхне – вятър лъхне,
          вий се къдрава лоза.
                              („Май”)

Всички тези брилянти са от „Пейовата песнопойка”, както майката на Яворов нарича неговата първа стихосбирка, отпечатана през 1901 година.
В ранното си творчество Яворов е много близо до народа си. За него, за народа Гьоте казва: „Народът, който е много по-близо до природата, а следователно и до поезията от образования свят.” От народното творчество Яворов черпи своето познание за българина и неговата духовна уникалност. От фолклора той се учи на етичност, на силни усещания и нравствена чистота, на жизнерадост и оптимизъм, на народна колоритност и оригиналност на израза, на „оня лек, напевен стих, който се лее като музика; научава се на патриотизъм и да взема от съкровищницата на времето само онова, което има смисъл за всяко време – вечното.
Опрян на народния дух и традиция, Яворов открива ключа и за мъдростта на вековната българска култура. Това е ключът, който открехва вратите и „към загадките на ботевското и яворовското вдъхновение в нашата поезия.”(14)
Дълбоко народностни по форма и съдържание са и двете прекрасни Яворови поеми „На нивата” и „Градушка”.

Недей дочаква и зори,
върви ори, ори, ори…
          Като няма прокопсия,
          плюл съм в тази орисия!
                              („На нивата”)

За първи път стихотворението е отпечатано през 1896 г., със заглавие на тази редакция „Пролетна жалба на орача”. 107 години са изминали оттогава. А променил ли се е с нещо халът на чирпанския орач, на орисания „да напъва рало в коравата земя”?!
Изпълнено с болка и състрадание към селяка и неговата нерадостна съдба е и стихотворението му „Градушка”.
На въпроса на Михаил Арнаудов за потеклото на стихотворението „Градушка” Яворов отговаря: „Аз и сега я чувствувам. Веднъж Славейков ми каза, че Градушка е една работа, в рода на която той не знае нищо подобно във всемирната литература. Аз имам винаги едно живо чувство за нея. То е една тъпа болка… Аз съм чувствувал тази болка и аз съм търсил да дам израз на тоя своеобразен род страдание – да остане у читателя тъкмо това чувство, което има и у мен…”. Ето го и чувството:

Вихрушка, прах… Ей свода мътен,
продран запалва се – и блясък –
и още – пак – о боже!… Трясък
оглася планини, полета –
земя, трепери… Град! – парчета –
яйце и орех… Спри… Недей…
Труд кървав, боже, пожалей!
                              (,,Градушка”)

Необикновената въздействаща сила на творбата е в способността на автора да почувства като своя болка, болката на селянина и в неповторимото майсторство, с което я внушава. Това прави „Градушка” уникално явление в нашата поезия.
Простотата на живия народен говор, лекотата на стиха, обратите, рефрена сродяват тези две забележителни Яворови стихотворения с народната песен.
С народната песен се родее и поемата „Калиопа”. Мотивът е широко разпространен в народната поезия:

Две сърца се знойно любят,
          старо-харо ги дели:
дали времето си губят,
          или бог ще се смили?

С тази строфа завършва поемата, за да не завърши – отворено, недоизказано, като в народна песен.
В „Луди млади” е разработен същият мотив, – двама млади се обичат, против волята на старите. С несравнимо художествено майсторство, на жив и игрив народен език поетът възпява силата на любовта и младостта, за да завърши с четиристишие, звучащо като народна поговорка:

Че сърце глава не пита,
то е птичка дяволита:
дето иска се пилее,
дето иска, там ще пее…
                              („ Луди млади”)

С неподражаема народностна оркестрация е възпята и любовта на овчаря:

Свърнах стадо, либе Радо,
          снощи на полето
и полегнах, час подремнах,
          съних зло проклето:
уж са били теб годили
          за Радой съседа,
теб годили, мен сватили
          с мъка сърцееда.
                              („ Овчарска песен “)

Гьоте, чието творчество достига абсолютно съвършенство със своя народностен дух, емоционалност и богата образност, говорейки за значението на фолклора, казва: „Признавам стойността на всичко онова, което е успявало да стигне до мене.”(15) Нашият Яворов, живял век след него, също ни е оставил не едно свидетелство, че цени народнопоетичната традиция. Едно от тези свидетелства е неговата балада „Павлета делия и Павлетица млада”, изградена в духа на народната песен. Сюжетът е щастливо завръщане на млад гурбетчия при младата си съпруга след дългогодишна раздяла.
Повод за създаването на тази балада е един облог между трима известни наши писатели. По-подробно за този облог пише Михаил Арнаудов:
„Години преди смъртта си авторът на „Павлета делия” (Яворов) бе поверявал на приятелите си, та и на мен, че баладата му е никнала по повод на един облог между самия него, Славейкова и Петко Тодорова, така че те е трябвало да обработят, да пресъздадат по свой начин една посочена от Славейкова фолклорна тема. Касаело се е в случая за импровизиран и ограничен между тримата писатели художествен конкурс, при който е определен кратък срок да се представят индивидуални редакции на общата фабула от народната поезия. Но до уреченото време Тодоров не направил нищо – не написал никаква идилия. Яворов удържал своята дума и донесъл своята песен, а Славейков отложил написването на баладата си, така че тя вижда свят едва шест години по-късно.”(16)
Народният колорит се налага още в първите редове на Яворовата балада. На протяжния тъжен разказ за теглилата на младата изоставена невеста поетът противопоставя буйния тон на делията, очакващ радостната среща:

Не отседнал още коня доралия,
и заудря порти непознат делия.
          А веднаж удари, дважди виком вика:
          „ Спиш ли, събуди се, отвори, Аглика!”

