Георги Георгиев

През ХХ век историята изправи България четири пъти пред огъня на войната. Според едно изследване във войните, водени от Наполеон, са пролети 800 000 ведра човешка кръв.

По волята на Кобургите и българската властваща буржоазия народът ни воюва почти пет години само в Междусъюзническата (1913) и Първата световна война (1915-1918). Те завършват с национални катастрофи. Колко ли ведра кръв е пролята, щом само в Балканските войни и Първата световна война убитите българи са повече от 150 000, а ранените - 258 000. Пребогата е нашата военна история, пребогата е и белетристиката, художествената история на България. И това е така, защото и българските писатели и художници бяха по фронтовете, до войниците и офицерите. С пушка и перо отстояваха независимостта и целостта на Отечеството, биеха се за своите братя, останали извън границите на българската държава. Двайсет и пет от тях проляха своята кръв, умираха на бойното поле или в полевите лазарети от раните си.

Под перото на прозаици и поети, от палитрата на художниците се раждаха вълнуващи художествени произведения, отразяващи душевните преживявания, храбростта, страданията и мъката на мобилизираните селяни, чиновници и работници, на падналите в люта бран. Войници и командири влизаха в кървави атаки и контраатаки, копаеха окопи и огневи точки, отвоюваха и отстояваха всяко парче българска земя. Дори когато влизаха във вихрени атаки, те мислеха за своите любими момичета и съпруги, за своите деца, майки и бащи.

Заедно във веригите на настъпващите или на отбранителните рубежи бяха изявени или начинаещи писатели, художници и журналисти. С печал чета един документ, изпратен от Обединеното командване на силите на Съглашението до българското командване след гибелта на подпоручик Димчо Дебелянов на 2 октомври 1916 г. Съглашенците пишели: „Вчера при боевете между Долно и Горно Караджово на източния бряг на река Струма войници от ирландската ни рота са убили вашия поет Димчо Дебелянов. За нас като европейци е необяснимо как може да изпращате на фронта най-ярките си таланти, за да ги убиват нашите войници. Ние отдавна не постъпваме така”. Колко европейски звучи това писмо! Колко е далеч от тогавашната действителност.

Според Елка Няголова по-нататък следвали още по-хуманни думи. „Ако имахме такъв поет, ние никога не бихме го пратили в месомелачката на смъртта, а бихме го пазили като най-ценен диамант в короната на световната съкровищница. Поети като Димчо Дебелянов принадлежат на цялото човечество и ние искрено скърбим за злополучната му гибел”.

Войната като обществено явление е неприемлива за българина. Той никога през изминалия ХХ век не е бил завоевател. Това личи най-убедително от талантливите творби на големите ни писатели и баталисти. Хуманизъм носят и произведенията на онези, които не можаха да разгърнат своя талант. Те паднаха за Отечеството.
Показателно е, че творците, макар и противници на войната, останаха верни на дълга. Както и други българи, те не бягаха зад граница, а идваха от чужбина, за да се посветят на родината.

Какъв беше българинът на война? Отговорът се намира в художествените творби на писатели и баталисти, а те са художествената ни история - всеобхватна, емоционална, вълнуваща. Народът ни е хуманист, той е патриот, а не шовинист. Той не се стреми да завоюва чужди земи и покори чужди народи. Творците са заедно с тези, които воюват. Дори в кървави сражения те не забравят, че противникът е човек. Българинът бди в калния окоп, но си мисли кога ще се върне в село при своите близки, при своите ниви. Вдига се на нож, но мечтае бързо да свърши касапницата и да се прибере при своя мирен занаят.

Храбростта на българина има един неизчерпаем извор - родолюбието. Един е боецът през Балканската война 1912, когато подемът е всеобщ, когато има експлозия на националния дух, а друг е той в Междусъюзническата война 1913 г. И през тази война той се бие отчаяно, отстоява бойната си чест, но чувства, че е предаден от управляващите, че е изправен сам срещу всички съседи.. Това е показано трагично в „Брегалница” от Михаил Кремен, а и не само от него. Показано е от десетки художници.

През Първата световна война Българската армия също проявява чудеса от храброст, защото приема, че воюва за своите братя, за обединение на народа ни, за прокудените от Тракия и Македония българи.

