Георги Майоров

Никога не съм мислил да ставам критик, но понякога се налагаше да направя отзиви за книги. Така постепенно свикнах и с думата ,,критика”, понеже приятели започнаха да ме укоряват, че скромността днес не краси, а грози човека. Макар че по начина на тяхното възбуждане, статиите ми пак са и отзиви. Защото творчеството на едни писатели като Евтим Евтимов, Любомир Левчев, Матей Шопкин, Евстати Бурнаски, Станислав Сивриев и други, съм носил и отзивите за тях съм писал през целия си съзнателен живот.

Не споменавам Николай Хайтов, понеже за него не написах нищо (други писаха много), освен кратката бележка ,,Кръвта на Хайтов” за последната ни среща три месеца преди да си отиде. На други пък само съм познавал творчеството. Съвсем малко са тия, които не съм познавал, но съм откликнал, понеже съм открил дарование. При всички случаи, обаче, е трябвало нещо да ме провокира, да са предизвиквали у мене някакво привличане, особено вълнение, впечатление и е узряла необходимостта да откликна на повика. ( Дори в някои рецензии го споменавам.). И авторът да ми е добре познат или дълго да съм съпреживявал неговото творчество. Но съм подтискал моето усещане, възприемане, тълкуване на отделните творби и оценката за тяхната стойност. Мислех си: не е моя работа да давам мнение. И как да постъпваме?!

Единият подход е да се доверяваме на истинската закваса от надарени умове и да извисяваме критическата мисъл до живата литература, до сферата на добрата художествена публицистика. И не вярвам на екзотеризма, нито на езотеризма. Само творчеството пренася в други светове. А критиката е най-древният летателен ,,космически” апарат, който ни заселва на други ,,планети”.

Другият - да се съобразяваме с академичния език, което е своеобразно пренебрежение към живите стойности на литературата, принизяване до некачествената публицистика. Защото, примерно, във факултета по журналистика един доцент ни учеше на стилистика, без сам да е написал нито един художествен ред. Още тогава си направих извода, че това, което говори или пише хваналият се за чепа на литературата, като знание и наука, трябва и да го може. Друг е въпросът до каква степен.

За разлика от западноевропейската литература, източноевропейската, като по-млада, при разглеждане на литературните процеси през XIX век от руските критици и естети Висарион Белински, Николай Добролюбов и Николай Чернишевски е наложително да се използва значителна част от научната терминология. С тези обосновки тогава се слагат здравите основи на творческата култура и литературните направлания. За още по-младата наша литература, през първата половина на XX век, това също е било крайно необходимо. Въпреки това нашите най-изявени литературни критици не прекаляват с употребата на академичния език.

За мен обяснението е просто. Нашето висше училище, сега СУ ,,Св. Кл. Охридски”, вече дава необходимите академични познания за тълкуването на творбите с научната терминология. Тази терминология подхожда за крупната научна разработка на историята и развитието на съвременната литература, но когато става дума за литературната критика в пресата и електронните медии, за оперативната критика, научните постулати, предавани с академичен език, са бреме. Тези публикации са тромави, художествено незащитени, неадекватни на съвременната литературна грамотност на нормалния български читател и възприемател въобще.

Боян Пенев твърди, че критиката е изповед. Необходимо е литературознанието да се откаже от общоприетите методи на научното изследване, а да прониква в духа на произведението.

Георги Цанев повече се интересува от създаденото и по-малко как е създадено дадено произведение.

Здравко Петров пък съзнателно се отказва от позата на научност.

В ,,Теория на литературата” (С. 1981, т. II ), академик Пантелей Зарев е против новия студен академизъм и догматизъм, защото критиката също е изкуство. Тя ,,превръща логическото съждение в образ, в чувство, в душевен патос… не може нито без логика, нито без артистичност”.

Можем да посочим още примери, но и тези са достатъчни, за да склоним глава на свойто рамо. И така, както сме я склонили, да се вгледаме какво чувство събуждат у нас някои образци в литературното ни извисяване. Примерно, изговорим ли ,,Седем годин той скита се…”, веднага тръгваме по заветните стъпки на Апостола на Свободата.

