Откъс от повестта „Слънчева кралица”

Валентин Димитров

…Реших да ускоря последната фаза на строителството на яхтата си „Sunny Queen”. Стапелът ми бе на „ничия земя”, но за нея на завода плащах наем. Той обаче започна прогресивно да нараства. Търговският директор сигурно смяташе, че щом строя яхта, значи съм милионер. Взех заем, който ми трябваше предимно за мачтата и за някои довършителни работи, за да се измъкна по-скоро от завода. Така отпадаха наемите, а разговарял вече с някои туристически фирми, се надявах да припечеля в наближаващия летен сезон, за да си върна и заема.

Когото яхтата се появи във водите на Варненския залив, тя впечатляваше с линията и с белотата си, да не говорим за името. То се раждаше поне две години - колкото я строих. Трябваше да е нещо слънчево. Аз самият съм Светльо. Тя трябваше да е красива и задължително бяла. Малко има толкова слънчеви яхти по света. Стъклата на рубката са 11 квадратни метра, което пък изисква голямо внимание и използване на капаци в щорм. „Слънчева” си дойде на място. Тя така си и изглеждаше. Намерил прилагателното, съществителното зацикли за дълго. „Кралица” се оказа най-подходящо за мисията й да обикаля света, за мястото, което впоследствие щеше да заеме във ветроходния елит, а и по чисто дизайнерски причини. Изписани на кърмата на английски „Sunny Queen” и родното й пристанище „Varna” бяха три еднакво дълги петбуквени думи, чудесни като послание, а и подходящи за всякаква симетрия на два реда - име и порт. После между тях бе вписана и короната…

През лятото на 1995 година влязох във „флотилията” на приятел, който имаше яхта и опит в крайбрежния морски туризъм. Посредници ни осигуряваха клиенти сред почиващите на Златните пясъци чужденци. Тогава наемите в яхтеното пристанище не бяха толкова големи, а и все още нямаше рекет. Пасажерите ни идваха сутринта към 9 - 10 часа, преходът до Паша дере край нос Галата отнемаше около три часа. Закотвях лодката, а хората с моторното пластмасовото динги отиваха на брега. Там ги чакаше готовият вече обяд - салатки, мръвки, риби, алкохол. Обратният курс с дингито бе още по-опасен, защото жени, деца, особено възрастни хора, между които и инвалиди, че и на градус, трудно се качваха на яхтата. Е, някои падаха във водата, но няма някой, дето не сме го извадили.

За курортистите плаването бе до „самотен остров”. Действително като подходиш към Галата от определен ъгъл, не се виждаше какво има южно зад носа, а каналът море-езеро понякога в омарата даваше илюзията, че и от другата страна е само вода. В екипажа освен мен бе и брат ми Любо. Завършил Мичманското училище, той бе много полезен в морската част, а имаше и най-ниското, но все пак капитанско право. От фирмата винаги имаше и аниматор, а един помощник се вихреше на брега. Отначало за плаването, което отнемаше почти цял ден, вземах общо за лодката една трета от печалбата, другите две части отиваха за туристическата фирма и за посредника. После ми предложиха да работя директно с фирмите и да делим печалбата наполовина, но отказах тази оферта, защото прецених, че не ми трябват фирми, посредници и рекламни агенти. Който ми хареса яхтата и цената - добре дошъл. В началото, при формулата: туристическа фирма-посредник-яхта, най-много съм изкарвал по 100 марки на ден, независимо от броя на туристите.

Най-интересно бе, че съм ги изкарвал и от един човек. Никой не искаше да вземе възрастния немски инвалид - с един изкуствен крак направо си бе „таралеж в гащи”. Но пък лодката ми има удобно трапче на транеца, което слиза във водата. Влизах с яхтата навътре, човекът се изкъпваше и го връщах след около два часа. Беше истински щастлив от това общуване с морето. Ние обаче си бяхме на тръни. Когато немецът се отдалечаваше „кучешката”, брат ми - и той спасител като мен, плуваше редом с него. Няколко пъти излизахме в морето по тази задача. Любо поназнайва немски, така че и комуникацията бе добра. Немецът бе откровен - не само яхта в морето, бе си поръчвал и мадама в хотелската стая…

По документи мога да имам на борда общо до 12 души заедно с двамата от екипажа. Най-голям купон бе група от 29 холандски студенти. Имаше малка вълна - половината повръщаха, а другите им се смееха и се кефеха на клатенето.

Постепенно набрах кураж да работя и без посредници. Освен таксата в марината, не знам кой се изхитри да ни събира и „пасажерска такса” - чист рекет, по два долара на турист. Плащах си ги, защото в зависимост от услугата вземах по около 20 долара от пасажер. След първото си плаване до Америка вече имах херметическа бокс камера, с която правих и подводни снимки. Сложих край лодката една табела „Сейлинг, фишинг, дайвинг”. За последното винаги качвах на борда сертифициран леководолазен инструктор, а цялото оборудване си бе мое.

