Панко Анчев

1.

Руският философ и писател Константин Леонтиев (1831 - 1891) проследява три основни етапа в развитието на живата и неживата материя, както и в общественото и културното развитие: 1. първична простота; 2. период на цъфтяща сложност; 3. период на смесване и преход към вторична простота и упадък. Първичната простота е присъща и на ранния етап на всяка култура, когато тя се заражда и придобива основните си и изконни качества и свойства. Примери на такава простота са циклопичните постройки, пещерните рисунки, конусообразните могили на етруските, руските селски изби (къщи), епическите песни на първобитните племена, музиката на диваците, най-ранната иконопис. Процесът продължава в т. нар. „период на цъфтящата сложност”. Като примери на такава„сложност” К. Н. Леонтиев посочва Партенона, храма на Ефеската Диана, катедралите „Св. Петър” и „Св. Марко” в Страсбург, Реймс и Милано, творчеството на Софокъл, Шекспир, Данте, Байрон, Рафаел, Микеланджело и др. Най-накрая идва „периодът на смесване и преход към вторично опростяване и упадък”. Това са сградите от преходните епохи, романският стил, днешните утилитарни постройки, казармите, болниците, училищата, гарите…

Проблем пред науката е да уточни и прецизира границите на въпросните три етапа и да формулира и анализира техните основни характеристики, както и да проследи как тези етапи се проявяват у различните народи, нации, държави и региони по света. Това е необходимо, за да се види в цялост „жизнения цикъл” на културите и неговото проявление на всяко отделно място. Формулата на К. Н. Леонтиев ни насочва и към съвременното състояние на културата и обществото, към явленията и процеси, на които сме преки свидетели и в които активно или пасивно участваме и допринасяме за тяхното ускорение или забавяне. Ние можем да говорим за глобализация на културите, за техния диалог или сблъсък, но ако не отчетем, че те изживяват своя трети стадии, ще се плъзгаме по повърхността на проблемите и ще скриваме от самите себе си реалността на сегашното състояние. Очакванията ни ще бъдат напразни, а в повечето случаи действията ще са резултат от идеологически внушения и политически натиск; ще се изненадваме неприятно и ще кръжим около важните неща, но все не ще успяваме да ги формулираме и обясним. Формулата и теорията на К. Н. Леонтиев ни напомнят да не надценяваме значението и влиянието на т. нар. „европейска” култура, просто защото се намира в своя трети етап. По тази причина според мене (а и защото в модерната епоха всички нации и култури вървят по пътя, който тя трасира и изминава преди тях), а и за да се прикрият, различията и процесите в различните култури се свеждат обикновено до „диалог” или „сблъсък”. Диалогът и сблъсъкът на културите и цивилизациите в светлината на теорията на Хънтингтън и неговите последователи от цял свят по същество означава, че или „другите” култури приемат безропотно агресивното влияние на американската култура върху себе си, или по един или друг начин му се противят и дори го отхвърлят. Върху този знакова опозиция дори се формира определен тип геополитика, която великите държави прилагат спрямо едните и спрямо другите, но не и да се гради вярна теория за глобалното културно пространство.

Да, необходимо е да погледнем по-надълбоко в сегашното състояние на културата като цяло, за да видим нейните реални проблеми и на какво се дължат, както и дали е възможно да бъдат разрешени сега или изобщо. Мисля, че идеите на К. Н. Леонтиев, изразени в книгите му „Византизм и славянство”, „Средний европеец как идеал и орудие всемирного разрушения”, „Национальная политика как орудие всемирной революции” и др., отварят очите за такъв поглед.

Културата е начин на живот и мислене; тя изразява общественото съзнание. По нея съдим за характера и перспективите на обществената система, за състоянието на нацията, за това в кой стадий се намира то. Тя събира в себе си духа на времето и свидетелства за какъв е човекът в него, какво го вълнува, как устройва живота си, дали носи в себе си традициите и по какъв начин ги осъзнава и осмисля. Културата е образът на националното битие, на духа и разума на нацията. За да се създаде и оформи образът, са необходими достатъчно трайни и неизменни черти на националното битие и те да бъдат осъзнати и осмислени от общественото съзнания, да станат съставна част от традицията. Културата е консервативна система! И затова тя, а не идеологията и пропагандата, не документите, е достоверният свидетел и изразител на станалото и ставащото.

2.