Провикне ли се К. Кисимов от олтара на Патриарха ,,О, Шипка…”, всички заставаме зад канарите на оня епичен връх. Чуем ли ,,Покойници, вий в други полк минахте…”, правим божествения кръст пред скромното величие на героите от Сливница. Споменем ли ,,Нека носим още срама по челото…”, кой няма да се изчерви до изпотяване и като орача на нивата да направи познатия жест с ръкава на бялата си риза. А промълвим ли ,,Да се завърнеш в бащината къща…”, усещаме как елегичното чувство набъбва на прага на душата ни. И не можем да не продължим да се учудваме как насреща падналият ,,не ни е враг”. Жалко, поете! На фронта при Дойран, ти го казваш за французи, италианци и други противни нам съюзници в Първата главоломна Европейска и световна война, но можеше ли сега, ако беше жив, да го кажеш за нашите европейски и световни доброжелатели на днешната ни ограбена Родина, в очите на ,,народните” ни хубостници. Едва ли! И самите ние днес, заобиколени от завист, злоба и ненавист, от клюкарски доноси, можем ли да кажем кой не ни е враг?!

,,В тиха вечер” виждаме как Емилиян Станев се гъне в килера на душата си в очакване всеки миг жандармите да го гръмнат. В същото време и ,,Крадецът на праскови” елегантно ни кара да си откраднем поне малко голяма любов. От кого? От любвеобилната градина на България под скрития поглед на националните ни ,,патриоти”. А какви пък напъни прави авторът, за да ни ширне в закопеята ,,Иван Кондарев”.

В първия случай се издига до ,,Старецът и морето” на Хемингуей, а във втория вероятно се черви и поти над партийната повеля, противно на своя талант. А големите хвалби по онова време, рано или късно, няма да спасят романа от присъдата на времето при един нов прочит. Черви се и критиката, че се изправя като Боримечката, за да ни съобщи, че топчето ще гръмне. Но романът от черешовото си гърло не може да изплюе дори гюллето от сбирщината гвоздеи за подковаване на алената ни литература. Не може да не се радваме на ,,Ние, врабчетата”, ,,Спомени за коне” и още други спомени, които ни карат като захласнати хлапета да се лутаме в лабиринта на Йордан Радичковата житейска философия.

,,Хайка за вълци” на Ивайло Петров е хайка, каквато има и може да има във всяка държава, но да родиш, преди да си роден, е единствено и само българско явление. Това са български характери до мозъка на нравствената ни система, каквито могат да се родят вероятно като в ,,Сто години самота” на Маркес. Това определя главната и съществената значимост на ,,Преди да се родя и след това”. А нима ,,Мерак” ще спре да опитомява балканското ни нехайство и леност в любовта към собствените ни любвеобилни жени. Или ,,Дервишово/то/ семе” да пресъхне за потеклото ни.

Не е ли време зрелите и неузрелите кандидати за студенти, пък и всички млади и напреднали българи, да се подлагаме на Николай Хайтовия ,,Изпит” за живота, да се вижда какво можем, а не напразно да блеем по чуждите ,,прелетни” книги. Все въпроси на литературата, но ровнати в морала и родната ни духовност.

Иначе още дълго ще си връзваме цървулите и ще си събличаме потурите. И всички тези ,,Шумки от габър” докога ще шумят в магарешките уши на образователното ни министерство, което изсича гората на родната традиция, за да насажда чужди фиданки, негодни за буковата глава на българина. Такива чешити герои, като тези на Ивайло Петров и Николай Хайтов, са запазена българска марка в световните регистри. А какво да се каже и за онзи злополучен ,,критик”, който в изпускането си, за да развенчае някои национални скрижали в литературната ни история, го докара не само на мирис, а и на глас. Защото празното хвалене или порицаване винаги се издънва.

