Драгни Драгнев

- Гледай белите коне на морето - каза Старецът и посочи вълните, които прииждаха на брега, гонени от вятъра. - Виж как ни дърпа и привиква морето лятос, както е по туй време, и звездите са житени класове в душата на Господа, узрели на небето, макар че твоята представа е друга. Морето не се сгушва в черупката си, не ръмжи като зло куче, а е широка длан, носи зарево и е простряна за обич и мирска любов. Очите му са големи, отворени за към нас, за към света, за към цялата вселена - пълни с мраморното сияние на дните и с потайното лице на всяка нощ…

Виж как се надпреварват белите коне на вълните, от вятъра родени в някоя хралупа по снагата на морето… Гледай как на пясъка полягат уморени и разпиляват гердани от пяна по скалите… Слънцето се търкаля по гърба му, а морето налива голямата чаша на деня с лазур, додето някой стар моряк го превърже за брега по залез… Това е лятното море на Малка Скития от Дионисополис до Бизоне и Тиризис и от нашата Кария до селищата все нагоре, чак до Томис…

Друго е морето зиме, не си го зървал още, не го познаваш, тъй като идеш от долната българска земя, където се гърбят и притискат планини и върхове се вирят, реки текат на воля, а небето се губи от погледа… В самотия и безмълвие живее морето зиме, свито като орех в черупката си, гледа изпод вежди, като че иска да те погълне… Тъй е в началото, но сетне от най-дълбокото, от корените му дохожда ненадеен напор и снагата на морето се раздвижва и настръхва, преобръща се многократно с гняв и вятърът, бикоборец същи, свисти и с остри саби посича сърцето му…

Като зверове, като глутница гладни вълци връхлитат водните пластове, боричкат се, реват, премятат тъмни гриви, чупят дълги шии и тежко полягат един връз друг. Този великански вой и плясък на вода затрупва брега, иска да разкъса устата му, да изтръгне ръцете и нозете му. Крепи се брегът, здраво се държи, но и отстъпва, макар и педя, макар и крачка само, виж, усеща, че морето накрая ще капне от умора и яростта му лека-полека ще утихне. Туй е измамно успокоение все таки - брегът отстъпва, огъва се, но примката, в която е захванато морето, никогаж не се къса, увива се около него и го държи във вечен плен…

- Тъй, момчето ми, две морета живеят едно в друго лятос и зиме - каза подир малко Старецът, заслушан в шумоленето на вълните и пяната им върху пясъците. - Бесове и бури преплитат и усукват небесното си було над водата, врязват се в утробата й, разделят надве силата и удара на пластовете, които бушуват там, подчиняват ги на своята воля и кипеж… Да знаеш и да помниш, че зимното море се вие и извива, вдига люлки на гнева и непокорството, понеже човекът се отдалечава от очите му, от сърцето му и го изоставя…

- Човекът е голямата тъга на морето - въздъхна Старецът и дружелюбно стегна в шепата си рамото на момчето. - Плаче душата на зимното море, човекът напуска обятията й, отдръпва се да се изправи срещу другата природа, срещу сушата, нали разбираш, да се пребори и да устои на ударите й като земна, но и небесна стихия… Тогава лодките лежат обърнати на брега, съхнат, додето разсъмне пролетта и се завърнат птиците. Рибарите пък, най-старите мъже от селищата по брега, също тъй съхнат и все ровят с очи в голямата чаша на морето, захлупено от облаци и снежни вихри. Тогава нашите кораби (мъчно ми е, че потънаха всичките при буря) стоят привързани на брега и сънуват своите бразди от пяна в играта на водата… Мъчно ми е - и за корабите, и за морето…