Анита Коларова

Слово, произнесено на представянето на книгата „Слънчев кладенец” в гр. Русе

                                                         „Като мене е бял
                                                          и на всякакви гари не спира”
                                                                       „Белият влак”- Елка Няголова

Поезията е изкуство на изящната словесност и напълно обяснява библейската мъдрост „В началото бе слово”.

Слънчев кладенец! Магията на словото ни завладява още със заглавието. Припомняме си онова дълбоко по своята мъдрост стихотворение на Багряна от „Боянски цикъл” - книгата й „От бряг до бряг” /1963/, озаглавено „Кладенецът”. Между двете поетеси съществува сякаш кръвна връзка, преляла чрез поезията на „вечната и святата” във вените на по-младата, но също талантлива посестрима.

Образ-символ, старинният източник на жива вода, идваща от дълбините на земята, а не по ръждясалите тръби, това е кладенецът на Багряна. Изкопан „през пластовете камък// и втвърдена глина”. Митологема на Живия живот, на Поезията и съкровения спомен за първите пориви. Той, като всеки кладенец, получава светлина само отгоре, свише. Нека го кажем по-ясно - от слънцето, от нашия Бог. Не от пищни канделабри и мощни прожектори.

В „Слъчевия кладенец” на Елка Няголова в сравнение с този на Багряна, има и едно надграждане. Изкопаната пръст, под която е бликнала живата вода на вдъхновението, е благодатна в християнски, източно - православен смисъл; тя е назована „благодатна кръстна пръст”, в която можем да посеем семената на доброто и красотата. Има нещо възвишено в мига, „когато се задъхваш,//но изкачваш// към СВЕТЛОТО разклатената стълба”.

В символа на „разклатената стълба” прозират нашите лични и обществени проблеми на народ с героично, но и жестоко минало, кърви страхът от погубването на светлината. Стремежът към светлото, / „Сделка”, „Прозорец към небето”, „Падане от коня” и др./ това е далечният и близък хоризонт на авторката, не изменила никога на своето кредо, свикнала да бъде свободна, да проправя пъртини, да бъде на стреме и, понякога, да пада от коня, за да не остава без белези.

Семантиката на текста се обогатява с образа на любимия, който „с една игла ще може/да изкопае слънчевия кладенец.” Непрестанното обогатяване на любовното чувство зависи от яркия детайл, символ на жертвоготовността - бликналата кръв от раната на любимия.

За тебе го копае - не разбра ли?!
Поспри се и погледай: слънце блика…
В мига, във който му целунеш раната,
ще е Великден…
                    „Слънчев кладенец”

През много нюанси на любовното чувство, през много състояния на влюбените ни превеждат в лабиринтите на стиха такива стихотворения като „Целувка в подлеза”, „Случайна прилика”,” „Подземните води”, „Знаци”, „Акт”, „Коситба”, „Авлигите”, „Неохраняван плаж” и др. Любовта достига апокалиптично предсказание и закана: „Ще пропукат и костите на дървото,// и на бялата мълния, луднала…/Ако само посмееш да зачеркнеш живота.// Ако дръзнеш да ме разлюбиш”. /„Предсказание”/.

Кръвта, след белотата и светлината, с яркия си контраст, е другият силен и запомнящ се художествен образ. В експресията на стиха се открояват нерядко незабравими образи-открития с христоматийно значение. Такива има в книгата й „Правопис на надеждата”, от която авторката е избрала „Оброк край Кървавото кладенче”, покъртителна балада за войводата Г. Бенковски, изградена върху монолога на Райна Попгеоргиева, с която авторката се идентифицира с правото на творец, и „Елегия за белите ризи” - песимистична картина за нашето съвремие, където поетесата дръзко и предизвикателно възкликва: „Боже, толкова много мъже! И нито един войвода!”

В своите поетични откровения Елка Няголова признава, че нейната” клада е времето”, което „на пясъчни струйки изтича” /„Пеперуда”/. Тази поезия е дълбоко женствена, но в нея се открояват и мъжкият порив, и нравствената сила на жената- воин. Естественото състояние на лирическата героиня е летежът. И въпреки, че „летежът е закратко”, тя нито за миг не се отказва от него. /„Акация”/.Тя суши мокрите си криле на огъня с риск да изгори /„Пеперуда”, Прозорец към небето”, „Затворен прозорец”, др./

Тази непоправима романтичка / „романтици на пенсия няма!”/, водена от библейската мъдрост,че ВИДИМОТО Е ВРЕМЕННО, А НЕВИДИМОТО ВЕЧНО, ще направи хвърчило от слънцето, хляб-от любовта! И е уверена, че „Хлябът ще стане!”/ „Рецепта за хляб”/. И как няма да стане този хляб, който е по майчина рецепта?