… В онази сутрин бе ясно, че няма да се работи. Силно южно време и вълна блъскаха лодките в марината. Усилвахме швартовката, спускахме кранци, а бях си освободил и екипажа. По едно време някой ми доведе група руснаци - две млади семейни двойки, право при мен. Поласках се от косвената оценка на посредника, че само аз съм готов за щуротии. Той така или иначе си вземаше неговите 20 долара, изминал стотина метра по брега. Обясних на почерпената компания, че морето не е за разходка. Успокоиха ме, че имат опит във ветроходството. Казах си цената - 200 долара на час общо за всички. Не се поколебаха и дадоха „зеленото” както се разбрахме предварително.

Подготвих си щормовите платна, позакрепих това-онова и тръгнахме. Взех обаче със себе си и посредника. Знаех, че държи на море, необходим ми бе помощник, пък и да си изкара процента. Като излязох на двигател от марината, още на първото накреняване се отвори вратата на хладилника и съдържанието му се оказа на мокета. От цяла каса с бира едва ли имаше повече от две-три здрави бутилки. Малко след това едната жена започна да храни рибите. Посредникът не се показваше никакъв. Вълнението бе повече от четири бала, а лодката летеше само на щормово платно. Онзи „яхтсмен”, който ми помагаше с въжетата, се оказа гола вода. Поредната витка на шкота му захапа пръста към барабана на лебедката. Той си дръпна ръката и остана без нокът. Не съм очаквал, че това ще предизвика такова кръвопролитие. Хукнах за аптечката и се справих добре с марля и бинт, забелязвайки, че и другата жена е почти в несвяст. Лодката се носеше бързо само на стаксел, обливана с вода, а имах на борда, освен мен, само един читав, но много уплашен пасажер. Междувременно бе изтекъл половин час. Направих поворот и тръгнах обратно. Като наближихме марината, вдигнах на вахта посредника - поне да захване въжето и го задържи към бочката, за да застана по-лесно. На брега компанията се посъвзе, а беше изтрезняла още в морето. Раненият се държеше мъжки… Дори като приспадна загубите от опразнения хладилник, бях изкарал „най-бързите” си пари.

…Големият нашенски Бос дойде надвечер с помощниците, с охраната си - цяла тумба. Постави си условията - утре цял ден „от и до” и небрежно попита за цената. После започна да се пазари - много било, други взимали по-малко. Заинатих се. Един дебеланко попрекрачи напред и се поразкърши, за да видя ютията под мишницата му. Босът го спря с жест и каза: „Спокойно, сега ще се разберем”. Реших, че няма да ме гръмнат ако откажа да ги возя, и предложих да си изберат по-евтина яхта. Оказа се, че аз вече съм бил избран - „Кралицата” може би отговаряше на техния фасон. Отстъпих само с 20 долара и моментално си получих капарото. Явно Босът искаше не да пести, а да диктува.

На другия ден групата се бе увеличила с мадамите. Босът бе преметнал на рамо автомат „Калашников” сякаш че носеше спининг. Гардовете започнаха да товарят кашони. За пиенето имам набито око, но едва навътре в морето разбрах, че джепането бе повече от бутилките. Плаването бе приятно за компанията - добро време, пищен обяд на борда на яхтата, движение на платна и голяма пукотевица навътре в морето. Стреляха с автомата и с пистолети по въображаеми цели във водата и въздуха. Добре че не умерваха редките гларуси. Жал ми стана за десетките ракети, с които пробиваха небето. На яхтата имах само две за бедствена ситуация. Босът бе великодушен - даде ми пет от неговите. Прибрахме се късно вечерта. На съседните лодки почистваха повръщано, празни бутилки и остатъци от пиршества, а аз метях гилзи и парчета от фишеци…

Услугата, която предлага „Кралицата”, е различна в зависимост от продължителността, разстоянието и района. Може за ден, може за час - по желание на клиентите, но при условие, че не са по-малко от четири души. Руско семейство на средна възраст с едно момиченце искаше да излизам с тях близо седмица всеки ден по няколко часа. Обясних, че не са ми изгодни, още повече, че единият „билет” е детски - наполовина. Казаха, че са излизали и с други лодки, но не искали да са като в автобус. Едва по-късно узнах причината за семейното уединяване. Разбрахме се за цената и отплавахме. Още на първия преход, въпреки че консумация не бе включена в цената, се опитах да почерпя. И разбрах, че има руснаци, които не употребяват алкохол. Разговорихме се - оказаха се сериозни, състоятелни хора, институтски учени психолози от Москва. Момиченцето бе от първия брак на мъжа, а новата му жена носеше общото им бъдещо дете в себе си. Планираха „подводно раждане”, за което само бях чувал. Та по тази технология плодът трябвало още преди да се роди да „общува” по няколко часа на ден с водна среда. Задачата ми беше проста - да карам навътре, докато намеря място без медузи. После спусках трапа, помагахме на бременната жена да се потопи във водата и я чакахме повече от час да се наплува.