Нещо странно се случи в днешната епоха. Глобализиращият се свят, който улесни общуването между хората, сближавайки ги чрез информационните технологии, не създаде, а разруши универсалното мислене, отклони го от вечното, фрагментира го и го съсредоточи в мимолетното и полезното, в практичното и ежедневното. Вместо повторно да изпита гордост от своето всесилие и от неограничените си възможности да свързва краищата на света, човек достигна до нова степен на самотност и отчаяние, отчужди се още повече от себе си и от другите хора; почувства се обречен и безсилен да се бори със злото. Затова и се отдава на удоволствия, забавления и наслаждения; предпочете „успеха”, парите, материалното благополучие пред „мащаба на замисъла” (Й. Бродски), откривателството и „живот вечен”. Новата култура на глобализма е културата на прагматизма и виртуалните заместители на реалността. Човекът бива вкарван в измислена реалност, която трябва да го избави от несгодите на живота, да свали временно и илюзорно напрежението и го успокои в несигурността му. Няма вечност, всичко е в мимолетността; затова насладата и удоволствието се представят за истинската реалност. Успехът в живота е максимално доближаване до тази виртуална реалност и осигуряване на удоволствия и забави. Самият живот вече не струва нищо; всеки е в правото си да разполага с него, както сам пожелае и сам да се освободи от него. Снети са забраните, формулирани в Десетте Божи заповеди - засега остава да действа единствено „не убивай”, но и тя не се прилага стриктно. Ала най-драстична е отмяната на първата заповед, която забраняваше да имаш „други богове освен Мене” (Изх. 20:3). Сега, напротив, многобожието е позволено и дори е престижно. Въпрос на толерантност е да признаваш и почиташ различните богове, понеже няма установени абсолютни ценности и всичко е позволено.

Тази култура изравнява хората в обществото независимо имуществените различия, социалното положение и образованието. Това е нов тип равенство, което не се основава на закона и не е породено от еднаквите политически права, които буржоазното общество прокламира и въведе. То е равенство в културата, във възможностите тя да бъде консумирана с еднаква интензивност от всеки член на обществото, понеже е изключително достъпна и като съдържание, и като форма. Тя всеобщ начин на живот и мислене. Днешната култура дори не изисква някаква сериозно подготовка и степен на нагласа, за да бъде разбрана, усвоена и превърната в личен свят. По същество тя се създава и използва от всички - без разлика на образование, имуществено положение, подготовка - толкова е опростена и освободена от особености и критерии за оценка. Дори и тази й част, която по навик би трябвало да определяме като „висока”, в голяма степен не се отличава по дух, характер, идеи от т. нар. „масова”, защото като цяло тя сама съчинява своята действителност и внушава безсмислието на живота. Тази именно нейна част съзнателно идеологизира разпада, отчаянието, безнадеждността и празнотата му, в резултат на което се оформя нова реалност, освободена от социалния живот, от неговите реални и изключително драматични проблеми, заменени от тяхната имитация, от имитацията на самото съществуване. Иначе не би могло и да бъде, защото се е установил нов ред в живота, ново отношение към човека, ново разбиране за обществото. Уравнява се и се опростява, изпразва се от сложност и разнообразие човешката личност, за да бъде превърната в крайна сметка в елементарен механизъм, който дори скоро ще изчезне, защото настъпва някакво „постчовешко битие”.

В буржоазната епоха човекът винаги е самотен и отчужден от обществото. А не би трябвало да е така, след като са му дадени свобода и неограничени възможности, а също лесен достъп до материалните и духовните блага. Той може да участва във властта, да бъде обществено активен, да променя социалния ред. Улеснено е преминаването от едно съсловие в друго; образованието е за всички, науката навлиза все по-дълбоко в тайните на природата, съкратени са разстоянията, времето тече ускорено, подчинено на човешката воля, знания и безгранични умения. И въпреки това той е самотен, безпомощен, обезверен, отчаян! В предишните периоди на буржоазната епоха в такова състояние изпадаше интелигентът с изострена чувствителност, творецът, който биваше неразбран и лишен от внимание и зачитане на творчеството му. Подобно състояние дори беше белег за изключителност и възвишеност, за служение на изкуството и съпротива срещу бездуховността на обществото. Творецът виждаше алчността и бездушието на капитала и буржоата и решаваше да се отграничи от тях, за да запази нравствеността и вдъхновението си. Романтичната и модернистка тъга и отчуждение са нравствени жестове. Те именно подготвиха новата епоха, в която животът е устроен по друг начин. Сега упадъкът е достигнал крайната си точка, след което ще се случи нещо страшно. Днес за никого няма перспектива и самотата е нещо естествено. Постмодерният човек не признава ценности - него го интересува единствено удоволствието. И понеже светът е зъл и се отнася с него с неприязън, той бяга чрез наркотиците и плътските удоволствие в друга реалност, където се чувства, макар и за няколко кратки мига, пълноценен и удовлетворен.   

