Любомир Духлински

Раздавачът изпи на един дъх ракията, вдигна два пръста до олющената козирка на униформената си шапка и потегли към други адреси.
Баба Яна затвори портичката след него. Приседна на прага на натежалата от години и самота къщица и зачете, като мърдаше беззвучно устни.
“Честит рожден ден, скъпа мамо. Желаем ти още дълги години здраве и живот. Да ни радваш и да бъдеш наша опора. Чакаме те в неделя, за да го отпразнуваме. Вземи сутрешния влак.
                                                                                                           Петър и Стефания”

Баба Яна прочете още веднъж телеграмата и въздъхна. Умилена подпря буза на проядения стълб, който подпираше навесчето на входната врата. Излъсканото от безброй докосвания дърво погали лицето й.
“Сетили са се” – все още не вярваше на прочетеното тя.
Напоследък не се сещаха често за нея. Много вечери тя напразно бе чакала Коцето с издутата от вестници чанта. Той забелязваше въпроса в очите й. Сърце не му даваше да отсече:
“Няма нищо за теб, бабо Яно!” Придаваше си весел и безгрижен вид и я заговаряше за друго. Тя разбираше хитрините му, но беше благодарна и на тях. Все пак човешка приказка е.
Все по-трудно понасяше самотата си. Опита се да изкара една зима при Петър и Стефания, но нищо не се получи.

У Петрови едва я дочакваха да си легне и започваха кавгите. Какво толкова се препираха, какво деляха Петър и снахата? Опита се веднъж да ги помири, но снаха й сви острото си лисичо личице и изфуча:
- Ти не се меси в нашите работи!
Детенце си нямаха те, живинка, да стопли душите им. Да разтопи леда, натрупал се помежду тях в безкрайни и безсмислени спорове. А все събираха, все купуваха и строяха нещо. За какво ли им беше?
Стефания, обратно, я посрещаше радостно. Децата крещяха, скачаха отгоре й и час по час я питаха:
- Бабке, нали ще си останеш вече при нас?
Но радостта на Стефания траеше ден, два. После ставаше нервна, сърдеше се за дреболии и на третия ден вече буташе настрана чинията с яхния и мърмореше:
- Мамо ма, колко пъти ти казвам да не солиш толкова яденето? Децата ще си развалят очите от толкова солено.
Малките се подхилваха, тайно от майка си топяха пръст в солницата и го ближеха доволно.
Искаше да каже на Стефания, че тя ги беше отгледала, нея и Петър, с хляб и сол. Пък очите им, слава богу, я какви са. Да стъпиш – ще те удържат. Искаше да й каже още, че на очите на малките повече вреди пушекът от вечно димящата в устата й цигара. Но разбираше, че няма кой да я чуе. Към края на втората седмица си вземаше билет и си тръгваше.
Никой не я изпращаше. Малките скимтяха в ъглите, а Стефания, нацупена и нересана, току-що станала от леглото, нареждаше монотонно:
- Мамо ма, и ти си като малките деца. Защо си тръгваш? Виж, и децата искаш да разревеш. Те мислеха, че ще останеш повечко, а ти…
Сепната от мисълта, че майка й наистина може да остане, бързаше да добави:
- Пък както искаш – твоя си работа. Ама можеше да останеш де…

Прибираше се на село. До дома я откарваше с раздрънканата си жигула Божко, началникът на гарата. Едва успяваше да отвори портичката, затисната отвътре с пряспа сняг. Дълго ровеше с изтръпнали от студа пръсти в снега, за да намери камъка, под който криеше ключа.
Стаята я посрещаше с гробовния хлад на отдавна непалена печка. Мушкатото й кимаше дружески с измръзналите си покафенели листа. В дъното на каната синееше парче лед. Снимките по стените, настръхнали от студ, укорно я поглеждаха с поизбелелите си очи. Сядаше на леглото и дълго сдържаните сълзи, мълчаливи и топли, бавно се ронеха върху новата й престилка. По някое време се стряскаше и гузно поглеждаше към голямата снимка на Петър и Стефа.
