Георги Майоров

Стиховете в поредната книга на публициста и поета Иван Гранитски ,,Щерна” (Изд. ,,Захарий Стоянов”, С., 2008), трудно могат да се забравят. Философът проф. Иван Маразов в задговора на книгата обстойно разглежда нейната митологична арт загадка и стойност. Но тя не е само митологична хладина. Затова аз искам да я погледнем от друг ъгъл. Спирам виждането си върху духа и живота в ,,Щерна/та/”, какво авторът събира в нея, докъде въздига своето творчество и с какво утолява нашата, на читателите, жажда за нови знания.. Дали е само обикновена щерна, или е здраво и високо иззидана цитадела на поета.

Иван Гранитски изминава труден съзидателен път от ,,разбитите” бащини ,,коловози”, през ,,Пулс/а/” на времето, за да стигне до своята поетична цитадела ,,Щерна”. Щерна не на архетип поезия, а модерно озвучена с преминалото през много исторически пластове човешко съзнание. Защото Иван Гранитски има своето ,,подадине” (от устата на Н. Хайтов) чрез генното инженерство на бащата Йордан Гранитски и майчината жива ,,геена”, за да стигне до своята мистична цитадела в поезията. Същият автор в публицистичната си книга ,,Лятото на чакалите” с право е саркастично гневен от щерната на заобикалящия ни свят. Тя събира отчуждението и омразата в битологията на обществото ни. Бит на хищници и агнета. И вътрешният човек у поета стъпва върху постамента на мистерията в зачеването на твореца и Човека, неговия растеж и творбите му в живота.

Щерна в буквалния опредметен свят е водоем. Място за събиране на дъждовна вода и въобще за съхранение на вода. Може да бъде изкуствено съградена в крепости или да е естествен водоем в пещера, но винаги е синоним на водохранилище. Тази на поета Иван Гранитски обаче е духовното хранилище на неговите мистериозни видения от детството до днешния му ден. Мистерия с философски отглас от пустотата в безпътицата по магистралата на човека, ,,самодостатъчността” да бъдеш ден и нощ, пустота и живот, край и ново начало в безкрая, познание отвътре навън, безжаждие, утолено от жаждата, за да стигне до мистериозното обобщение ,,светлината е щерната на пустотата” още в първото стихотворение от стихоепохата ,,Щерна”, обхванала три цикъла - ,,Гравюра”, ,,Пристан” и ,,Сълза” и тяхното триединство.

Поетът вижда самия човек като щерна. Не орфичното начало е цитаделата на поета. Днешната социална колона на разума налага философията да се връщаме към хала на пещерния човек, че той да ни освети с познание и съзнание за съзиданието. Това може да не е ясно защо само на непросветения. Защото ,,окото на Страданието Залпово” ни разстрелва както си седим на пейката ,,възвишено орисани”. (,,Арка”). Щерната на познанието днес е изпразнена от своята препълненост и Словото от пещерата ни се моли на ,,Истината” да открием и ,,Съгласието”. Но как?!

Без доблест, без истински водачи на ,,духовни легиони”, та при буренето в забоя за добиване на ,,ембриони” за бъдното управление на държава и общество да има поне миньорска лампа (,,Числото”). Защото ние само фотографираме готовите щампи и ги привнасяме у нас, а след това вадим конците от заплетеното и забърканата каша. Или като с бодове на лаици уж ваем гравюрата на живота, за да обясним как ,,Безкрайното е крайно като точка”, винаги превръщана и превърната в многоточие, дори без да сме сложили точка поне на един житейски хаос. (,,Гравюра”). Точка непостижима, щом е мътена в гнездото на Пустотата. (,,Гнездо”). И поетът стига до ,,Логика/та на Хаоса” в самите нас през Здрач, Страдание, Познание! През зимата на душите ни. През робството на вещите. През сънуваната роза от поета художник в ателието на Духа. Видения в мълчанието, за да сложим име на безименното си начало от ,,първосъздаващата Светлина”, докато чрез вглъбяване в мълчанието разберем ,,какво изпълва щерната”.

А същността на тази философия е такава: Щерна е самото човешко съзнание. Тя водохваща всички извори на човешкото познание, натрупва ги в резервоара на знанието и непрестанно през своите ниши на хранилището-памет напоява градината на творческото начало и творене, в която цъфтят и вехнат, растат и раждат плод за хранене на надеждата, вярата и любовта за засяване на нивата с ново семе и нови плодове да ражда всяко ново начало. Ако е начало. Или край, ако е край на сътвореното. Миналото ,,зее алено” и ражда ,,бъдеще замислено”, а реалността е магична. Затова авторът Иван Гранитски създава своя конструкция как ще излее творбата си.