3.

Сигурен знак за упадък, т. е. за „вторична простота” е култът към плътта и плътското. Но култът е все пак някаква естетизация и възвисяване на обожествяваното. Ренесансовото разбиране за тялото и плътта е естетическо; те са красиви, ако са вместилища на възвишена и прекрасна душа. Като такива те са най-красивото Божие създание. Този култ е противопоставяне на средновековното християнско схващане за човека. От там и това опиянение от формите и движението им, радостта от сладостите от живота, осъзнаване на мига, събиращ в себе си вечността. Ренесансовото тяло е свято и не бива да се разрушава. То краси природата и доказва нейната всемогъща сила. Чрез него човек се утвърждава и разбира смисъла на живота. Всичко е преходно и в това е трагедията на живота. Смъртта унищожава и заличава всичко. Това оправдава недоволството и бунтът на човека срещу Бога. 

Култът към тялото и плътта се заменя с култ към удоволствието и насладата. Всъщност, култът към тялото е култ към човека.Колкото повече времето се отдалечава от Ренесанса, толкова повече се огрубяват и принизяват естетическите норми, които той бе абсолютизирал. Променя се отношението към човека изобщо. Но когато си отрекъл веднъж Бога, ти няма как да не пренебрегнеш след това и човека, да го развенчаеш, като му отнемеш божествената сила и красота и го направиш роб и източник на злото.  

Смята се, че Модерната епоха чрез Възраждането е издигнала на по-високо равнище човешката личност, като я е направила свободна. По този начин и изкуството и културата вече изразяват сложността на модерния човек. Тази сложност се задълбочава с времето и намира различни проявления. Усложнява и се усъвършенства познанието, структурата на обществото, взаимоотношенията между хората и държавата. Картината на света става по-подробна, богата и разнообразна.

Но това е заслепението на буржоата, който все още изпитва комплекс за малоценност и не може да се нарадва на своята неподозирана от самия него сила,  направила го родоначалник на нова обществена система и нова епоха. Тогава той има основание да мисли така, защото новата епоха е в своето детство и юношество и изпълва историята с енергия, културен порив и социална перспектива, които ще донесат на човечеството и материални блага, и духовно ценности, и свободно време, качествено различен труд, и нови идеи. И нови обществено-икономически отношения. Преобразяват се градовете и селата, появяват се нови професии, отварят се пътища за човешко смешение. Раждат се нациите и националните държави. Всичко това го няма през Средновековието и поради това поставя сложни проблеми, изискващи нови инструменти за анализ и оценка, нов начин на мислене.

„Цъфтящата сложност” (К. Н. Леонтиев) на културата отбелязва нейното начало и възходът, който тя преживява. Както във всеки жив организъм и в раждането и „цъфтящата сложност” на една обществена система и нейната култура са заложени упадък и смърт. Самата буржоазна епоха е начало на всеобщия човешки упадък; тя е край на цял един дълъг цикъл от човешкото съществуване, след който или ще настъпи краят на света, или по спиралата на историята ще тръгне нов цикъл. Ние не можем да знаем какво ще се случи.

До тук аз говоря за западно-европейската култура, която трасира пътя и на останалите национални култури. Тръгвайки след нея по този път, те го повтарят с достойнствата и недъзите й. И въпреки че всяка една от тях го извървява по свой начин и съобразно традициите, които носи в себе си, те получават основните й белези. Влиянието на западноевропейската култура е толкова силно, че никой не е в състояние, а и не желае, да му се противопостави. Това влияние се засилва постепенно и днес то е неотразимо чрез поразяващото действие на пропагандата, идеологията и т. нар. „масова култура”.

„Масовата култура” е тази, която активно проповядва култа към плътта и удоволствието. Тя създава новото съзнание и отношение към живота. При това го прави вече по един и същ модел за всички народи и култури. Навсякъде се е формирала среда, която е податлива на въздействието и я възприема безкритично и с охота, защото е предназначена не за ума, а именно за тялото. Поради това е лесно достъпна и самата тя предизвиква наслада и опиянение.