- Какво си зинала ма, Яно? Да не е умрял някой!
Скачаше, ободрена от сълзите, драсваше клечка кибрит под приготвените още при тръгването дърва в печката. Почувствал топлината, най-долният лист на мушкатото се отронваше и завъртайки се около крака на масата, с тих, успокоен шепот лягаше кротко на чергата. Премръзналите физиономии по стените вече не гледаха така свирепо. Дори се опитваха да се усмихнат. Но баба Яна не ги забелязваше. Шеташе чевръсто, подреждаше нещата си и по навик разговаряше наум с комшийката.
После животът й продължаваше по отдавна установения ред.
Сутрин хранеше кокошките. Петелът я гледаше кръвнишки, а когато го тупваше по лъскавия гръб с пръчката, скачаше на плета и се дереше прегракнало, смаян от дързостта й.
Баба Яна се усмихваше на суетата му, вземаше лопатата и като пъшкаше и почиваше на минута-две, отриваше навалелия през нощта сняг. Влизаше в къщи и дълго топлеше премръзналите си ръце. Будилникът без стъкло, свидетел на много събития в малкия дом, приспивно тиктакаше. Отпусната от топлината, баба Яна подвиваше крака на козяка, наместваше се удобно и лека-полека задрямваше. Стряскаше я кралимарковският глас на комшийката:
- Яноо, тука ли си, ма? Янкеее?
Стресната в дрямката, тя се усмихваше виновно и напевно отговаряше:
- Влизай де. Че тук съм ми, къде да съм?
Всяка сутрин комшийката идваше за “мъничко”. Но свършваше, когато станеше време да се хранят кокошките привечер.
Комшийката беше сама като нея. Когато се върна след първата си зима в града при Петър, баба Яна се отби първо при нея. Трябваше да се отбие при някого. Отвори вратата и спря стъписана. Комшийката хлипаше облакътена на масата:
- Янооо, Янке, няма ли да си дойдеш веке, дружчице моя едничка…
Прегърнаха се и дълго горко плакаха.
Възелът в гърдите й след първата кавга между Петър и снахата се стягаше все по-силно и по-силно. Радостта, с която я изпрати Стефания, не й даваше мира ни денем, ни нощем. Нощя търсеше с премрежени от сълзи очи куката на тавана, на която се беше люляла люлката на децата и. Мъчеше се да върне в мислите си поне онези Петър и Стефания, които бе отгледала с двете си изкривени от умора ръце.
Седеше нощем да плете до леглото им, гладеше с нежност пухкавите главици, поруменелите от съня бузки на близначетата си и понякога сълза светваше по повехналото й лице. Денем работеше в ТКЗС-то, а нощем шиеше и плетеше. Трудно се живееше тогава. Мъжът й загина на фронта и тя не повтори, макар че мнозина се извървяха да я искат.
Когато ги приготвяше сутрин за училище, баба Яна завиваше на печката една празна чаша. Сипваше в другите мляко и мило ги гълчеше да побързат със закуската, защото “баето” ей сега ще затвори вратата след звънеца. Петър сумтеше и лапаше мъжки, но Стефания понякога я попитваше:
- Ми ти ма, мамо? Кога ще закусваш?
- Аз после. Ей ми там чашата – и сочеше покривката.
Досипваше им мляко и ги изпращаше до портичката. Но една сутрин Стефания вдигна месалчето и видя, че чашата е празна. Сви вежди и я изгледа:
- Тя е празна ма, мамо!?
Петър не се трогна кой знае колко от цялата работа, но Стефания се разрева, обеси се на врата й и заповтаря през сълзи:
- Защо така ма, мамо? Защо ма, майче…
И от тогава я караше да седне на масата с тях.

Спомни си и деня, в който Петър, умислен за своите си работи, изведнъж пое въздух и каза:
- Майко, що не вземем да продадем тая съборетина?
Думите я шибнаха през лицето. Тя се сви и попита, зажумяла от непоносима болка:
- Коя съборетина бе, Петре? Това ти е бащиният дом!
- Дом, дом – промърмори той. – Само дето не се е сринал.
