Георги Атанасов

Откъс

Душата му беше пуста като зимно небе: нито птица на сърцето, нито пчела на устната.
А беше едва в средата на октомври. Облаците се самоизяждаха, от което нарастваше единствено ниската мрачина, надвиснала над новобранската несръчност. Новоизтъканите младши сержанти подтичваха зад и около нестройната тепавица на маршируващите зайци и облайваха щръкналите им уши с недотам уставни команди. На духовите музиканти им се бяха обърнали устните и затова сега единствено около големия тупан се сипеха слънчогледови шлюпки, без да секва биволският му тътен между столовата и трите еднообразия на казармените помещения.

Редникът Маринков най-много се стараеше, но това не се забелязваше, защото беше съвсем среден на ръст и попадна точно в оная част на строя, където най-много го настъпваха и подритваха. Идваше му да изскочи от тази мелница от цинтове и некадърност, да прекоси сам плаца по двата диагонала, та всички да видят и най-вече да поощрят усилията му още от средношколските военни лагери. Естествено, това не стана, защото, първо, не му достигаше смелост да го направи, и второ, и през ум не му минаваше как точно би я свършил тази работа. Едва на самата клетва, четвърти ноември, неделя, единствено баща му изтича с фотоапарата да увековечи паметния миг, а майка му през бистрата влага на умилението най-точно оцени високите му постижения.

В препълнената войнишка столова, където беше поставено началото на клетвения обяд от командирска наздравица с жълт швепс, притичваха старослужещи войници, които за пръв и последен път изпълняваха пред младоците задълженията на принасящи и отнасящи чинии с кюфтета и невтасала още туршия. Най-нетърпеливите от родителите надигаха увити във вестници шишета с младо вино или пожълтена ракия, но това не правеше впечатление на ефрейтора Дойчев. Днес за първи път той обърна внимание на редника Маринков, и то не толкова на редника Маринков, колкото на неговата с година и нещо по-малка сестричка Мима. Тя беше много хубава и може би само по това си приличаха с братчето й. Беше малко по-висока от него, но само толкова, колкото да не се забелязва. През цялото време на обяда Мима седеше плътно до редника Маринков, галеше го по остриганата глава, целуваше го, и то далеч повече от допустимото за една сестра според представите на ефрейтора Дойчев. Той не знаеше, пък и не можеше да знае, че цялата тази любов необяснима си има много по-дълбоки корени, които само вроденият инстинкт за себеосъществяване у Мима можеше да подхранва.

Неприличната липса на каквато и да е прилика между двете деца още навремето беше довела до особеното отношение на бащата към едното от тях и за щастие на редник Маринков кръвно отлъчена се оказа Мима. И ако още веднъж трябва да се доказва, че противопоставянето почти винаги е условие за привличане, то случаят Маринкови отлично би свършил работа.

Но това бяха прекалено сложни неща за ефрейтора Дойчев, поради което не без завист полугласно произнесе популярната в батареята мъдрост: „Хубавите ябълки свинете ги ядат!”

Късно същата вечер, когато в полумрака на спалното помещение старослужещите войници дояждаха и допиваха внесените и прехвърлени армагани, ефрейтор Дойчев изискано отбеляза днешното присъствие на Мима, което не беше пропуснато почти от цялата батарея. Проведено беше подробно одумване на момичето, от което в началото на редник Маринков му беше неприятно, но тъй като и ефрейтор Цолов упорито твърдеше, че тя непременно му е годеница, защото са я довели майка му и баща му, той за първи път усети сладостта от превъзходството над останалите и неволно се съгласи. Така беше поставено началото на първата сватба на редник Маринков. Естествено бе в първите месеци на службата лейтенант Момчилов да гледа на него като на всички останали новобранци, но това, което предстоеше да стане, редникът Маринков беше обмислил в пълно несъответствие със заръките, че в казармата най-добре си живее този, когото най-малко забелязват. Импулс за това поведение му дадоха старите войници, сред които той изведнъж изпъкна благодарение на Мима, но и да не беше се случило това, то характерът му рано или късно щеше да се прояви. А редникът Маринков имаше характер.

На втория ден след клетвата старите войници от батареята смъмриха един черничък ефрейтор от четвърта, задето се опита да разходи по плаца любимия им новобранец, сгоден за най-готината мадама. Това беше преломният момент в службата на редник Маринков, защото оттогава той имаше възможност да се заседява свободно при старите и да им разказва пикантни небивалици от преди няколко месеца, за което те душа даваха. Но едно е старите войници да те гледат в очите, а съвсем друго - лейтенант Момчилов.