Културата, която наричаме „масова”, е повече от култура: тя е идеологията на „вторичната простота” и заличава напълно разнообразието и многообразието както в националната култура и нацията, така и в света. Но това заличаване се извършва не само чрез „масовата култура”. Масовата култура е продукт на социално-икономическата система на капитализма. Тя не била възможна преди и вероятно ще изгуби мястото и функцията си след капитализма.

4.

Никоя друга социално-икономическа система не налага толкова брутално еднаквост в структурата и организацията на икономиката и общественото устройство във всички национални светове както го прави капиталистическата. И никоя друга не е толкова неприязнена към традицията. Същността на капиталистическото производство (особено на индустриалното!) е такава - то се основава на стандарти, масово е и е немислимо, ако не е ефективно и не носи печалба. Ако не е стандартизирано, то ще е ограничено и няма да оправдае високите разходи на машините, с които се осъществява. Стандартът го регулира, вкарва го в правила и норми, улеснява го и му придава друго качество и потребителска стойност. Стандартът в производството изисква и стандарти в законодателството, в механизма на разпределение и потребление на произведените блага, в начина на живот и мислене.

Парите също изисква еднаквост по своя път, за да се движат бързо и безпрепятствено и за да работят по един и същ начин навсякъде. Те именно налагат и тази прословута глобализация, заради която се заличават границите, въвеждат се нови стереотипи. Парите покоряват целия свят и целият свят им се подчинява безпрепятствено. Капиталът се мондиализира; вече почти не съществува национален капитал, а още по-малко национална икономика. Национална е икономиката, когато е изостанала, понеже е извадена по някакви политически причини от общия оборот, наказана е за човешки грехове. Изчезва и националната държава. Дори се опитват да заличат и нацията заедно с езика, на който говорят нейните членове, за да се оформи някаква наднационална общност със своя „наднационален език”.

Константин Леонтиев определя създаването на нациите като начало на процеса на вторичната простота, понеже в нациите се заличават присъщите на по-малките общности  народностни и териториални особености. Приобщавайки се към мащаба на нацията, те по неизбежност трябва да се освободят от всичко, което ги различава и отделя от сродната общност - дори и от своя диалект и обичаи, за да се улесни общуването, производството и движението на капиталите. Нацията и държавата, която тя създава, охраняват икономиката, поощряват я и я улесняват, като й създават пазар и излаз на външни територии. А родствените по кръв, дух и език общности придобиват нова сила и възможности за развитие във всички сфери на живота. К. Н. Леонтиев е прав, като смята, че формирането на нацията е начало на вторичното опростяване на живота, тъй като подробностите, присъщи на всяка народностна група, биват заличавани и всички групи се сливат в една. Да, те й дават много от себе си, но тя е вече нов обществен организъм със свой език, характер, ум и начин на мислене, като се отдалечава все повече то своите исторически прототипове.

Но ето че сега протичат друг процес. Нацията все пак съединява и обединява сродни по кръв общности, а глобализацията иска да създаде някаква глобална държава, като включва в себе си всички и като им налага да се откажат от миналото и традициите си, от културите и езиците си, за да бъде лесно на капитала и стоките да се движат към пазарите и консуматорите. Те трябва сега да се разрушат.

Този процес обаче не е подобен на формирането на нациите и националните култури. Той е напълно различен, макар да е обусловен от едни и същи причини, произлизащи от потребностите от консолидирано и еднородно пространство на буржоазно-капиталистическата система. Сега процесът на вторично опростяване приема невиждани размери и е на път да заличи изконни различия, да унищожи изключителни традиции. Това не го е правила никоя империя, колкото и силно да е било влиянието на основната народностна общност в нея.

Глобализацията и заличаването на нациите, за да се създаде една-единствена глобална общност, един език, една култура и една държава, наподобяват (за да не кажа, че е същото) инвазията на генното инженерство и постмодерната медицина в репродуктивните процеси на човешкото тяло. Човек се намесва вече и в делата, които са изключително на Господа: раждането. Тази намеса е драстична; тя навлиза в тайните на зачатието и цели да се регулира онова, което по Божия воля или допущение се формира още в зародиша в човешкия организъм и характер.

Заличаването на нациите и националните култури, както и опитът да се създаде един-единствен „глобален език” е повторение на Вавилонската кула. Новата „глобална нация” трябва да съдържа качествата на романо-германската, т. е. американската цивилизация, а общественото устройство да е въплъщение на западните ценности и принципи.

Това не са само лансирани идеи, а практическо осъществяване на грандиозния проект, чрез който да се установи контрол и господство над всички народи и върху отделната човешка личност. 

