Анастас Стоянов

Родена през 1893 г. в София. Някои от книгите й:
“Вечната и святата”, “Сърце човешко” - стихове, “Избрани стихотворения”.

- Стоянов, помолете милата си съпруга да ми позволи да танцувам с вас!…
И ние танцувахме!
Това беше в Сливен, родния град на баща й, града на всички ветрове, към които Тя бе тъй привързана.
Началото на май. Зелено. Слънчево. Младо.

Гонеше вече седемдесетте. Разделяше ни с Нея почти половин век. Но обходи всички поети от групата и не пропусна нито един танц.
- Ах, защо не ни се падна валс? Как ми се валсираше с вас!
А аз с облекчение си помислих: добре, че ме отмина поне това…

Предишната година бяхме с Нея в Брюксел. И както го правят всички - хукнахме по магазините. Багряна се задържаше най-дълго пред щандовете за… железария. И пълнеше чантите си с всевъзможен инструментариум: клещи, отвертки, френски ключове, бормашинки.
- За някой ваш близък навярно?
- Ами! За мен самата. Тъй обичам да човъркам с тях, когато съм си у дома…

Ах, да: забравил бях с кого си имам работа! Че нали тъкмо Тя бе първата българка, летяла със самолет, скачала с парашут…

През 1988 г. в един от броевете на “Работническо дело” поместих малък невинен шарж за Нея:

Две срещи имам
със Халеевата
комета.
Живот и здраве -
ще дочакам трета…

А художникът Теньо Пиндарев Я беше нарисувал - млада, щастлива, усмихната - загледана нагоре, към небето, в очакване…

Същия ден ми се обади по телефона:
- Благодаря, Стоянов! Много благодаря за пожеланието. Но няма да я дочакам отново.
- Вие така казвахте и преди десет години. Помните ли:

Знам, рядка гостенка
на нашата планета,
за мене няма да
изгрееш втори път…

Помните ли тези свои стихове? Пък, ето на: дочакахте я! Нима не ви се иска да се срещнете отново с нея?
- Че кой не би си го пожелал, Господи!…
Така възкликна. А вече гонеше стоте…

Това е Тя, Багряна - Вечната и Святата!
Тя написа най-прочувственото стихотворение за смъртта на цар Борис ІІІ и само две или три години по-късно първа възпя “…младия днешен човек. / Може би в няколко само години / той ще израсне със век!”

Тя написа най-прискърбната песен за малката умираща рожбица: “О, Богородице, вземи го, / ала от мъките спаси го”; и най-гордата майчина поръка до своя син на фронта: “И вярвам в теб и в твоите момци/ със вярата на целия народ.”

Те бяха с Дора Габе яростни съперници в любовта, но в живота - повече от сестри: и Тя посвети на старата си приятелка едно от най-хубавите си стихотворения - “Нестинарска съдба”: “да ходят боси по жарава/ научи свойте дъщери”.
Това е Тя, Багряна - Вечната и Святата!

Никога няма да забравя онзи чудесен Първи януари 1969, когато Тя ми подаде лилавото си великолепно томче с избрани творби и скътана между страниците грамофонна плоча с Нейни изпълнения:
- Моля да ме извините за тривиалния надпис, но какво да правя, като цял живот не успях да се науча на този вид “творчество”.
- Горе Бог и долу ние, хората, ще ви простим този мъничък грях, Майко на всички поети!
- “Майко на всички поети”?
- Перифраза на автографа ви към стихотворението “До моя син на фронта”: “И аз наистина се почувствах майка на всички синове…” За който много ви благодаря!
- Така ли съм писала? Забравила съм вече.