- Ами аз – едва отвори уста баба Яна.
- Ти, какво ти? И при мен, и при Стефа място колкото искаш. Да си живееш царски. Не да дивееш тук сама. Пък и все нещо ще ни помогнеш.
Беше решил да си купува кола. Думите му я смазаха. Прегърби се и не продума. И Петър не подхвана вече, но тя и сега сякаш виждаше презрителния поглед, с който обиколи набързо плочите по покрива и изкривената, почерняла от старост дограма.
Заживя в постоянен страх, че децата й все ще решат някога да продадат “съборетината”. Смазваше я отчуждението в очите им, след като отказа. Дали бяха говорили двамата предварително? Може би. Стефания не продума тогава, но и не откъсваше очи от брат си и от нея. И накрая само стисна устни.
Започнаха да си идват по-рядко. Разредиха се и писмата. Сутрин въздъхваше пред снимката им и чакаше комшийката да викне:
- Яноо, ставай да приказваме за хората, че те откога приказват за нас!
Усмихваше се и излизаше. Комшийката вече чакаше до плета и вместо с “добро утро” започваше:
- Янке, сестрице, да ти кажа – снощи…
Баба Яна прочете още веднъж телеграмата и стана да търси голям нож. Беше решила да заколи оня непрокопсаник, петела. Биеше младото петле. Време беше да го заколи.

Стефания се връщаше към детството си рядко. Пък и какво толкова да си спомня? Много по-добре помнеше новите муселинени престилки на някои от съученичките си. И вълната от завист, която сгърчваше душата й. Помнеше унизителните лишения, в които живееха.
Прибързана и вечно желаеща нещо, Стефания никога не разбра, че оскъдицата, която ги притискаше, макар и голяма, никога не стана унизителна. Благодарение на неуморната й майка.
Нещастна я правеше по-скоро самата й природа. Стефания се палеше лесно. Независимо дали причината беше муселинена престилка, книга или фалшив гердан. Искаше да има всичко. Незабавно, на часа. И дори не помисляше, че баба Яна едва смогва да я изпрати без кръпки при другарчетата й. Рядко премисляше предварително постъпките си. Грешеше често, но дори и тогава не признаваше прибързаността си, а отдаваше всичко на лошия случай. Така стана и с женитбата й.
Реши, че е влюбена в очилатия наивник, който вместо да я заведе като хората на кино или ресторант, или просто да потанцуват, предпочиташе да се разхожда с нея из парка. И да й повтаря до втръсване необикновената си теория за издръжливостта на язовирните стени. Беше скучен, извън неговите язовири, сив и непохватен, но Стефания суетно определи, че е свенлив, защото е влюбен. Всичко това ласкаеше женското й самолюбие и тя уверено се хвърли да разпали тлеещото у него чувство, да го запали с любовта, която изпитваше към него. Или поне мислеше, че изпитва.
Няколко месеца след сватбата очилаткото си стегна куфарчето и запраши на новостроящия се язовир.Стефания остана сама и бременна в таванската им квартирка и изтрезня бързо-бързо. Оттогава очилаткото се връщаше при нея като че ли само да й направи ново бебе. Имаха вече три. Вярно, имаха и голям, удобен апартамент. Но не това блазнеше Стефания. По й се искаше около нея винаги да има някой, който да й шепне нежни глупости. Да я гали като любима котка. Да захвърля вестника при превъртането на ключа и да тича в антрето, нетърпелив да се докосне до нея…
Много пъти си беше давала сметка, че не държи това непременно да е нейният очилатко. Който и да е, но да има някого.
А очилаткото… очилаткото си идваше за ден-два, ужасяваше се от хищническата й нежност и току потегляше нанякъде. Децата се свиваха пред него, смутени и притеснени от тромавите му опити да се шегува с тях, да ги заиграе. Боязливо отдръпваха ръцете си, в които баща им се опитваше да напъха скъпи, най-често ненужни подаръци. Стефания подозираше, че най-малкото дори не беше съвсем сигурно кой е този очилат тип, който постоянно се опитваше да го щипне по носа.