Но се и уверяваме, че духовните ценности на едно или друго произведение ни провокират и задължават нашите оценки за стойностите им да бъдат адекватни на художествената им тежест. Защото мисъл, слово, творба, литература и критика са едно цяло. Възникне ли разрив между тях, те взаимно се самоунищожават. И критиката не бива да се смята за паянтова надстройка или за надлитературен феномен, който неизменно бди и назидателно размахва пръст над творците и творбите им, над литературата и литературния живот. Те взаимно се проникват. Това е взаимно осъзната необходимост да вървят хванати ръка за ръка. И като вървят така, те са еднакво отговорни за литературата и литературните процеси. Освен ако някой налага тезата, че критиката не е литература.

Така те също влияят в една и съща посока да върви формирането на общественото мнение, на етиката и естетиката за здравословен начин на живот на нацията, за нейното правилно развитие и сигурно бъдеще. Те заедно градят или разграждат моралните и националните ценности. Когато нацията е във възход, те заедно стимулират яркото открояване на идентичността, а когато е в униние, и, не дай боже, в заплаха от разпад, те са здравословната инжекция за оздравяване на националния организъм. Те показват пътищата за това оздравяване, но не са панацея. След като и литературата е стока, ролята на критиката е искрено, настойчиво и далновидно да насажда и прокламира високите стойности.

Ако тя самата не е подкупена с една водка, тя също се превръща в стока, въпреки нейната ниска продаваема стойност с ограничения кръг читатели и купувачи, интересуващи се от критиката в литературата или от критикуваните автори. От тази гледна точка изборът може да бъде различен - духовен или комерсиален. Особено ако вървим по отъпкания път не само на академичния език, но и ако измерваме всяко произведение с нашите готови мерки - щампа, мантра, термометър и барометър. Даже професор за една проста ,,глаголна температура” на словото доста дълбоко беше захапал научния термометър. Ала глаголите се движат не от умозрителност в устата, а от живота.

И след като словото излезе, неговата температура се мери от читателите, а устата вече има правото да мълчи. Това са туморни маркери, които се присаждат на творците. Така според кръвната група, едни творци стават исполини, други след тях берат пушилката им. Съответно и словото за едни се превръща в мандра, а за други бедствие. Защото кой ни кара да бъдем или да не бъдем, да се възторгваме или да се червим? Самите автори. Такава следва да бъде и оценката ни за техните творби, ако сме честни пред себе си и пред историята. Тя няма да ни прости заблудите и забежките на времето. Но какво да правим, като такава е действителността.

След като литературата днес все повече се превръща в комерческа стока, а в добрия смисъл и като четена, как критиката може да привлече повече читатели на отделните статии и критични книги? Единственото спасение е и тя да стане интересна, четивна, привлекателна. Без обаче да се снижава нейната естетическа стойност - пак правилно да оценява достойнствата на творбите. Това изисква туморните образувания в критиката да се изрежат. А това е много фина операция. Тя касае мисълта и не може да се извърши от рутинна ръка. Дори с прецизен скалпел. Тя трябва да се пречисти от лазерния лъч на друго мислене, на другост в критиката. Да не бъде парадираща, а приземена до сетивата на все повече интелигентни читатели. Иначе критиката ще си остава в кръга на самозадоволяването.

Аналогични примери има за още много промуцани и непромуцани съвременни автори на поезия и проза. За едно нещо се радваме и възхищаваме, за друго се гневим и потъваме вдън земя. И самата критика, естествено. Няма как да бъде иначе. Освен ако си посипваме главите с пепел.

Ясно е, че критиката не може да мине между капките без известна доза емоционалност. Независимо дали оценката е положителна или негативна. Както четивото събужда вълнения, възвишени емоции и поука за нашето поведение. И Николай Чернишевски справедливо ни учи, че изкуството следва да бъде ,,учебник за живота”. Така и оценката на свой ред следва да събужда доза духовно вълнение. Да не говорим какво представлява рецензия, която не доставя ни чувство, ни елементарна душевна наслада. Или се прилага високо ,,ерудирано” словесно жонгльорство. Всичко се забулва в пушилка, от която не прозира нито една ясна мисъл.