През тази пролет, на 16 април 1993, Тя ще закръгли своя Век. А си отиде съвсем неотдавна от нас - тъй жизнена и жива, пощадена сякаш от безпощадното Време.
Впрочем наистина ли си е отишла от нас?
Ще трябва да проверя все пак…

*
Една заран Андрей Германов, с когото по онова време деляхме общ апартамент на ул. “Юрий Венелин”, влезе при мене, рошав и сърдит, хвърли на масата ми някакъв лист и каза:
- Не се поддава на шарж! Съпротивлява ми се! Как ли не опитвах, цялата нощ пропилях, не и не! Не се поддава на шарж!…
Притеглих листа към себе си - Багряна!
- Че много хубава рисунка си направил, какво искаш повече?
- Да, точно го каза: рисунка. Но аз искам шарж, а не рисунка. Но не става. Съпротивява ми се…
По онова време Германов и поетът Иван Николов подготвяха знаменитата си книга с шаржове и епиграми за български писатели, работата им вървеше великолепно, но ето че Багряна им се опряла…

Сега, когато пиша тези редове, съвсем не съм сигурен дали и на мен, на моя опит за словесен шарж, не ще се опре Царицата на българската поезия, Вечната и Святата Елисавета Багряна.

*
На път за курортното белгийско градче Кнок льо Зут, където щяхме да участваме в провеждащото се там поетично биенале с участие на изтъкнати европейски поети, тя без никакъв повод ми заговори за своето детство, за своето семейство, за баща си, който покрай държавната си чиновническа служба с увлечение се грижел за своя пчелин, за домашната градина с рози, изписани от цял свят; за баба си Елисавета, много едра, висока бяла жена с хубав профил. Строга, стилна жена, достолепна…
Хвърлих предпазливо очи към Багряна - боже! Тя сякаш рисуваше своя собствен образ! И това - достолепна - тъй й прилягаше…

Багряна се вълнуваше и радваше на предстоящите срещи с нейни стари познати и приятели от цяла Европа:
- Вие сте за първи път на такова биенале, нали? Ще видите какво значи европейско поетично общество, каква атмосфера ще ви облъха, какъв нов въздух ще задишате…
Дано, дано - мислех си, слушах я и ми се щеше да й вярвам, но от София тръгнах с доста мрачна информация, която я опровергаваше: след като нашите войски току-що бяха осланили с оръжията си ранната Пражка пролет, цяла демократична Европа, цял свят се беше опълчил против нас…Не, нищо добро не ни чакаше на това европейско поетично общество…

Така и стана: когато автомобилът на нашето посолство, който ни посрещна на летището, се приближи към хотела, където щяхме да отседнем, един рошав младеж се взря във флагчето и извика с все гърло:
- Танковете идват!…
Е, ние се направихме с Багряна, че това не се отнася за нас!

*
На другия ден, при откриването на първото заседание, преди още да се разделим по секции, докато председателят се ровеше в книжата си и нещо ги подреждаше, на трибуната застана някакъв доста наперен господин, с пура между пръстите, без да иска от някого думата, и се провикна:

- Господа, нашето биенале предварително е обречено този път на провал, на позорен провал! Защото тук, сред нас, са представителите на най-мракобесната поезия в света, на поезията на танковете и оръжията. Поезията на Иван Грозни и Сталин. Аз съжалявам, господа…

След което господинът се прибра на стола си, заедно с пурата.
Настана гробна тишина. Всички се обърнаха към мястото на съветската делегация, сред която стърчеше двуметровата фигура на водача им - Сергей Михалков. Те скупчиха главите си един до друг, жестикулираха, обсъждаха нещо - объркани, слисани и смутени от това внезапно и неочаквано ругателство.

Тогава се надигна Багряна, остави книжката си в моя скут и, без да иска думата, се отправи към трибуната - спокойна, сдържана, строга.

- Извинете, драги колеги, заставам тук, за да поправя грешката на господина преди мен. И да го попитам за коя мракобесна поезия говори той? За поезията на Пушкин и Лермонтов, на Блок и Есенин, на Ахматова, Пастернак и Вознесенски? За коя поезия? Той може би се обърка, може би смеси политиката с поезията, но аз не виждам в дневния ни ред подобни въпроси. И също съжалявам, вас съжалявам, уважаеми непознати господине…

Някой плахо изръкопляска, после друг, трети. После цялата огромна аудитория загърмя, хората от задните редици се надигнаха, за да видят по-добре ораторката, която се намести на стола си, взе си от мен книжката и с очи към трибуната, спокойно заочаква откриването на биеналето.