Той не умееше да й обясни себе си, своята любов към работата си, а и Стефания не си даваше труд да го разбере, озлобена и затворена в себе си.
Жадуваше да живее, да кокетничи, да гостува и да приема гости. Да се хвали със скромно задоволство от великолепната наредба на жилището си. А за това беше необходим и вежлив домакин, който да се грижи чашите да не остават празни. Него го нямаше.Той беше при язовирите си, проклети да са.
Тогава се появи другият. Той я превзе някак неусетно, докато тя се мъчеше да го накара да се влюби в нея. Но на него хич не му пукаше от амбициите й. Не се трогваше от нежностите, с които го обсипваше зажаднялата й плът. С нея му беше по-скоро досадно, отколкото някакво чувство. И вечно вонеше на бъчва.
Другият си тръгваше вечер, поповдигнал бохемски яката на претенциозно яркото си палто. Привличаше я с жест на собственик и грубо мачкаше гърдите й. Докато сълзи на болка и унижение се покажеха под ресниците й.Усмихваше се и силно тръшваше вратата.
Стефания не се страхуваше, че мъжът й ще научи. Дори искаше да стане така. Все пак два яки мъжки шамара бяха за предпочитане пред боязливото му суетене, пред мъчително бавния жест, с който изтриваше изпотените стъкла на очилата си.
При последното му идване Стефания не издържа и му направи такъв скандал, че очилаткото не изкара дори двата ритуални дни, а побърза да побегне като от горяща къща.
Тогава й се искаше майка й да е при нея. Да се облегне на слабичкото й рамо и да плаче. Да й разкаже всичко и да поиска съвет. Затова измисли да поканят с Петър баба Яна, за да отпразнуват рождения й ден. Дълго го убеждава и когато той почти беше отказал, Стефания изкрещя побесняла:
- Та тя ни е майка, глупак такъв!
Накрая Петър отстъпи и тя пусна телеграмата. Прибра се от пощата и се зае да готви за децата. Тогава иззвъня телефонът:
- Стеф? – беше другият… – Отваря се една много готина работа. В неделя отиваме с мои приятели на хижа. Компанията е много шик. Ще мина към десет да те взема. Окей?
- В неделя не мога.
- Е, хубава работа! – възкликна другият. – Нали се бяхме уговорили за някоя неделя?
- За друга – да. Но тази не мога. Пристига майка ми.
- Защо?
- Ще й празнуваме шейсетия рожден ден.
Гръмовитият му смях щеше да спука мембраната.
- Значи – хихика дълго той, – на майчето рожден ден?
Стефания мълчеше. Изведнъж това, за което беше настоявала пред Петър, й се видя глупаво и смешно.
- Какво да правя? – смутено заобяснява тя. – Майка ни е все пак…
- Е, хубаво де. Остави я с децата. Малки деца, големи деца – все ще си намерят приказка. Значи в десет?
- Но… – опита да откаже Стефания.
- Стеф, нима искаш всичко между нас да свърши? Точно, когато ни е толкова хубаво?
- Не, разбира се – изплаши се тя. – Но…
- Окей. Тръгване в десет.

- Петьо, как ти дойде наум да правиш рожден ден на тоя зор? Аз пестя всяка стотинка, закуска от къщи си нося – ти си се разпищолил като паша.
- Е, миличка, какво пък толкова? Майка ми е все пак.
- Майка, майка! Ама когато купувахме колата, не ти даде една стотинка! Защо не продаде онзи кирпич на село? Щяхме при нас да я вземем. Щеше и да помогне – поне да наготви и да изчисти. Седнал си да правиш соарета сега, когато остана само покривът на вилата.
- Скоро ще стане тази вила! Откъде пари?
- Слушай, не ми вдигай кръвното, пари нямало! Моят аванс къде е? А? Даде го на сестра си да хойка насам-натам. А децата й реват гладни. И видиш ли го, благодетелят – вземи, сестрице!
- Ако още веднъж споменеш сестра ми, ще ти смачкам физиономията, да знаеш. И майка ми също. Какво искаш от жената бе, усойнице?