Тогава с какво ще възторгнем твореца, щом го покажем като канонична икона, или мумия. Примерно възхваляваме поетичен полет на книга, а отзивът първо никъде не е стъпил на земята, че да излети. Чуйте! ,,Неговата буреносна поривност, артистична и подкупваща, извисява покоряващата си автентичност на поетичната изповедност”. И астролог не би разгадал тази астрална мъглявина. Такава мотолявеница е целият отзив. Веднъж като го шляпнеш, пасва като гербова марка за всяка новоизлязла стихосбирка. И това го пише една прехваленост. Срам и позор за такава критика. С такъв ,,шедьовър” като се грабнеш веднъж, днес може да защитиш магистратура. Аааа! Не е ли малко?! Докторат, докторат! Колко красиво звучи: ,,Доктор на неуките”. И някоя сутрин се събуждаш като новоизгряваща звезда на нашия творчески хоризонт. И до края на живота си не залязваш. Историята на литературата го доказва.

Във всички времена ,,трезвата” мисъл и ,,чистото” мастило не винаги са добронамерени и справедливи. Или се налага критикът да бъде художник. Макар и вторично, той съпреживява съдбата на героите, а с това и възприятията и съзидателния труд на твореца на дадено произведение. Въпреки че той непосредствено не реди сюжета и фабулата. И съпреживяването събужда възхвала или неодобрение, но следва да е овладяно, съразмерно с качествата на произведението. Защото, когато един отзив е студен, той не помага.

Вероятно и авторът му е леден в своите преценки. Пламенният руски философ и публицист Александър Херцен ни убеждава, че безстрастните занимания с наука са свойствени единствено на ,,цеховите учени”. Затова и критиката иска широка душа. И като всяко полезно дело - жар, изследователски нюх и търпение, естествено. Хладен ум има само убиецът. Тя не бива да убива, а с прозрението си да прониква в дълбочина на творбите. И зад тях! Това в най-голяма степен се отнася за оперативната критика, където академичният език, като знак за изключителна компетентност и професионализъм, не е достойнство на критиката, а слабост.

Също решително съм против ,,модернизирането” на думи, с напъни да минат за новелизми. Всичко това все едно е рекламирано ястие с химически формули на оцветители и набухватели. И сготвеното е жилаво, няма натурален цвят и вкус. А каква тоналност ще има отзивът, до голяма степен, зависи от световъзприемането на критика, от неговата чувствителност към отделна книга и цялостното творчество на даден автор. Или важна е също личната чувствителност на критика. Затова оценката трябва да преминава през окото на художник. Тончо Жечев нарича това вълнение ,,лирическа критика”. Аз съм за такива отзиви.

Тези мои разсъждения намирам като най-естествен подход и за моята натура на пишещ и се придържам към тях. А до колко успявам зависи и от ракурса на читателското око. Все пак намирам, че това е освежаваща енергийна напитка за литературната мисъл и литературния живот. И никога не се хвърлям в прегръдката на всеки автор или на поръчка за новоизлязла книга, а само когато виното е отлежало в душата ми, а сърцето ми вече е пожелало да внесе една багра в портрета на даден автор. Не повтарям казано от други за творчеството на даден автор, нито се влияя от доказателствата им. Не използвам и матрицата на утвърдената практика, или директно научната матрица, защото е тромава и мъглива.

Пиша това, което сам мога да кажа. Което е стигнало до катапулта на моята мисъл. И че след термичната обработка, словото ми няма да бъде сурово. Но трудно вземам решение. Колебание!!! Съмнение!!! Докато напрежението в пилотската кабина на мисълта стигне до катапулта на думите. Чак тогава идва появата им на белия лист, понеже говоримото слово ме смущава. А дали съм улучил кръга за приземяване на публикацията, остава други да преценят.

Днес все по-малко имаме нужда да пишем как се пише според цеховата методология на литературата, защото в работилницата за изкуство ще си останем чираци за отливане на восъчни скулптури.

И така. Критиката, щом се наема да следи коронарното влияние на литературата и литературния процес, следва да внимаваме кога и кое копче на своя апарат да натиснем за спасяване от погибел творците и творбите им.