5.

Когато в епохата на Просвещението практически приключи обособяването на нациите и се откроиха особеностите на различните национални култури, стана ясно, че те не бива, а и не могат да живеят изолирано; че свързващите елементи са повече от разделящите. Тогава се интензифицира влиянието на големите култури върху малките. Видя се, че всички вървят по един и същ път и че в крайна сметка е възможно да се говори за „световна литература” и за „световна култура”. Този процес се засили, когато зачестиха войните между европейските държави и се разшири колонизацията на великите сили над останалите части на света. Светът осъзнаваше своето политическо разделение, но бе неудовлетворен от него и се замисли за повторно обединение върху основата на културата. Понятия като „световна литература” и „световен дух”, които великият Й. В. Гьоте лансира, трябваше да бъдат крепежните елементи на световното единство. Още повече че той ги разглеждаше като механичен сбор от всички литератури и култури - в най-добрия случай, като своеобразен свод, като „академия” на високите образци на тези култури. Това опростяваше картината и не даваше достатъчно светлина върху процесите на взаимодействие, влияние и противоречия между културите и литературите на различните нации в света.

Така се стигна до идеята за диалог между културите, както и за конфликт между цивилизациите като резултат от непреодолими различия и враждебност, чрез които се мотивираше преодоляването на различията и обяснението за неговата невъзможност във всички случаи, както и причините за това.

 Диалогът изисква воля, напрежение, разум и от двете страни. Иначе нищо не се получава. За него е необходимо общо желание най-малко между две страни, които да изразяват (всяка по своему) нещо различно или сходно, но уточнявано вербално, с общи понятия и термини, на един и същ език.

Същото се отнася и до сблъсъка или взаимодействието, при които задължително трябва да е налице воля поне от едната страна, но и усилие от другата, за да окаже съпротива или съдействие. По-силният надделява над по-слабия и определя правилата на по-нататъшното съществуване на субектите. Аз не казвам, че между културите не се води диалог или няма сблъсък, още повече - взаимодействие. Това не е просто очевидно, но и необходимо и крайно продуктивно за тяхното развитие. Както и за развитието на цялото човечество. Това обаче не става постоянно и животът на днешните култури в условията на глобализация не протича единствено в тези форми. В диалог с големите култури са всички по-малки култури, независимо къде и в какво състояние се намират. Средствата за общение елиминират разстоянията и правят достъпа до мощните образци лесен и безпроблемен. Комуникациите фактически сближават и дори сливат малката култура с голямата - особено с американската и понеже те по своята природа са подражателни, бързо се американизират или вестернизират. Ако терминът „подражателен” звучи унизително, то може да си представим това съотношение като „скачени съдове”. Американската култура поради огромните ресурси, които притежава и способността й да се прилепва бързо и бързо да се развива в новата среда, „се прелива” като стояща по-високо в по-малката и постепенно я прави себеподобна. Същото се отнася и да взаимодействието на големите култури, които именно като големи са в постоянно общуване една с друга или чрез някоя друга - напр. американската.

Теорията за диалога между културите е по-скоро идеологическа и политическо отколкото културологична - особено когато се прилага като всеобщ модел на „световната култура”. И като оправдание и мотивация за политически вмешателства в държавите. 

6.

Културите в глобалния свят съществуват преди всичко в симфония, т.е. в съзвучие. Това е изначалното им състояние и това характеризира битието им и в глобалния свят. Особено в глобалния свят! Всяка една от тях излъчва специални послания в различни форми. Културите говорят на силен или на слаб глас, проявяват се според традиционните си особености, а също и според мястото, което народите, чиито носители са, заемат в геополитиката. И няма значение дали между тях се води активен или пасивен диалог, дали си влияят пряко или косвено - те са на своите места, живеят битието си и са равноправни помежду си.

Когато казвам, че всяка култура е на своето място, подчертавам специално, че това място е все пак условно и трудно определяемо, тъй като няма чиста, т.е. еднородна култура. Културата е сложно образувание, състоящо се от множество фактори, в това число и от различни национални елементи -от тези, чиито етнически носители влизат в състава на нацията. Това важи особено днес, когато смешението на народите стана неконтролируемо и невъзможно за контролиране и диференциране. В една държава, в един град, в едно село дори вече живеят представители на различни нации, всеки от които носи своята култура и се включва заедно с нея в общонационалната култура. Затова е и трудно да се локализира гласът на националната култура и да се очисти от чужди звучения и дисонанси. Но това важи в рамките на конкретния анализ на конкретната култура или на културите на определен регион. В цялото те са относително самостоятелни, „чисти”, отчетливи. Така както е звукът на инструментите в един симфоничен оркестър. А един инструмент все пак звучи различно в ръцете на различните изпълнители (отделните инструменти също са различни по направа и настройка и по тембър на звука). Различията в рамките на единно звучащия оркестър не са съществени, и доколкото ги има, те са доловими само от ушите на най-тънките специалисти и то при определени ситуации и условия.