Майката е вълнуващ персонаж в много от стихотворенията ту със своя Богородичен образ, ту като бяло видение с набрашнени ръце, с гребена, с който е сресвала немирните кичури на детето си, ту с полата солей, подобен на „синя петуния” в „Морското казино” на младостта си. Силна духовна връзка ще открием между поетесата и нейния баща: „На бастуна на татко// светът се опира”/ „Бастунът на татко”, „Първи сняг” и мн. др./

Спомени и настояще тук се сливат, за да изтъкат нежния български кенар, от който ще бъде ушита роклята на романтичката, надарена с вътрешна красота и библейска мъдрост. Лирическият аз остава между опозициите черно-бяло, живот-смърт, мрак-светлина, измъчван от многото въпроси на нашето време като урбанизацията, съдбата на „летящите хора”, отдалечаването на децата ни от бащиното огнище, оскотяването и вълчите нрави.

Поетесата страда от тъжния български карнавал, тревожат я окапващите по земята дядови череши, чиято сладка кръв попива в пръстта, защото няма кой да ги обере / „Урбанизация”/, липсата на истинските някогашни празници… / „Карнавал”, „Мъгла”, „Цветарят”, „ПОНЕделници” и др. Тя не може да живее като други поети вън от обществото, защото както казва Аристотел „Вън от обществото можеш да бъдеш само или звяр, или Бог”. Раздавайки се щедро, нейният девиз е ЗА БЛАГОТО НА ДРУГИТЕ, но правейки добро, тя ги надраства. Защото не спира изкачването й, тя е „невеста на пътя, изтръпнал от стъпки” /„Писмо до обущаря”/.

Истинско достойнство придават на антологията такива акценти като родовата памет и българските корени. Преобладаващи са онези стихотворения, които са посветени на дедите: „Семеен албум”, „Молитва за дъжд”, „Бастунът на татко”, „Морското казино”, „Маса за трима”, „Белият влак”, „Партитура за връщането”, „Отсъствие” и др.

В „Ноември” раздялата със сина е интегрирана като един от аспектите на личния живот. Поетесата изповядва: „И искам да мога да пея, за да не заплача- //за бялото облаче, дето не виждам къде е”. Синът е бил съвсем мъничък, когато тя му обещава: „Ще измисля за тебе, момчето ми,// най-вълшебната бяла приказка” /„Приказка”/, после е подрастващ юноша, който мери ръста си в „Стълбата.” Дискурсът в „Скайп” е напрегнат, там струи мощно подводно течение. На фона на Сирни заговезни връзката по скайпа със сина, който е в чужбина, внезапно прекъсва. Картина, „позната” на хиляди български майки, които имат деца в чужбина: „И стана по-тихо от сън и на пиле.//А във ушите ми - сто каба гайди”. И увисва във въздуха въпросът „Как ли чрез скайпа прошка да вземем?”

Метафизично бялото е напоено с артистизъм. То е навсякъде: в пеперудените недели, в коня, юздата, ризите, ангела, чувството, влака, парата, тропоската, акациевия цвят…Защото е синоним на чистотата. Магически реализъм блика от „Черните рози”, най-скъпите в света, под които срамежливо цъфти едно мъничко бяло цвете, сякаш да ни докаже, че има неща, които не се купуват с пари. И гълъбът на Пикасо е бял. Като заклинание пред българското и България звучи всеки ред от стихотворението „Козлодуй”. Едно дете прохожда на този бряг. „Бряг най-български”! „Ангел пази дъха му”. Няма страх, че може да падне тук, където „всеки българин /пада/ коленичи”.

В този ред на мисли са може би задочните й разговори с едни от най-големите български поети: Христо Ботев, Димчо Дебелянов, Иван Пейчев, Христо Фотев, Ивайло Балабанов, Йордан Кръчмаров, Добромир Тонев, придобиващи особен, философски смисъл.

Погрешно би било да мислим, че в тази поезия няма други цветове освен бяло, но искрящо бялото доминира и буди желание за разгадаване с нежната си студенина, с чистотата и тайнствения мир. Така е в поемата „Ангелът от пещерата”.

