Красимира Василева

Беше август 1985 г. Почивната база на Съюза на българските журналисти в Банкя не беше оживена - явно предпочитанията на всички бяха към морето. Картата ми беше 20-дневна и имах възможността да съчетая приятното с полезното, да пътувам до София, да посетя изложби и други културни събития, а и да напиша някой материал за русенския вестник, в който работех.

Такава възможност се появи бързо - в станцията почиваше поетът Йордан Янков, с когото водехме дълги и много интересни разговори, а при него един ден дойде поетът и мой земляк Иван Коларов. Той пък предложи да ме запознае с писателя Владимир Полянов, също русенец, когото много ценеше, и ме заведе в дома му в София, за да направя интервю.

Но по време на тази почивка се случи нещо, което никога не съм очаквала. Един следобед в ресторанта на станцията се появи не кой да е, а самата Елисавета Багряна!

Имах представа за нея от портретите й, като всеки българин познавах поезията й и знаех доста нейни стихотворения наизуст. Първото ми чувство беше, че тя не се е променила. Беше възрастна, тогава 88-годишна, много елегантно облечена и гримирана - стопроцентово потвърждение на мисълта, че някои хора остаряват като катедрали…

От нея се излъчваха достойнство и вселенско спокойствие, но в същото време усетих и някаква невидима преграда, която я правеше недостижима. Беше в компанията на друга възрастна жена, също много елегантна, която вероятно се грижеше за нея и изпълняваше ролята на компаньонка. Обхваната от възхищението си от великата поетеса, си помислих за възможността да я помоля за интервю. Тази мисъл обаче беше доста несмела…

Нямах комплекси, че съм журналистка от провинциален вестник, и пристъпвах към всяка задача, независимо дали в родния си град, в София или в някой от побратимените с Русе градове, където съм гостувала, с необходимото самочувствие.

Но тук беше друго - това беше Багряна, живата класичка! Дори да приближа до нея ми се струваше невъзможно…

На другия ден рано сутринта отново я видях - по пътя от гарата за почивната станция. Отново беше с придружителката си, вървяха много бавно нагоре по стръмната улица. Вероятно бяха направили сутрешната си разходка и се връщаха в почивната база за закуска. Отново нямах куража да ги поздравя и заговоря…

А вечерта в ресторанта я видях за трети и последен път. Багряна явно имаше някаква тържество и бяха дошли нейни гости, настанени на голяма маса. Започнаха тостовете и тогава тя се изправи и заговори за Халеевата комета, която ще се появи следващата година. Краткото й слово завърши с думите, че иска Халеевата комета да я вземе със себе си… И това беше всичко.

Много пъти съм мислила за пропуснатата си възможност. Тогава Багряна не беше обградена от почитатели и нямах никаква конкуренция. Може би е било възможно интересът ми към нея дори да я оживи, а и да беше отказала да я интервюирам, нямаше да загубя нищо.

И разбирам, че причината е била единствено в мен - в моето голямо възхищение от поетесата и в усещането ми за онази невидима преграда, която вече я беше отделила от света.

Защото още тогава съм я възприемала като Халеевата комета - жена, спокойно разположена в небето, която нито изгрява, нито залязва…

И която се появява много рядко, но споменът за нея остава завинаги.