Симфонията на културите в света е възможна, защото всяка една от тях изпълнява еднакви функции, служи на едни и същи цели и се развива по едни и същи закони, т..е. подобно инструментите в оркестъра, които „свирят” по едни и същи ноти и едно и също произведение. Те са самостоятелни, автономни и равнопоставени по същество. Никоя няма власт над другата, макар да се стреми към такава власт и големите култури да смятат, че малките са длъжни да ги следват и да се равняват по тях. На практика така и се получава, но то е вследствие обективните условия, а не по презумпция и задължение. Това не само не елиминира своеобразието, но го подчертава. В различни времена като основна движеща сила или главен анализационен принцип напред излизат различни доминиращи фактори, които се обявяват за най-важни и дори единствени. Те служат и за ръководен елемент (диригент) в общото звучене на световните култури в тяхната симфония. „Диригентът” е важен, разбира се, макар че и без него може, но той придава определено темпо, внася специфика в интерпретацията и звученето, отмерва тактовете, „подава” соловите партии, т.е. откроява водещите култури. Това не изключва конфликти, противоречия, войни дори, именно защото „диригентите” се сменят и задават парадигмата на конфликта и изключат взаимодействието. Но и тогава не можем да твърдим, че симфонията е прекъсната. Просто в нея е зададен фалшив тон или някой от инструментите е престанал да свири или да се чува ясно.

Както и да разглеждаме културата, в каквито от нейните проявления да я изучаваме и представяме, тя събира във всеки свой национален вариант общото, еднаквото, сродното от всички останали култури - макар това „общо, еднакво, сродно” да е трудно и дори невъзможно да бъде отделено, изолирано лабораторно и описано с формули и дори с най-точните думи, които всеки национален език притежава. Но такова „общо” съществува, защото в крайна сметка човекът е създаден от един прародител и един-единствен език, живее на една и съща земя и диша един и същ въздух върху цялото земно кълбо. Икономическите, политическите, националните, религиозните, расовите и пр. различия не отчуждават хората едни от други, а само ги приспособяват към условията, в които са поставени да живеят. Внимателният анализ на тези различия сигурно ще намери, че те са просто едни и същи думи, но от различни езици - и нищо повече. Затова казвам, че националните култури са като различните инструменти в оркестъра, наречен „световна култура”, който изпълнява под палката на „диригента” една и съща партитура, т.е. грандиозна симфония. И наш дълг е да можем да чуваме, слушаме и разбираме тази симфония, а не да твърдим - гласно или негласно, че в този оркестър свирят само определени инструменти, водещи помежду си диалог на чийто фон останалите се опитват да нагодят себе си като послушни изпълнители на вече „изсвирената музика”…

Ако се върнем към Гьотевото разбиране за „световност”, за да видим цялото величие на протичащия процес на глобализация и за да отчитаме неговата специфика и спецификата на различните култури, които участват в него самостоятелно и равноправно, ще осъзнаем, че всъщност „световната култура” е симфонията, съзвучието на всички култури по света..

7.

За да не се нарушава, симфонията на културите в света се нуждае от постоянно поддържане, за да не се разпадне и пламнат дисонанси и конфликти. Необходимо е нечие върховенство, някаква „ръководна ръка”, която да възпира тези, които искат да се отделят и да възвисят своя глас по-силно или извън общото звучене. Такива отклонения отчетливо се проявяват днес, в епохата на постмодернизма. В редица национални култури избуяват неудържими национализми, подтикващи ги да доминират безапелационно над останалите и да диктуват тяхното развитие. Те биват използвани от държавите за осъществяване на имперски амбиции и господство над света.