Под заглавието стои мото: „В Аладжа манастир край Варна, високо горе, в една от пещерите, е запазена скална рисунка на ангел, който тайнствено се усмихва…” Незнайният зографин, изписал може би образа на обичаното момиче, всяка сутрин след молитвения кръст облича тъкана бяла риза. Поемата се превръща в знакова за нашата вяра и любов, защото посланието на усмихващия се бял ангел е, че светът се крепи на любов, която ни е насъщно нужна, за да опазим земята си:

„Пази брега, пази града,// и тази порта към водата// и всяка жива твар по дъното,// човеци и делфини, вярата;/ Със всеки изгрев ги прекръствай: Любов в душите им да никне!// А българската свята пръст- да не предава никой! Никой”.

Дързък оптимизъм е втъкала поетесата и в „Мистична поема за Балчик”. На ярки вътрешни поанти и оксиморони се гради архитектониката й: „Ушита е отдавна от бяло мълчание// ризата на Христос”, „Градът ще потъва дълго като дума в безмълвие”, „Срутва се въздушната кула на мислите”, „Сит и пресит е на думи светът”. Такива вътрешни поанти има и в поемата „Партитура за завръщането”: „Осанна, Господи!// Светът е оранжерия, затоплена// от твойта опрощаваща любов!”.

Поетът Георги Константинов споделя, че доброто стихотворение не разчита само на поантата си. В него всеки стих е поанта. Този максимализъм откриваме в мистичната поема за Балчик. Въпреки песимистичните предсказания, градът, твърди поетесата, няма да потъне.

Той ще бъде като „от рая изплувала бяла гемия//, във която има място за всички - и за вас,// и за Ной, и за братята ви” /„Пясък сред зъбите или мистична поема за Балчик”/. Изкушавам се да цитирам още някои образи-сентенции на Няголова: „Човекът е смален до зрънце// в ръцете здрави на живота”, „…Земята пред Пасха пости и чака// смирено Божия хляб”/ /„Заснежени думи”/, „Гората за огнища е обречена.// А друго е дървото за икони.” /„Гората”/.

Бяла светлина обгръща и поемата „Нулева група” с мото от Л. Левчев: „Мойта кръв е от нулева група// на всекиго мога да дам,// но не мога да взема от всеки…” Тук подтекстът е ясен, съотнесен не само към болничното заведение, а и към много неща от живота-идеи, мечти, чувства, стремежи, знания.

Обречена на добротворство, жест, типичен за традициите на българска литература /Вазов, Йовков, Елин Пелин и др./, дарила кръв на младеж, лирическата героиня е спасила един човешки живот. В тази благородно аристократична ситуация, до болезненост реална, на фона на спринцовката кръв и белите престилки, поетесата възкликва: „Дали ще ми прости,// че мойта кръв сега ще го тревожи, ще му звънят// от глад за обич костите”?

Общочовешкият смисъл на поемата „Думи за мравките” се опира на опозицията човек-мравка. Темата за мравките откриваме и в „Молитва за дъжд”, но там акцентът пада върху жаждата. Авторката се бунтува срещу човешкото обезличаване, населило задушните панелки, срещу оня, дори не съществуващ вече за някои хора, екзистенц-минимум, довел човека до състояние да се моли на мравката за… хляб и любов.

Поемата, сякаш страница от романа на Джон Стайнбек „Гневът на мравките” /в оригинал „Гроздовете на гнева”/, е алюзия за нашата Балканска и братоубийствена, и вече световна, участ. За разлика от хората, мравките знаят „как войните си да спрат”, защото са учили по други учебници. И нещо шекспировско има във финалните стихове:” И дълго ще светят// в земята - за мравките!-// нашите бели кости”. Храна за мравките или храна за червеите /„Хамлет”/, не е ли все едно?

Най-новата й книга „Слънчев кладенец” респектира с изящната си изработка, с художественото си оформление и графичен дизайн, където определена роля има съпругът на поетесата, художникът Валерий Пощаров. Тази книга е събрала най-хубавото от българската душевност, избрано от 16 стихосбирки, 41 нови стихотворения и 5 поеми.

В посвещението „На моя първороден внук Йоан” има не само майчина грижа, а и мисъл за бъдещето. То извиква онази емоция, която раздвижва сетивата ни, жадни за любов. През годините тази поезия ставаше все по-зряла, сгъстена и мъдра, все по-значима с хуманистичните си послания да се обичаме и да пазим светлината като зеницата на очите си, за да има бъдеще за децата ни.

На песимистичните чувства, предизвикани от идеята за прекъснатата връзка между поколенията, тя има неопровержимото свое твърдение от стихотворението „Разговор с продължение”, посветено на Генчо Стоев: „Не може да сбърка пътя// детето на Белоногата”.

Елка Няголова, „Слънчев кладенец”, 2012, Славянска литературна и артистична академия