За добро или зло офицерската служба на лейтенант Момчилов се оказа почти толкова продължителна, колкото и войнишката на редник Маринков. Само няколко дни преди да доведат остриганото попълнение, той беше поел от застарелия майор командването на батареята, а заедно с нея и старшината от Видинско, двамата старшини-школници и двадесетина софиянци, вадещи в онзи момент цвекло и картофи на Пловдивското поле.
Лейтенант Момчилов току-що беше завършил военното училище, от което обувките го стягаха, понякога и шапката, но това не му пречеше да върви съвсем изправен, дори прекалено изправен. Новобранците не можеха да не се впечатлят от стойката му, особено когато модата изискваше по-приведената, боксова позиция.

Когато за първи път застана пред тях, а това беше в някакво класно помещение, встъпителните му думи бяха, че те са „неговите момчета”, от което редникът Маринков остана много изненадан. Наистина лейтенант Момчилов беше вече малко прошарен в главата, но че нямаше повече от двадесет и две - двадесет и три години, личеше от пръв поглед. Батарейният командир им обясни няколко първоначални неща във връзка със службата, а и как трябва да се обръщат и да разговарят с командирите си.

- Искам в батареята ми да служат само мъжки момчета - нарастваше собственическото му отношение. - Ние сме артилеристи, а артилеристът освен че е умен и смел, е бърз и гръмогласен. Ето защо - продължаваше да се разхожда младият командир пред подредените край стените маси с насядали войници, - когато кажа или посоча „Вие, другарю редник!”, искам така да се изправите и да викате „Аз!”, че столовете да се разбиват зад вас в пода, а стъклата от прозорците да падат по плаца.

Разбира се, беше проверено как войниците възприемат изложеното. Първият не успя да скочи, както се изискваше, нито да извика, защото беше прекалено дълъг и се заплете в пръчките на табуретката, където държеше кръстосаните си крака. Но втория така трясна стола в стената, че той наистина се разби на носеща и седалищна част и когато всички очакваха да чуят сърцераздирателното „Аз!”, новобранецът остана занемял в недоумение какво всъщност още трябваше да направи. И в двата случая всички много се смяха, но единствен редникът Маринков не само видя, но и осъзна, че на престараването и лейтенант Момчилов се надсмива.

Наближаваше краят на етапа, когато младите войници се обучаваха отделно от старите, а в такива моменти в казармата се провеждат изпити. „Ето възможност - каза си редникът Маринков, - когато ще застана лице срещу лице с батарейния и ще му покажа какво мога.”

След почистването на оръжието двамата старшини-школници затваряха войниците в класното помещение да четат, а те самите правеха нещо си отпред, като от време на време им подвикваха да не се разговаря там. Обикновено в такова новобранско затишие някои под прикритието на учебниците пишеха писма, а други се изхитриха да подремнат. Редникът Маринков също подлагаше под учебника лист за писмо, записваше от време на време на него по някоя дума, но за разлика от почти всички останали четеше. Решил беше, надхитряйки уж взводните командири, да изпревари другарите си и да отиде на изпита, да речем по политическа подготовка, далеч по-подготвен от останалите. В такъв случай писмото придобиваше следния вид:

„Мила Мима,
Пиша ти съвсем кратко писмо, защото не зная вече за какво да ти пиша. Това, което се случва тук, знаеш, е мъжка работа и никой не бива да знае… И все пак ти пиша, защото когато пускам писмото за дома, аз все едно за малко се завръщам. Затова ти и пиша всеки ден. Моля те, пиши ми и ти, макар и по един ред, но всеки ден. Така ще ми бъде по-лек този мой войнишки, мъжествен живот.
Мирчо”

И Мима му пишеше всеки ден, което не оставаше незабелязано от батареята. Беше наистина трогателно.

В нощта преди решителния за редник Маринков изпит по политическа подготовка, той взе учебника от шкафчето и се заоблича в тъмното. Между страниците беше поставил няколко празни листа, та когато го пресрещна дежурният младши сержант в полумрака на помещението, разбиращо се усмихна:
- Днес нямаш ли писмо?
- Имам, но изпитът… - уж се притесни Маринков.
- Знам, знам. Внимавай само с дежурния по поделението! След проверка не е разрешено да се остава.

Ако беше някой друг от младите бойци, наказанието не му мърдаше, но за редник Маринков и неговата Мима всичко можеше.
- Писмо ли пишеш? - стресна го ефрейторът Цолов точно когато си припомняше дословно текста на военната клетва.

Този ефрейтор беше на особена почит в батареята. Че сега беше поставен за дневален, бе само едно недоразумение.

