НАШЕНЕЦЪТ
Пътят от Чирпан до Кричим беше сух, времето – слънчево и ясно. Нищо не ни подсещаше, че до Девин ни предстои трудно пътуване. Преди язовира притъмня, заваля сняг. Димо търсеше подходяща музика, за да поддържа бодрото настроение в купето на автомобила. Някъде около Михалково снегът натрупа, настигнахме закъснели автомобили, сложихме веригите. Непознатата планинска обстановка и острите завои пораждаха чувството за безсилие и несигурност при шофирането… През нощта не бяхме спали – будувахме около стопанския двор на ДЗС. Няколко нощи подред стояхме до разсъмване с желанието да разкрием извършителя на няколкото посегателства върху малките телета.
Трудно е на човек, независимо какво е видял и преживял, да понесе гледката – новородено теле с отрязани от незнайна ръка крачета, уши и опашка.
Пристигнахме навреме. Изпълнихме набелязаните задачи. Тръгнахме обратно – през Пампорово. Пътят минаваше покрай родното село на нашия приятел, известния родопски гайдар Дафо Трендафилов. Отбихме се да го видим. Заварихме бай Дафо с малкия си син Георги да секат дърва. Видяха ни, захвърлиха брадвите. Гошо хвана Димо през кръста, надигна го, залюля го нагоре и го поведе да разгледат работилницата за гайди. А аз и бай Дафо влязохме при техните крави. В ъгъла червена родопска крава облизваше току-що роденото си теле. Мъничкото правеше първите си опити да се изправи, да се закрепи на крачета. Подгъваше коленца, а кравата по-силно го ближеше, нежно мучеше, сякаш насърчаваше своята рожба.
Не зная от умората ли, от безсънието ли, от гледката пред мен ли, но нещо ме залюля, причерня ми, хванах се за подпорната греда, поех въздух и тръгнах навън. Бай Дафо разбра, че нещо става с мен, извика Гошо и Димо. Преди няколко месеца бях излязъл от болницата след тежко заболяване. Димо знаеше какви са причините за моята болест. Седнахме вкъщи, взе да разказва от какво ще е – търсеше думи да ме успокои… Гайдата стоеше разстлана върху леглото. Шареният котарак мъркаше между краката на стопанина си. Слушахме разказа на Димо. Едрите ръце на родопчанина потреперваха, дланите се свиваха, докато дясната като чук се стовари върху масата:
- Мамка му мръсна! И при нас имаше такъв! В първите години на кооператива имахме стада от кози. Някой започна да реже езичетата на яретата. Милиция, гранични войски, всички вардихме, но нищо не открихме. Отвъдихме козите. Минаха години. Младите избягаха по градовете. Чу се, че на един нашенец му се родило внуче без език… Пиехме зимно време до късно в кръчмата. Нашенецът много се напиваше. На масата до вратата сам седеше… Беше около Коледа. Бяха докарали детски играчки в магазина. Кръчмата и магазинът бяха заедно. Докато минеше рейсът – беше магазин, а след това – кръчма. След третата или четвъртата чаша онази вечер удари силно по масата. Погледнахме го – изправен и плаче: “Господ всичко вижда, всичко чува и съди както трябва. Аз рязах езичетата на яретата. Господ ме видя…”
Всички замълчахме. Нашенецът удари чашата в земята и излезе, плачейки навън. Около половин час след него тръгна да си ходи големият Манол. Още незатворил вратата и се върна пребледнял. Нашенецът висеше обесен под стряхата, а под краката му блестеше ножче от ония, с които по вашия край присаждат лозите.
Посегна бай Дафо да отсипе от налятата ракия, за бог да прости, надигна шишето, задържа го, че се отказа. Взе гайдата, наду я, проточи ручилото, опита се да засвири. Стана чудо – свирнята не идеше – звукът, който чувахме, като че ли беше плач на яре без език. Някаква сила сякаш стискаше пръстите на гайдаря. Бай Дафо остави гайдата, извини се, че не се чувствал добре и ни остави сами.
Гошо не ни пусна да тръгнем през нощта, останахме в дома им. И на съне чувах разказа на бай Дафо.
На сутринта бързахме за Чирпан. Спряхме до ТКЗС-то, разказвахме и преразказвахме чутия разказ на животновъди, механизатори и служители в стопанството.
Случаите с телетата престанаха, но все още оня, който режеше езичетата им, нито си е признал, нито се е покаял, нито сме го разкрили. И често се питам: нашето безсилие ли, онова “ни чул, ни видял” ли, застъпничеството на “наш човек ли” – всичките в един ден няма ли да предизвикат онази всемогъща сила на възмездието, разкрила и “нашенеца” от разказа на бай Дафо.
