ИЗ „ДЕЦА НА БРЕГА” (1962)

Надя Кехлибарева

ДЪЩЕРЯ

Ти дъхтеше на мита косица и мляко.
Ти затвори очички и в миг засънува.
Ти потрепна в съня си, за нещо проплака…
И така ме научи, дете, да будувам.

Ти строши абажура от златни светулки.
Ти на шала ми черни ръчички остави.
Ти нашари стената с чудати драскулки…
И така ме научи, дете, да прощавам.

С две големи, големи кордели накичена,
ти се сгуши на скута ми - крехка и дребна,
и така ме научи, дете, да обичам -
без да мисля за себе си.


СЪРЧИЦЕ

В сърчицето твое отсега пусни
веселия вятър, който вън звъни,
слънчевата локва, кацнала на двора,
капчиците злато, спрели по стобора,
новите постройки, грейнали отсреща,
чуката далечна с мечешките плещи,
и небето цяло с пролетната заран,
и оная ведра песен на коларя,
с четири подкови хукнала по склона,
да здрависа всички нацъфтели клони…

Сърчицето, пълно с хубави неща,
дар от теб ще бъде после за света.


НА ПРАГА

Заставам тихо на вратата, в полумрака,
и да се върнеш от игрите си те чакам.
Над покривите бавно месеца се вдига,
из уличката викат нещо дечурлига
и тебе първи път по мръкнало те няма -
навярно, малка моя, вече си голяма.

И аз по мръкнало се връщах ред години
и криех пръстчета - лилави от къпини.
В ушите ми звъняха гласове на птици,
в косите ми блестяха хвъркащи звездици,
а мама, уморена, чакаше на прага
и аз виновно мислех:
                        „Ех,защо не ляга?”

Сега и теб, и теб по мръкнало те няма -
навярно, малка моя, вече си голяма.
Из уличката смях и викове се сплитат,
не те упреквам - помня радостта в игрите.
И първи път разбирам, сам-сама на прага,
защо и майка ми
                       така не си е лягала.


ЗАРЪКА

За тъмнината по света
не искам аз да ти разказвам.
Не пущай тъмните неща
до детската си пазва.

Ако приятел стане враг
и обичта му - зимен вятър,
ти вярвай, силно вярвай пак,
че има истински приятели.

Ако над тебе спре орляк
от страшни полунощни сънища,
ти вярвай, силно вярвай пак,
че скоро ще ги пръсне слънцето…

За тъмнината по света
не искам с тебе да говоря.
Живей със светлите неща
и светлото у хората…


ОБИЧ

С очите си прегръщай хората,
с усмивката си ги прави богати
и късай думи от сърцето си,
които светят,
които стапят чуждата умора
и подаряват лято.

И както се обича бистър ручей,
ще те обичат по земята
и няма нивга да научиш
горчи ли самотата.