Случваше му се толкова рядко, че самият той не можеше да каже през колко време. Но когато на човек има да му се случва нещо, случва се. Самото щастие преследваше редник Маринков, защото тази вечер щеше да се окаже съдбоносна не само за войниклъка му, но и за целия му живот може би.

- Слушай, младо! Така и така няма да спиш, я постой на стойка, докато ти се доспи, пък аз ще подремна в димитровската стая. Ако чуеш дежурния офицер, викаш ме и изчезваш! Бива ли?

Последното ефрейторът Цолов го каза просто от учтивост, защото бе висшист и имаше обноски. Та кой в батареята отказваше нещо на ефрейтора Цолов?

Тук той беше най-главният, защото беше дясната ръка на батарейния командир, пък и лявата. Колко му е на един дипломиран математик да стане изчислител във взвода за управление! Елементарна аритметика. Но какво е един командир на батарея без добър изчислител? Отговорна работа. Освен това ефрейторът Цолов беше с пет години по-възрастен от останалите войници, тоест на годините на лейтенант Момчилов. И така: да живее ефрейторът Цолов - повече живял, повече видял! Човек, дето се казва, от канцеларията. Редникът Маринков приседна на стълбищния парапет и се зачете.

Здравата се готвеше редникът Маринков. Хем усещаше, че най-много знае, хем пак се съмняваше. А то колко му е един изпит по политическа подготовка в края на разделното обучение, но знае ли новобранецът какво го очаква?

…Ефрейторът Цолов очакваше да завари новобранеца с писмо в ръка и сълзи на очи, задето мъжкият му дълг така жестоко е разделил двама влюбени, но гледката се оказа далеч по-различна, би казал ефрейторът - изумителна. С учебник в ръка редник Маринков преповтаряше наизустения текст на войнишката клетва. Това парализира за миг изпечения боец, който бе вече виждал какви ли не неща, но такова чудо - никога.

- Я, младо, признай сега кой те накара да зубриш посред нощ? - изведнъж се беше досетил ефрейторът, защото само войнишката изобретателност можеше да измисли толкова работа за новобранеца, колкото неудовлетворени амбиции за власт има в казармата.

Редникът Маринков така спря механичното си движение из дългия коридор, както и прозвуча гласът на ефрейтора - плавно и вцепеняващо. Той все още стоеше с гръб и в полукрачка, когато Цолов се запъна:
- Кажи, иначе и химна ще учиш!
- Никой - беше се извърнал вече Маринков. - Нали… утре… за изпита…
- Ти сериозно ли?
- Нали… утре… за изпита… - повтаряше новобранецът и вече навиваше на криво руло нещастния учебник. - Искам, такова, да изкарам добре. Нали знаете… - преглътна редникът.

Рижавите косъмчета по адамовата му ябълка настръхнаха и започнаха да помръдват нагоре-надолу. Откакто влезе в казармата, Маринков престана да ги бръсне, защото почти винаги се порязваше на това място. А иначе отрано беше се застъргал - нещо, от което майка му много се гордееше.

- За отпуска, а? - Цолов закръгли месестите си устни, откъдето се разнесе едно продължително „О-о-о-о!” с последвалото го „Новобранец!”…
- Ами ако дадат… - подхвана подадената спасителна идея редник Маринков и така тайните му намерения да стане любимец на батарейния си командир останаха и този път неразкрити.
- Аз рядко давам съвети - изведнъж стана сериозен Цолов, но тъй като си ми симпатичен, пък си и упорит, ще ти кажа. Тези работи никъде в живота така не стават! - ефрейторът беше поставил ръце отзад и леко се понадигаше на пръсти. - Ти какво си завършил?
- Гимназия - бързо отговори Маринков.
- Лошо! - отряза Цолов. - А умееш ли да вършиш нещо? - стресна го въпросът на ефрейтора.
- Подносвач съм на снаряди в разчета и мисля, че там няма кой знае какво за научаване.
- Не за това бе, младо. Питам те умееш ли нещо друго от цивилизацията: да свириш, да пееш, да рецитираш, да зидаш, да мажеш, да боядисваш… За това те питам - направи се на ядосан ефрейторът.
- Рисувам малко.
- Не става, боец, не става! Художник вече си имаме. Разбираш ли ме за какво става дума? В казармата, младо, с натягане не се живее. Слушай мене. Я ми донеси едно столче да седна, пък ти ще ме слушаш, та повече да запомниш.

Маринков тръгна към димитровската стая и в първия момент се ядоса, защото никога не бе обичал по такъв начин да му говорят, но докато измина десетината метра напред и още толкова назад, успя да прецени, че един ефрейтор от първа величина в батареята може на много повече да го научи, отколкото всичките им там учебници.