На яхтата за мен те бяха Надя, Володя и малката Настя. В разговорите си бяхме откровени. Не знам как психолозите са погледнали на моята идея да обиколя света с яхта, но все пак си определихме среща в Австралия. Аз си удържах на думата… Прибирахме се след поредното плаване. На кея ме чакаше ветроходната икона бай Борис. Той наминаваше понякога, просто така - да се видим. Както обикновено - с бутилка уиски. Качи се на лодката, запознах го с руснаците. Той им се стори интересен и те поседнаха на приказка. Носеше една тениска с надпис „Борис Ганчев - 90 години”. Убеждавахме го, че както изглежда, пуши и пийва, не трябва да носи тази издайническа фланелка. Мъдрият човек ни обясни, че няма защо да се срамува от годините си и сега й е време на фланелката. Защото като умре, изобщо няма да може да я носи… Руснаците уж си тръгнаха, но се върнаха с подарък за бай Борис.

Броените дни се изтърколиха и московчаните слязоха за последен път от лодката. Мислех си, че ще се прощаваме, но се излъгах. Вместо това получих покана за вечеря заедно с приятелката си. Към семейството им се бе присъединила и Анна Вадимовна - майката на Надя. В ресторанта прекарахме чудесно. Разделихме се като приятели. На другия ден на яхтата за първи път се загледах във визитката, за да разбера какво светило съм разхождал по морето. Надежда Владиславова бе член-кореспондент, професор, кандидат на психологическите науки, вицепрезидент на еди какъв си институт с дълго име в Академията по сигурността и отбраната. Следващата година други московчани пожелаха точно аз да ги разхождам по морето. Препоръчали са ме „моите” психолози. Видях снимки от миналия сезон. Съжалявали, че не могат да дойдат във Варна покрай „водното” си бебе.

През летата помежду и след второто си голямо плаване не съм спирал да возя приятели, случайни, както и постоянни клиенти - и българи, и чужденци. Мъчех се в поведението им, в отношението им към яхтата и морето да откривам национално присъщите им черти. А откривах и нови. Щом са си платили, позволявах им да вършат всичко, каквото им е угодно, стига да не нарушава безопасността на плаването и да не ги грози удавяне. Не ме учуди, че израелско семейство много се пазари за цената (евреи все пак), че възрастните западняци са педантични и си търсят очакваното по часове и минути, че руснаците са ларж, но имат тежко пиене. В тази дисциплина обаче рекордьорите бяха двама финландци. Нямаше логика, след като си бе платило яхта за цял ден, английско семейство да подмине ресторанта на Калиакра точно на обяд. Били вечеряли предишната вечер. Обядите на лодката някои немски групи като че ли искаха да превърнат в оргии - крясъци, бъркотия, купчини храна, угасени в чиниите фасове. Изглежда в чужбина, на яхта в морето, далече от критични погледи, сигурно и подпомогнат от емоциите и алкохола, туристът става такъв, какъвто обикновено не е… А може би е точно такъв, но не го показва в „брегови” условия.

С брат ми довършвахме обяда под тентата на яхтата, когато подранила се появи руска група за кратка разходка. Поканихме ги, почерпихме ги, разприказвахме се. Хареса им водката, салатите, мезетата. Споглеждахме се с Любо - половината от договореното им време изтичаше. Предложихме да тръгваме. „Така ни е добре” - единодушна бе компанията. За да си оправдаем взетите пари, почти насила ги изкарахме в морето. На раздяла пожелаха да си купят бутилка водка за хотела. Обясних, че на борда водката е по-скъпа от магазина. „Но е по-евтина от ресторанта” - бе съкрушителният контрааргумент.

Освен брат ми, и други хора са били в екипажа на „Слънчевата кралица” по време на черноморската й туристическа експлоатация. Подбирах ги главно сред приятелите си по това, какво могат да вършат на яхтата. За тях обаче главната цел не винаги е била да изкарат някой лев. Има отдадени на морето хора. Със сънародника Иво се запознахме в Бризбейн по време на второто ми плаване до Австралия, където той живееше от десет години. Всяко лято идваше на почивка във Варна и винаги се включваше в екипажа. Не го правеше за пари, има си ги достатъчно. Доставяше му удоволствие да удари една шкурка, да боядиса, да постегне нещо по лодката, да направи хубави салати. Фотоапаратът му бе по-добър от моя. Като видеше, че туристите не си носят такава техника, им правеше снимки, после им ги изпращаше по електронна поща.