*
Но студенината, с която бяхме посрещнати още от първия ден, не се стопли, не изчезна. С изключение на руските поети никой не общуваше с нас, не сядаше на нашата маса, отбягваха ни, страняха от нас. И даже стари познайници на Багряна, нейни отколешни поклонници, се преструваха, че не я забелязват. Което и нея я правеше студена и отчуждена. А веднъж, като влизахме в асансьора, за да си отидем по стаите, при нас влезе някакъв доста представителен мъж, огледа ни с тъмните си огромни очила и после заби поглед във вратата, в очакване на своя етаж.

Тогава Багряна пристъпи към него, посегна, свали му очилата и рече:
- Мили стари приятелю, не ти ли пречат тези тъй тъмни стъкла?
Човекът се сепна и смути, и докато обсипваше с извинения и комплименти Багряна, изтърва очилата си..

Когато останахме сами, Багряна каза:
- Васко Попа! Голям югославски поет. Но очилата му май са по-големи от поезията…

*
Когато едно лято гостувахме с Пеньо Пенев на децата от някакво родопско летовище, една вечер край лагерния огън неочаквано се разгоря литературен спор: кой е по-голям поет - Никола Вапцаров или Елисавета Багряна.

Млад учител от Свиленградско, вероятно литератор, горещо доказваше, че по-голям поет е Вапцаров; защото писал за народа и борбата, докато Багряна писала реклама за пудрата “Идеал”…

Пеньо, който малко заекваше, възкликна на пресекулки:
- Ммоля, кажи ми тая реклама!

Учителят се позапъна, но нищо не можа да си спомни, замънка нещо.
Тогава Пеньо си пое шумно въздух и с цялото си мощно гърло, сякаш произнасяше клетва, изрече:

За красотата на земята
жената Бог създал,
за красотата на жената
е пудра “Идеал”!

Чухте ли, драги? Това е въпросната реклама. Е, питам ви, кое е лошото тук? И поетесата хубава, и рекламата хубава, че и пудрата хубава!… Кое му е лошото?
Жените се засмяха, децата изръкопляскаха, а началничката на лагера каза, че е време за сън…

*
- Ах, Дора! Че ти си получила голямата литературна награда на Добруджа! Боже! Как се радвам, как се радвам. Честито да ти е, мила! Честито!
- То пък една награда… Ами ти, Лиза? Миналата година в Букурещ? Това е то награда и признание. А моето - домашна работа.
- Боже, Дора! Как можа да го кажеш? Признание… Румъния… Но твоят орден с лика на Адам Мицкевич! Това е то реликва, Дора, това е то признание. Полша! Европа!
- Айде пък ти, Лиза! Европа… Твойто е Европа: Белгия, Кнок льо Зут! И оная твоя фотография в “Льо Монд”! Че то не ти, че то една Леонардова мадона беше!
- Глупости, Дора! Глупости. Съобщи го само “Литфронт” и то ситничко-ситничко, и то най-отдолу някъде… А твоят портрет на “Сливенските огньове”! Боже! Беше засенчил половината ми град…
- Хайде, хайде! Че то, ако е за портрет, скъпа Лиза, твоите се изсипаха като из рога на изобилието, когато ти дадоха Димитровската премия. Все на първа страница. По всички вестници. Цял месец!
- Ама че го каза, Дора! Димитровската премия… Че то остана ли някой, който да не я е получил?

Като ням свидетел на горната сцена, от която предавам съвсем малък откъс, трябва да добавя, че след всяка реплика следваше сладка и звучна целувка, без да турям в сметката лъчезарните усмивки на двете първи дами на поезията ни от онова време: Елисавета Багряна и Дора Габе.