- В казармата, боец, много е важно да умееш нещо такова, което другите не могат, но и да вършиш работа на началниците. Вземи например Емил Петров от щаба на дивизиона. Говоря ти за него, защото го познаваш. От радиостанции нищо не разбира, в ръцете е схванат, но радист го направиха. И знаеш ли защо? Поправя телевизори. Самоук. Нищо такова не е учил, но може би някъде е гледал кое как става. От нищо започна. Развали се телевизорът във взвода, а той го отвори, погледна, измъкна от някъде една кутия с лампи и други части, димя с поялника час-два и ето ти образ. Така тръгна. Разбра старшината, а телевизорът му у тях също не работи. Отива Емил Петров с кутията и поялника и не се излага. Не мина и седмица - разбра и заместникът. „Край - вика, никакви сервизи! Всички телевизори - при Емил Петров.” И стаичка му дадоха при художника. Сега да влезеш там, камара телевизори ще намериш. Един оправи, два развали. Но от време на време и в града го водят, по домовете работи. Сваля нашият от единия и на другия слага. Кое изгори, кое случи, кой ти разбира! Важното е, че от занятия кръшка, а и в отпуска го пускат. С най-първите отличници в най-първата редица е. Сега, младо, на самоукия с по-добро гледат, отколкото на професионалиста. Талантлив е, казва, а другият я се изучил, я не.

Ефрейторът Цолов отново беше станал, защото не можеше да говори за толкова сериозни неща седнал. Маринков примигваше и хем слушаше, хем си мислеше, че той лека служба по такъв начин не иска. На лейтенант Момчилов иска да се хареса, защото оня е мъж и надали ще позволи на Емил Петров да му поправи телевизора.

- Ти като че ли не ме слушаш, а? - седна отново Цолов и му обърна гръб. - Ако искаш! Аз за твое добро ти го казвам, защото отракан ми се виждаше.
Новобранецът зае виновна поза и само това беше достатъчно ефрейторът да продължи:
- Казах ти, че с рисуването не става, защото при нас художниците идват с препоръки още отвън. То затова са им такива рисунките. На сегашния баща му е художник, и то от занаятчиите.

Цолов беше почти отчаян вече, че напразно е говорил на този нищо и никакъв новобранец, който все пак го привличаше с нещо. Ефрейторът се усещаше страшно силен на деня и изпитваше непреодолимо желание да покровителства някого, но не който и да е.

Настъпилото мълчание беше продължило прекалено дълго и Цолов се канеше вече да праща новобранеца да си ляга, когато той неуверено промрънка:
- Изчуквах веднъж Джон Ленън от един плакат върху медна ламарина за стаята си. Стана добре.

Цолов потропваше с пръсти о зеленото сукно на масата и явно премисляше нещо.
- На поцинкована ламарина става ли?
- Не съм опитвал.
- Че опитай де! - Ефрейторът се беше изправил и поглеждаше часовника си. Наближаваше времето да го сменят.

Маринков остана буден още малко в леглото. Не беше си и помислял да започва такова нещо. Наистина нямаше да разваля два телевизора, за да поправи един, но дали щеше да може да създаде нещо такова, каквото другите не могат, не знаеше.
Изглежда лошо беше спал, защото чу влизането на дежурния по батарея, отвори очи и видя как младши сержантът стои подпрян на вратата в очакване на тръбния сигнал за ставане. Може би няма новобранец по света, който да е виждал такова нещо, но редникът Маринков го видя. Дори му се стори, че дежурният по батарея изчака близо минута след сигнала, преди да извика “Стани!” и да светне лампите. От съжаление, навярно.

Изпитът по политическа подготовка при младите войници от батареята на лейтенант Момчилов премина много добре. Е, можеше и по-добре, както каза заместникът по политическата част на поделението подполковник Крумов, но ако всички бяха отговорили на въпросите му като редник Маринков. Батарейният командир награди отлично представилите се с по едно извънредно излизане в гарнизонен отпуск, а него с две. Другите побързаха да си ползват наградите още същата неделя, но не и Маринков. Заедно с ефрейтора Цолов цял ден обикаляха казармения район, докато намерят парче изкривена мазна ламарина, след което се затвориха в канцеларията на батарейния.

Цолов имаше ключ, защото се грижеше за реда в нея, но от този ден редникът Маринков пое практическото изпълнение на това задължение, а ефрейторът напътстваше другаря си.

Но тогава, в първата неделя след изпита по политическа подготовка, те съвместно решиха: редник Маринков ще изкове релефна емблема на Българската народна армия…