Най-възрастният човек, който се е качвал на „Кралицата” бе Борис Ганчев. На поканата отговори скромно „Само ако не преча”. Сигурен съм,че бе щастлив тези три часа в морето, прехвърлил вече 90-те години. Най-малкият ми пасажер бе едно бебе на два-три месеца. Баща му, майка му и дядо му се редуваха да го държат на ръце, а то спа непробудно през цялото време.

Нещата с домуването на лодката се усложниха, когато сложиха бариера на марината на Златните пясъци и метални решетки към кейовете - сакън да не прехвръкне някой без да му щипнат „пасажерската такса”. Чашата преля, когато въведоха и пропуски - ни баща ми, ни приятелите ми можеха да дойдат на лодката. Опитах да се преместя на Слънчев ден. Нали и лодката ми е „слънчева” - вписваше се като рекламно послание. Оказа се обаче, че марината е само за избрани свои хора. Реших да отида надолу по крайбрежието, където монопола деляха местни и софиянци. С разрешение на шефовете се установих на южното пристанище в Несебър. Разгърнах си нагледната агитация, но интересът беше вял. Най-забележителното бе, че фолк певицата Ивана си хареса точно моята яхта, за да заснеме поредния си клип.

Появи се някакъв агент, който сам предложи да води туристи, които предпочитали нещо повече от местните джонки. Първата група германци останаха много доволни от плаването до Елените. Но на другия ден едни дебеловрати момчета се качиха на лодката без дори да ме попитат. Бяха още по-безцеремонни и цинични в разговора, който завърши със заплахата: „Или спираш да возиш туристите на TUI, или си на дъното заедно с яхтата”…

Преместих се в Поморие. Тук имах някои приятели и нямах конкуренция - никой не предлагаше яхта за разходка. Цената бях свалил до 10 лева на час, но изглежда туристите принадлежаха към бедния сегмент и тя не ги привличаше. Но ме настъпиха чиновниците от Морската администрация. Документите ми били валидни само за Варна, нямал съм право да возя пасажери. Истината бе, че можех да плавам по цялото море и да извършвам стопанска дейност. Тъкмо ми излезе късметът и преди да отплавам с групата, на яхтата се качи един морски инспектор. Вдигна такъв скандал, че без да съм ги молил, руснаците взеха да го убеждават, че не са туристи, а мои приятели „давным давно”.

Как да е - тръгнахме. Вадих миди на остров Иван, те сами си наловиха рибата. Пристанах в Созопол, за да се разходят в красивия град. Информиран от поморийския си колега, местният инспектор не закъсня да се появи със същата песен - не мога да влизам в пристанището. Платих си, разбира се, някаква измислена такса. На връщане на кея в Поморие ме чакаше джипа на Граничната полиция. След като ми разясни извършените престъпления, младият служител приятелски ме посъветва да вдигам котвата, за да не бера по-големи ядове. И без това бях решил да се махна. Никой от местните лодкари не се реши да пием по една бира на „Кралицата”. Един друг се насъскваха срещу чуждия. В този период две групи български приятели от Австралия ми бяха на гости. Черпих ги, ловихме риба, разкарвах ги по морето безплатно. Както те се отнасяха към мен в страната на кенгуруто.

Българите са най-добрите клиенти. Какви ти клиенти - който веднъж се качи на лодката се превръща в приятел. Идват втори, трети, четвърти път, идват и през следващия сезон. Изпращат ми техните приятели. Повечето си носят пиенето и храната. Сами си правят салатите, чистят и пекат рибата. Прибират всичко след себе си, плащат и си „забравят” алкохола. В морето всеки излиза със своя цел. Някой - да се къпе, друг - да лови риба, трети - да получи практически навици за бъдещата си лодка. На яхтата може да убиваш времето сред величието и красотата на морето, може да се почерпиш в нетрадиционна среда, да се дуеш пред гаджето.

Но ние с „Кралицата” разказваме на всички за онова, което не се случва по брега - да хванеш хитро вятъра, да си мъдрец в безветрието, да опознаваш далечни екзотични земи и невероятни хора, да намираш верния, понякога единствен изход в безброй ситуации. На яхтата може поне за малко да се почувстваш част от нейното странстване в Световния океан. И като че ли, колкото по-малки бяха пасажерите ми, толкова по-щастливи си отиваха след едно сравнително кратко черноморско плаване. Аз пък съм още по-щастлив, когато след години ме срещат хора, които някога са плавали с мен заедно с децата си, които после са постъпили в Морското училище. Смея да се надявам, че и „Слънчевата кралица” е помогнала някак за това важно житейско решение…