*
Ако беше жив Андрей Германов и още деляхме онзи стар апартамент на “Юрий Венелин”, сигурно щях да вляза в стаята му, да хвърля върху масата тези листове и съкрушено да възкликна:

- Не се поддава на шарж, Андрей! Как ли не опитвах. Съпротивлява ми се тя, Вечната и Святата, достолепната Багряна…

*
1969, ранната пролет. Елисавета Багряна, по онова време 75-годишна, на която годините изобщо не личат, се е отпуснала в кожения фотьойл, примижала е, притихнала.

- Четете, Стоянов! Когато слушам поезия, имам по-вярно ухо. При четенето все нещо ме разсейва и разпилява. Моля ви, четете. Без да ми казвате авторите. Четете…

Пред мен са обемистите две папки с ръкописите на първата “Антология на българската поезия”, която издателство “Български писател” бърза да издаде още през тази година. Първи том е приключен, вторият е преполовен. Но сега сме в най-трудната част: младите поети! Със старите беше далеч по-лесно: времето само беше направило своя подбор. Но сега?

Разгръщам папката на том втори. На ред е Усин Керим. Работната комисия вече е “отсяла” подборката, с която ще участва в антологията. Тъй като познавам добре стиховете му, още щом хвърлям око на заглавията, разбирам, че всички са предимно от първата му стихосбирка “Песни от катуна”. Които са и най-популярни. Още повече че са и от най-тематичните на поета, от “ромските”. Защо ли са подбрали предимно тези стихове, когато Усин във втората си стихосбирка “Очите говорят” доста разшири и обогати тематиката си?

- Четете, Стоянов. Аз слушам…

Отмествам настрана подбраните вече стихове, отварям наслуки “Очите говорят” и без да произнасям заглавието, започвам:

Има думи - кажеш и забравиш.
Има думи - цял живот се помнят.
Има обич - любиш и разлюбиш.
Има обич - обич дор до гроба…

- Бял стих? Нещо познато ми е. Карайте нататък…

Само че нататък е стихът с “Ата”, а това веднага ще издаде автора. Затова решавам пътьом да заменя името й:

Днес в махалата с “Нея” се видяхме.
Като двама млади, що се любят,
след раздяла дълга, в ден уречен,
срещнаха се погледите наши.
Като двама млади, що се любят,
след раздяла погледите наши
дълго се целуваха на пътя…

- Повторете, Стоянов! Моля ви, повторете последните два стиха!

…след раздяла погледите наши
дълго се целуваха на пътя…

- Великолепно! Карайте нататък…

Къщите ни - къща срещу къща,
портите ни - порта срещу порта.
Нейният прозорец гледа в моя,
орехът ни все у тях се рони…

- Боже! Я повторете това последното!

И без да ме дочака, сама произнесе: “…орехът ни все у тях се рони…” Че това е Яворов! Че това е един нов Яворов!

Старата поетеса се надигна от фотьойла, взе от ръцете ми стихосбирката, поразгърна страниците, върна я отново на масата ми и отново повтори:

- Ако поетите можеха да възкръсват, това е един нов Яворов: същата интонация, същият огън, същата тоналност и мелодия… Но вие не казвайте това на Усин. Той къде е сега, отдавна изчезна оттук?

- Живее в Родопите, в Чепеларе, струва ми се. Там се е задомил. Но и болести, чувам, са го налегнали…

- Млад човек лесно се оправя с болестите.

Багряна отново взе стихосбирката, поразлисти я, зачете се в съдържанието, отново прехвърли няколко листа.

- От тук! От тук ще изберем за антологията. Това като че ли е по-зрялата му творба…

Не си спомням при следващата ми среща с Усин дали му казах за думите на Багряна, че е един нов Яворов. Но когато той узна, че лично тя е подбрала стиховете му за антологияга, рече:
- Тя ни е майка! Майка на всички поети! А на майката думата на две не се сече…

Елисавета Багряна имаше висок и строг критерий за всичко, тя не даваше случайни и лековати оценки; дори в импровизирани разговори на маса тя винаги беше точна, конкретна и категорична. Затова са се съхранили и в бележниците, и в паметта ми думите й за Усин Керим от онова далечно време.