Симфонията между културите се нарушава и поради състоянието им на „вторична простота”, което ги обезличава и те залиняват, отпускат се и трудно участват със свой глас в общото звучене. Това е ненормално състояние. Или по-точно, не е вечно и не може да бъде такова. Но то толкова дълбоко е поразило всички култури, отразило се тежко на всяка една от тях - дори и на най-големите, че преодоляването му изисква огромни усилия и радикални изменения в обществено-икономическата система. Човечеството е в навечерието на нова епоха, в която ще започне „периодът на цъфтящата сложност”. Никой не знае кога той ще настъпи, но когато има достатъчно признаци за залеза на старата епоха, е ясно, че новата ще дойде съвсем скоро. „Скоро”, разбира се, е в исторически смисъл, а не в битово-житейски. Какво ще се промени и как ще се извърши тази промяна - ето въпросът, чийто отговор е изпълнен с неясноти и загадки.  

Руският религиозен философ, публицист и обществен деец Евгений Трубецкой (1863-1920), размишлявайки в края на ХІХ век за състоянието на Русия, руската идея и руския път, в реферата „Старият и новият национален месианизъм” („Старый и новый национальный мессианизм”), прочетен на заседание на Московското религиозно дружество през 1912 г. и публикуван в сп. „Русская мысль”, бр. 3 от 1912 г, лансира една много интересна теза, която може да ни даде ключ към разрешаването на поставения тук проблем.

Тезата на Е. Н. Трубецкой продължава размишленията на К. Н. Леонтиев, но вече на нов етап и в новите за Русия (а и  за Европа и света) условия, когато все повече и все по-задълбочено се обсъжда т. нар. „руска идея” за месианската роля на руския народ. „Руската идея” е завършената форма на руския национализъм, неговата най-висша степен. Тя се анализира особено активно в славянофилските среди и мотивира славянофилското учение, придава му облик и смисъл. Русия е най-голямата славянска държава и на нея се пада водещата обединителна роля на целия славянски свят. За славянофилите единението на славяните не е обикновено политическо сдружаване, не е „военно-политически проект”, каквито виждаме днес, инспирирани и осъществяване от САЩ и Западна Европа. То (единението) няма за цел да пази Русия и славянските държави от военно нашествие или да формира някакъв голям и достъпен пазар на стоките, които произвеждат. Нито е опит чрез него да се осъществи някакво трайно геополитическо господство и гаранция за безпрепятствен достъп до суровини и енергийни източници. Славянофилството е родено от модерната епоха, но по замисъл, съдържание и перспектива я надхвърля и преодолява. То е повече от политически съюз, понеже се основава на родството по кръв и дух и си поставя за цел да обнови света, да му влее нови сили и енергия, да го обогати с нравственост и култура. Славянофилството е православна идеология, проповядваща православните ценности, която се основава на особената роля на славянството и Русия като най-голяма славянска и православна държава. Когато една славянска нация изпълнява месианска роля, всички останали славяни са натоварени с тази роля.

Идеята за руския месианизъм е централна в идеологията на славянофилството; то се крепи върху нея. Е. Н. Трубецкой подчертава, че „руският национален месианизъм винаги се е изразявал в утвърждаването на руския Христос, в по-малка или по-голяма степен в русификацията на Евангелието” ( цитатът е по „Православие: pro et contra. Осмысление роли Православия в судьбе Росии деятелями русской культуры и Церкви. Антология”, с. 170, СПб, 2012). И допълва: „Съществената черта на националния месианизъм е в националната изключителност на религиозното съзнание”. Е. Н. Трубецкой смята, че поради това и самият месианизъм е вече увехнал, остарял, мъртъв. Корените му са в историческото минало на руския народ, в чувства и настроения, които отдавна не са живи. Той отчита, че руското общество, както и светът изобщо, са се обуржоазили и се вълнуват от други чувства и настроения. Руското общество (аз допълвам - света като цяло) вече не е доминирано от религиозно съзнание и не мисли за „руския Христос”. Мечтата за „Москва - трети Рим” е в миналото и не е актуална. Тук няма да коментирам доколко руският философ е прав. Славянофилството е сложно явление и отношението към него на руската философска мисъл, особено в края на ХІХ и началото на ХХ век, е нееднородно и зависи от политическите пристрастия на авторите. Русия е в тежка политическа криза и е в навечерието на радикални събития и това оказва решаващо влияние върху отношението към славянофилството, славянофилите и руския месианизъм. Тогава именно упорито се търсят пътища за излизане от идейната безпътица и за намиране на изхода към вярната посока.