Тъмната доба и съмненията на младата невеста за намеренията на късния гост я карат да поиска доказателства. Нейната красота и стройната й снага: „Две очи небесни под гайтани вежди” и „снага топола”, които гурбетчията посочва, са неубедителни. И тя му отговаря, че за тях знае цяло село. Но когато гостът й припомня за белезите, останали от първата им брачна нощ:

          А на гръд отляво лýна кадифяна…
          и венче над лýна от кога остана?
Първа нощ, Аглика! Първа и по слава;
нели ръб на устна имам оттогава?…

Изчезват и последните съмнения на невестата, че този млад делия е първото й либе.
Драматизмът на баладата, динамичността на случката, очистена от излишни битовизми, народният колорит, изразните средства я правят съвършена.
Като „волни вихри на Пирина” са „Хайдушки песни” на Яворов, посветени на легендарния войвода Гоце Делчев. Пенчо Славейков веднага ги забелязва:
„В „Хайдушки песни” тонът се вече мени: от тях вее безгрижната веселост на царя на гората, волният рицар на свободата и любовта, примирен да намери своя гроб всеки момент и на всяко място. В тях има нещо от лъхът на българските народни, хайдушки песни, но тяхната спретната, къса и изкована форма, тяхната разнообразна и звучна музика носят оригиналния отпечатък на един своеобразен поетически индивидуалитет.”(17)
В четвъртата песен от цикъла прокобата на съня – любим мотив в нашия хайдушки епос е разработен с вещина:

Сън сънувах, ой нерадост
          опустяла младост,
гроб в усоя, гроб сирашки
под шумата гъста.

И на гроба, ой нерадост
          опустяла младост,
кръстоклоне – кръст юнашки,
и пиле на кръста.

Повод за написването на тази своя песен Яворов вероятно е взел от един пророчески сън, разказан от самия Гоце Делчев на другарите му само един ден преди неговата смърт: „С нашия живот, какъвто е, станах вече и фаталист. Нощеска (на 20 април) сънувах, че турци ме удариха в сърцето…”(18)
И наистина на 21 април 1903 година в с. Баница Гоце загива ударен от турски куршум в сърцето.
Незнаен хайдушки гроб Яворов предрича и за себе си в „Хайдушки копнения”, когато отива четник в Македония: „И ще въздъхне тя по оногова, когато обичаше, защото ще легне в безкръстен гроб, без да знае някой гроба му.”
А когато вече е прекрачил този „безкръстен гроб” пророкува друг свой край в стихотворението си „На Лора”:

Душата ми е стон. Душата ми е зов.
          Защото аз съм птица устрелена:
                    на смърт е моята душа ранена,
                              на смърт ранена от любов…