- Какво съм искала! Като взехме да правим къщата, да не би да е дошла да ми помогне, я? Червата ми се измъкнаха. А майчето ти дойде наготово. А сега за награда – усойница…
- Какво да ти помогне, ма? Не видиш ли, че душа под наем носи?
- Душа под наем! Ама може да слухти по вратите и да ни разнася по комшиите. Знаеш ли какво ми каза Крайчева? Знаеш ли? Продумай, не мълчи като пукал!
- Не знам.
- Не знаеш? Точно ти!? Казала й била, че съм приличала на лисица.
- Че да не е лъжа? Егоистка си като лисица, вярно е. Ти не иска да си вземем едно дете, ще седнеш да се загрижиш за майка ми!
- Да, само това ми оставаше – да седна да гледам чуждите копелета. Ти като не си кадърен…
- Дали аз, дали ти – не се знае. А Крайчева е долно и отвратително животно.
- Ами Крайчев? Всяка вечер влиза в “Пирин” да си пие бирата. Откъде вземат пари тези хора? Мошеници.
“Де да можех и аз да влизам” – помисли Петър.
- Всичко бих ти простила, ама да вземеш аванса ми и да го дадеш на оная – никога!
- Е, ще ги върне жената. Винаги ги е връщала.
- Ама ти си й давал и друг път?
- Какво искаш още? – простена Петър. – Малко ли е това, дето сме го нафрашкали из дома? Не може да се обърне човек от сандъци.
- Какво толкова имаме бе, Петре? Я, виж, хората. И като имаме малко от малко – дай да го раздадем.
- Ще знаеш, жена, не мога изтрая повече. Ще…
- Ами кого можеш да траеш? Курвите по кафенетата? Върви при тях.
- Така и ще направя.
Петър скочи, грабна шапката си и изскочи навън. Тя гледаше след него изумена.
- Нещастник – мърмореше жената, докато си мажеше филийка хляб. – Кой знае колко ще изпука… И утре пак ще трябва да вземам буламачи от стола.
Петър стигна входа на “Пирин” и спря. Желанието да направи нещо необичайно – да се напие, да вдигне скандал, дори да позвъни на едно номерче, което криеше от години в портфейла си – беше се изпарило вече. Ядосваше се, че послуша Стефания. Постоя с ръка на бравата, изпсува и повлече крака към къщи. На масата намери бележка: “Ако утре заваря майка ти тука – мен ме няма. Или аз, или тя.”
- Аман от тая жена – предаде се той, докато ровеше в кутията за хляб. – Пък и за какво ли ми е старата? Да върви при Стефа. Тя, жената, че е сък – сък е , но като че ли има право. На тоя зор, дето сме… Да върви при Стефа!

Владимиров, началник-движението, едва изчакваше края на смяната си. Минутите му се струваха векове. Най-после се бяха обадили от родилния дом. Имаше син. Грабна шапката си и я тупна на пода.
- Аз си знаех! – ликуваше Владимиров. – Знаех си.
Грабна от пода шапката, нахлупи я и хукна навън. И едва не връхлетя върху старата жена, която беше седнала на прага му.
- Бабке, тук е забранено да се седи – скара се меко той.
Погледна я и изведнъж спря устрема си. Бабката подсмърчаше, захапала края на забрадката си. По бледото й, повехнало лице се стичаха дребни като роса сълзи. Сякаш свършваха вече.
- Какво ти е, бабке! Да не ти е зле? – приклекна Владимиров до нея.
Тя вдигна към него замъглени очи.
- Зле ми е, синко, зле.
- Да изтичам за лекар – скочи той.
- Не ми трябва лекар – въздъхна бабката. – Взех си билет, друго не ми трябва.
Владимиров приседна до нея. Бабката наведе глава на коленете си и той едва различи думите й:
- Честити ти, Яно, шейсет години.
През тънката пелена на дъжда се виждаше как семафорът смени червената със зелена светлина и даде път на мързелив опушен локомотив. Оттам трябваше да дойде и нейният влак. За връщане.