И все пак Е. Н. Трубецкой предлага път, който е изход не само от идейния разнобой в руската философска мисъл от онова време, но е спасителен за възстановяване на изгубената пълнота, цялост и „цъфтяща сложност” на културата днес. Според него чудото на Петдесетница променя съществуването на народите и тяхното съзнание: „първо, тя събра всичките народи на земята в едно вероизповедание; второ, тя утвърди положителното призвание на всеки един народ чрез заличаване на естествените  граници между националностите. Основното различие между националностите - езикът, изведнъж не само изчезва, но и получава висше утвърждаване и освещаване”. Слизането на Светия Дух върху апостолите запази езиците на народите, но даде възможност на апостолите да говорят на тях, за да проповядват Истината с различни думи и изрази и така да Я направят достъпна и разбираема за всички. Чрез Тази Истина народите, макар и говорещи на различни езици и запазващи собственото си своеобразие, стават едно цяло. Всеки народ получава Откровението на своя собствен език, който вече не е препятствие пред общуването и разбирателството. Христос е един и еднакъв за всички, макар думите му да звучат по различен начин за тях. „Природният език на всеки народ го отделя и различава от останалите. Напротив, огненият език не познава национални прегради; той на всички хора е близък и разбираем, той се обръща към всички народи и на всички съобщава за висшите духовни дарове.” (пак там, стр. 184). Е. Н. Трубецкой подчертава нещо изключително важно в чудото на Петдесетница: „Не в обособяването, а в обединението на всички звучи истинският мистичен език на всяка отделна народност”.

Различните езици бяха дадени на народите на Вавилонската кула, за да се разделят и да престанат да се стремят към забраненото от Бога и непостижимото за човешките усилия. На Петдесетница Господ оставя това различие, като дарява на апостолите способността да говорят на тези езици, за да проповядват Христовото учение и откриват Божествената Истина на човеците. Защото, като останат различни и разделени по език и народностни особености, народите трябва да се обединят в Истината, която Бог им дава чрез апостолите. Единението в тази Истина и заради нея, а не заради нещо друго! Това е чудото и смисълът на Петдесетница. Тогава се създава Църквата, вътре в която се събират в Името на Отца и Сина, и Светия Дух говорещите на различни езици, намиращи се на различни места, произлизащи от различни традиции народи. Христовият свят е единство на различията, защото да си различен, означава да си свободен. А Бог е създал човека свободен и неизменно го запазва такъв. Единственото нещо, което Той никога не му отнема или ограничава, е свободата. Но това е свобода в Христос, а не във волята да правиш каквото си искаш, да пътуваш, разрушаваш и нарушаваш заповедите, които Бог ти е дал.

8.

Етапът на „вторичната простота”, в който се намира днешната култура, е по същество „отказ от Петдесетница”. Но „световната култура” е немислима извън чудото на Петдесетница. Защото силата на сцепление на хората и културите не е човешката сила, а Божият промисъл. Това трябва да ни накара да гледаме по друг начин на влезлите в бита и съзнанието ни понятия, явления, идеи и системи, за да ги видим в истинския им смисъл и мащаб, да осъзнаем тяхното реално значение.

Темповете на упадъкът, неговата същност и крайните му резултати са заложени още в етапа на „първичната сложност” на модерната култура, т. е. в Ренесанса и в националните възраждания на отделните народи. Там трябва да търсим и причините за това „вторичната простота”, която днес преживяват културите, да е изпълнена толкова отчаяние, покруса и безнадеждност. Краят напълно отрича началото, макар по същество да го оправдава и да е негов продукт.

Но има едно явление, което аз наричам „бунт на културите”, което свидетелства за настъпващи радикални изменения. Културите все повече се съпротивляват на т. нар. „глобализация” и превръщането на света в едно „глобално село”, говорещо на един език и живеещо в една култура. Започва очевидно да се осъзнава, че отказът от разнообразие и своеобразие убива не само културата и нациите, но и самото човечество. Засега този бунт е най-отчетлив в ислямския свят, но той се заражда и в християнския - особено в православния. Той е знак за приближаващата смърт на социално-икономическата система.

Излизането от „вторичната простота” е възможно единствено при възстановено религиозно съзнание и с ново осмисляне чудото на Петдесетница. Т. е. след отказа на човека да бъде всесилен и бог на земята.

Модерната епоха приключва окончателно, за да започне ново развитие по спиралата на историята. Въпросът е дали то ще повтори етапите в теорията на К. Н. Леонтиев или ще тръгне направо от Петдесетница и ще продължи до края на света. Аз твърдя, понеже вярвам, че вторият път е истинският и човечеството по Божия промисъл ще тръгне по него.