Наказани сме жестоко след поражението във войната 1915-1918 г. Заради избора на България от коя страна на световния пожар да се нареди. Но изборът не се решава от народа.

Въпреки поражението, въпреки убитите и ранените, заложниците и пленниците българският войник опази своята чест. Със слава се покриха ония полкове, чиито командири удържаха в ръцете си своите части и отстояваха поверените им позиции. Те победиха в отбрана. Водените от тях боеве влязоха в учебниците по тактика. Такъв беше генерал Владимир Вазов и поверената му 9-а пехотна Плевенска дивизия. Неслучайно след година той бе посрещнат с почести и признание от бившите си противници в Лондон. Примери на доблест показват и майсторите на перото и четката. Ще спомена някои от тях.

Димо Сяров е завършил икономика в Цюрих, но избухва войната и той е на своя пост. Вследствие тежко раняване край Дойран той напълно загубва слуха си за цял живот. Тук, в Студената скала, при свързочниците от подслушвателната станция загубва едното си око големият поет Гео Милев. Сяров ни остави фронтовите си разкази „Очите на България”. Огнени са окопните записки на Гео Милев.

Българските творци са сред облечените в шинели селяни и занаятчии. Те не само ще сътворят картините, разказите, повестите, романите, хрониките и дневниците, но и с подвизи и саможертва ще множат славата на родината. Незабравими са творбите на Йовков, Страшимиров, Стаматов, Петканов, Мусаков, Руневски…

След краха на България и съюзниците в Първата световна война редица полкове остават заложници. Такъв е Шести полк, в който служи Людмил Стоянов. Всъщност той трябва да остане в плен на англичани и французи. Няколко бойни другари на писателя решават да спасят бойното знаме на полка. Людмил Стоянов го увива около гърдите си и така тръгват не по пътищата, а през планините от Скопие. Влизат в престрелка с отстъпващите немски части, пазят се от победителите, стигат до София със знамето под куртката. Светинята на полка е спасена от позора на пленничеството.

Вуйчото на Христо Смирненски - Владимир Попанастасов, автор на разкази и фейлетони, на книгата „Легенди”, е тежко ранен в боевете при село Лахна, Гърция. Той е командир на рота и отказва да бъде откаран на лечение в тила. Остава с войниците, които командва. Тук умира от раните си на 20 юни 1913 г. България се лишава от един талантлив творец и образован юрист.

Подобна е и съдбата на Владимир Мусаков, който е ранен на 19 септември 1916 г. в боя при село Конарджа, Добруджа. Подпоручикът е пренесен в болница. Авторът на преиздаваната многократно книга „Елин от Първа дивизия” Георги Ст. Георгиев свидетелства, че когато внасят Мусаков след операция, останал с един крак, той е спокоен както преди. После тетанусът го довършва, но пред приятели и колеги Владимир Мусаков промълвил: „Колко жалко, че умирам. Но такава ми е съдбата.”
България губи още един храбър воин, а литературата ни талантлив белетрист.

Времето отсява съчиненото от графомани и съхранява стойностните късове на прозата, каквито са разказите на Илия Иванов-Черен, разпръснати из печата. Той е пронизан от вражи куршум още на петия ден от началото на Балканската война. Приятели събират и издават чак през 1926 г. единствената му книга с разкази.

Друг даровит българин Кирил Гюлеметов е тежко ранен в Балканската война, отрязват в болницата двата му крака и той склапя очи на 15 март 1913 г. Бил е учител в Брацигово, издал е две стихосбирки - „Зари, цветя и песни” и „Съзерцания”.

В 13-а пехотна Рилска дивизия, осма рота като обикновен войник воюва през 1912-1913 г. Никола Василев, автор на седем книги. Той е поет и белетрист, издал е два тома „Избрани народни умотворения”. В боевете за Злетовските височини в Македония е тежко ранен. Изтеглят го в тила, но противникови кавалеристи нахлуват в превързочния пункт и убиват всички, включително и Никола Василев.

Когато се разразява Междусъюзническата война 1913 г., носителят на орден „За храброст” Страшимир Кринчев участва в боевете при село Ураново и е тежко ранен. Издъхва в болницата в Дупница. Той е роден в Ямбол и преди войната публикува пътеписи, театрална критика, разкази. Издал е две книги.