Със средствата на нашия народен хайдушки епос Яворов рисува и образа на Гоце:
„Оня прославен войвода, когото цял народ възпява в своите пленително задушевни песни. Той беше войводата, който изпраща поздрав на гората, да му засени сянка дебела, да му приготви вода студена – и гората слуша. Той беше войводата, който заповядва на пашите мирни да мируват, зулум да не струват – и паши треперят…
С кама, револвер и патрондаш на кръста, с преметната зад рамо светла манлихера, Гоце приличаше на някакво хайдушко божество.”(19)
Яворов и в своята критика ни уверява не веднъж, че народнопоетичната традиция не му е чужда, че в народните умотворения и най-вече в народната песен е проявена поетическата сила на българския дух. Интересни са становищата, които той изразява както за народното поетическо творчество и неговото значение, така и преценките му за отпечатани у нас сборници с преработки на народни песни.
За Кирил Христов и неговия сборник „Самодивска китка” с преработени народни песни, Яворов пише: „Сърцето на г-н Христова трябва да е отсъствувало, когато е „преработвал” тая песен, за да я закръгли по такъв „художествен” начин!”(20) – строга, но справедлива преценка за всеки, който е дръзнал да посегне грубо към народната песен.
Съвсем противоположно, но със същата категоричност е мнението на Яворов за П. Ю. Тодоров и неговата „Самодива”: „…цяла редица Тодорови разкази не са нищо друго освен народни песни, пресъздадени от художник. Народни песни, които в процеса на пресъздаването им са опазили дъха си на минзухар и здравец, с които са пълни нашите родни гори и планини. А в „Самодива” поетът е успял да ни даде всичко онова, що беше сок в неговите „идилии” и „песни”. Тя е най-разкошното цвете във венеца на неговата муза.”(21)
В своя рецензия за отпечатан сборник с избрани народни умотворения на Николай Василиев, Яворов пише: „Популяризацията на народните умотворения – и главно на песента – сред интелигенцията, тяхното изваждане из прахът на библиотеките и поднасянето им на публиката като букет от цветята на отечествените ни гори и полета е работа благородна и полезна. В народната ни песен е проявена поетическата сила на българския дух, в нея следователно е намерило израз и всичкото специално богатство на българската душа. И да се запознае интелигенцията с тая песен, значи да й се открие душата на народната маса и да се способствува за сближаването й с нея. Това поседното е почти необходимо, защото – имали сме случай да го кажем и друг път – ние ще постигнем значение като народ сред културните народи в някои области на духовния живот само чрез обособяване на чисто национална почва…”(22)
А ето как по-нататък в същата рецензия поетът е изографисал българската народна песен като „селска хубавица”. Бележката му е по повод допусната грешка от съставителя на сборника, преписвайки народните песни на почти литературен език:
„Ние ще посрещнем с радост останалите книги на г. Василиевия сборник – пише Яворов – ако в тях народната песен бъде оставена, от глава до нозе, под своето домашно облекло. Градските труфила не прилягат върху разкършените широки плещи на тая селска хубавица. Те не прилягат и на буйните й коси, златни като пшениците, които зреят под услажданите с нея грижи. Нито на кръвения й образ, като разрязан нар – нито на големите й сини очи, като нашето южно небе. Тоя балкански образ, дишащ толкова здраве и сила – и тия дивни очи, потънали в безкрайна меланхолия!…”(23)
Каква картина! Сякаш от дълбините на тракийската древност идва това вдъхновение.
Храбри войни и мъдри певци е раждала тракийската земя. Затова тук е имало и винаги ще има хора, които ценят красотата и чуват лирата на Орфея.
Яворов е един от тях. Един от малкото, които успяха, използвайки богатството на нашия фолклор, да създадат литература национално самобитна, със своя образност и стилистика и същевременно извисена до равнището на европейските художествени търсения.
А ето какво казва за Яворов един друг голям български поет (също с чирпански корен) Гео Милев:
„По силата на израза, неговите стихотворения остават и до днес непостигнати. Без съмнение най-големият поет на българското слово: поет от величината на един Байрон, един Бодлер, един Верхарн или който и да било от най-големите лирици на световната поезия. Като еманация на българския гений той манифестира ценностите на психологическа мъдрост и богоискателство, заченати чрез вековното страдание в утробата на българската душа, а едновременно с това – и пълния обем на творческата мощ на българския гений.”
Но да спрем дотук, вече имаме върху какво да разсъждаваме.
Бог е в тишината!

БЕЛЕЖКИ:

(1) П. К. Яворов, „Гения няма възраст и народност, събр. съчинения, т. 1У С, 1979, с. 175. Обратно в текста
(2) Проф. Христо Данов, „Траки”, С, 1979, с. 76. Обратно в текста
(3) В. Добруски, Сборник за нар. умотворения, наука и книжнина, 1900 г. Обратно в текста
(4) Генчо Керемидчиев, Народният певец дядо Вичо Бончев, БАН.С, 1954, с. 10. Обратно в текста
(5) Пак там Обратно в текста
(6) Мария Илиева, Две души, Екатерина Найденова за брат си Пейо, Къща-музей „П. К. Яворов” – Чирпан, 1993 г., с. 20. Обратно в текста
(7) Вж пак там, с. 39. Обратно в текста
(8) Пак там, с. 51. Обратно в текста
(9) Пенчо Славейков, събр. съчинения, том 5, С, 1959, с. 182. Обратно в текста
(10) Вж пак там, с. 121. Обратно в текста
(11) Пак там, с. 192-195. Обратно в текста
(12) П. П. К. Яворов, събр. съчинения, т. 5, С, 1979, с. 139-140. Обратно в текста
(13) Михаил Арнаудов, Яворов-личност, творчество, съдба, С, 1961, с. 129. Обратно в текста
(14) Тончо Жечев, Българският великден, С, 1976, с. 458. Обратно в текста
(15) Гьоте., За литературата и изкуството, събр. съч.,т. 1,1979. Обратно в текста
(16) Михаил Арнаудов, Историята на една балада (Очерки по българския фолклор, 1934г.,с. 331). Обратно в текста
(17) Пенчо Славейков, сп. „Мисъл”, XIV, 1904, кн. 8, с. 478. Обратно в текста
(18) Пейо Яворов, Гоце Делчев – биография, с. 236. Обратно в текста
(19) Вж пак там, с. 50. Обратно в текста
(20) Пейо Яворов, събр. съч., С, 1979, т. 4, с. 48. Обратно в текста
(21) Пейо Яворов, П. Ю. Тодоровата „Самодива”, събр. съч., т. 4, с. 25. Обратно в текста
(22) Пейо Яворов, Н. Василиев: Избр. нар. умотворения, събр. съч.,С, 1979,т.4,с. 62. Обратно в текста
(23) Вж пак там, с. 67. Обратно в текста