Първата световна война взема скъпи жертви от всички народни слоеве, включително и от интелигенцията. На 5 октомври 1915 г. загива Михаил Парасков (с псевдоним Михаил Летов), юрист, учител и автор на стихосбирката „В дрезгавината на нощта”. Той е от Пещера.

Преминал през огъня на двете Балкански войни, учителят Христо Витков от село Лукорско, Софийско, пада убит през 1915 г. още в първите дни на световната касапница. Публикувал е стихотворения и поеми, битови драми, разкази. Ето три негови фронтови разказа: „Атаката”, „На война”, „Форсиране на Чаталджа”.

В Първата световна война тежко ранен е и умира на 2 декември 1915 г. филологът от Ловеч Алберт Гечев. Бил е учител и е писал литературна критика. Автор е на книгите „Българската литература през последните няколко години (1900-1912 г.)” и „Български правопис. История и научни основания”. Издадени са през 1914 г.

Учителят от Угърчин Георги Стоянов загива при гара Дедели край Дойранското езеро на 5 декември 1917 г. Ако прегледаме сп. „Светулка”, ще преброим повече от 500 негови разказа, приказки, басни и стихотворения.

В края на най-голямата световна касапница - Втората световна война - България се включва към антифашистките сили - Съветския съюз, САЩ и Англия. Страната ни води Отечествена война, като в първия период многохилядни български армии преграждат пътя на изтеглящите се немски части. През втория период стохилядна българска армия воюва достойно срещу хитлеристките войски и показва примери на героизъм край Драва и Мур. Българските войници и офицери се сражаваха рамо до рамо с частите на Червената армия и над десет хиляди и шестстотин проляха кръвта си по бойните полета на Унгария.

В редовете на Първа армия бяха и голяма група писатели и художници. Те сътвориха своите белетристични и батални произведения и обезсмъртиха изпитанията и подвига на българския войник.

Още в началото на войната, през ноември 1944 г., в албанските планини падна белетристът Матвей Вълев. На 3 октомври 1944 г. загина социологът и публицистът Иван Хаджийски, един високо надарен учен и ярко талантливо перо.

Художникът Георги Петков не е обикновен войник, а помощник-командир на Пети конен полк. Той създава малко картини като „Пазар в Луковит”, „Хоро”, „Сватба” и др., но остави на двегодишния си син своя пример на боец, паднал достойно със смъртта на храбрите.

През ноември 1944 г. минометен огън покосява сражаващи се бойци край река Пчиня. Сред загиналите е и младият художник, двайсет и четири годишният Сава Савов.
В състава на творците, призовани на фронта е и ненавършилият трийсет години Христо Копчев. В навечерието на мечтаната победа над хитлеристка Германия той пада в боевете на унгарска земя.

Жертва на страшната война е и подпоручик Васил Сапунджиев, надежден скулптор, който загива на 19 март 1945 г. край село Ковачхида, Кумановско.

Прозата, поезията, картините, графиките и акварелите са свидетелство за преживяното по фронтовете и в тила, те са художествена хроника на изпитанията и мъките народни, на мъжеството и героизма в името на Отечеството. Българските творци се показаха достойни за подвига на народа и армията ни, която опази бойните си знамена и в настъпление, и в отбрана. Катастрофите и пораженията, загубите и унижението се дължаха на управляващите, на царската династия. Това е показано ярко от всички творци. То е исторически факт и не помрачава подвига на народа и армията, не накърнява саможертвите на отлично подготвените командири.

Всеки, който познава българската военна проза и батална живопис, ще се съгласи, че всички талантливи творби на военнородолюбива тема са човеколюбиви. Създателите им знаят, че отнемането на човешки живот е непоправима загуба, и сърцата им са тръпнели от болка, когато са изправени пред зова на дълга - да се убива в името на защита на родината. Не са приемали циничния шовинизъм, не са робували на ненужно отмъщение, само любовта към Отечеството и дългът ги водят към победи.

Произведенията им свидетелстват, че отмъстителността по принцип е чужда на морала на българския воин, на българския народ.