Тръгва от своето Аз прозрение, обхваща заобикалящия ни свят, света въобще и прониква в цялото мироздание на вселената, за да ни поднесе своята фантастично мъдра поезия. Той не е леяр, а истински художник-творец. Само леярът работи с готови щампи на твореца скулптор или конструктор. За него остава майсторлъка да запълни шуплите и да лакира творбата. А тя си е творба на първосъздателя, и е такава, каквато е сътворена като първообраз на творческото прозрение. И в творчеството на Иван Гранитски никъде не съм видял готова щампа. Защото е сложен и многообхватен. И монолитен.

Като познавам добре творчеството на Любомир Левчев никак не ми е трудно да виждам паралел между двамата. Духът на мистиката у Иван Гранитси не върви в сянката на мистерията Любомир Левчев, но паралел има, който обаче няма нищо общо с подражателския ракурс. Те са две различни планети. Само с еднакъв повърхностен и микрокосмичен прах в поезията, но с различен атомен състав и формула на изразяване. Гранитски декларира свой самобитен и обитаващ само него дух на прозренията и виденията. Те сякаш са реални скици, акварели, живопис, графики и скулптори на нашия обърнат, опак свят, но пронизани с Провидението. От нищото те отиват до светлината на сътворението и оттам пак се връщат, за да се вселят в нас като мистерия, като мистика невероятна.

И понеже мистиката винаги е хладна, не бива да се учудваме и страхуваме от хладината на щерната. Такова е естеството на творенето. То е било горещо докато се приготвя ,,лавата”. След това формите застиват според естеството на философското око - докъде стига прозрението в ръката на твореца. Защото ,,истинско изкуство/ е графиката тайна на душата”. (,,Графика”). Която винаги търси, но не винаги намира ,,пристан”, понеже душата е око на Светлината, в която човек влиза, за да излезе от нея просветлен. Ако е способен, естествено, на преображение. Ако в ,,делтата на Здрача” можеш да откриеш Истината. Защото ,,естественият смисъл на живота е да се отдалечиш от Злото”. А във всичко Любомир Левчев е топъл и в мистиката, стигащ дори до топенето на метала с оксижена на мисълта. Иван Гранитски - обратно.

Той тръгва от жаравата и от лавата на живота излива творбата във формата на пещерния студ, за да бъде отлята монолитно. Няма фрагменти. Отливката е единна. Така можем да видим истинския натюрел на автора в цялостното му творчество. Независимо дали се излива в публицистика като ,,Лятото на чакалите”, или в стиховете на ,,Щерна”. И в двата творчески подхода той е един и същ, единен, за да изрече невероятното ,,безсмислие” - ,,Студът е възхитителен поет”. Защото в истинското изкуство единствено Човекът-творец ,,е енергията на Изкуството…кълбото от единство и различие”. И Иван Гранитски е точно такъв - единен и различен.

Не споменавам нищо за стилистичните фигури, защото няма дума или стих, които да не са обърнати в метафора. Ако не си вътре в теорията на сътворяването и без рецептори за възвишеното, тази поезия ще ти изглежда творение на Нищото. Трудно разбираема, елитарна?! Защо не! Може и като такава да се възприема, но нали и Светът е заченат от Нищото чрез Слово. Така Словото също е възможно да превърне Нещото в нещо неразгадаемо, изглеждащо като Нищо, но всъщност е Голямото Нещо на възвишения Му изказ. И тогава човекът изглежда като ,,безкрайна бездна от съмнения и страсти…неясен / парадоксален и мъчително прекрасен / от предчувствия велики съдбовно осенен… врата и покрив на Нищото и Битието”, та е трудно да се разбере ,,мистичната конструкция и същност на Човека”.

Позволих си повече цитати, за да усетим дълбоката същност на Човека и автентичността на казаното от поета, неговата загадъчност като Словото, които сътворяват Всичкото. Ако сме в състояние да преминем ,,през пазачите на Прага”, че да влезем в ядката на същностите и Цитаделата на поета ,,Щерна”. В нея ,,тайното познание” ни казва, че сме ,,лъч от космическата пентаграма”. ( ,,Човек”).
Защо поетът стига до тази конструкция на мисълта?

Пентаграмата е петоъгълник с пет равнобедрени триъгълници вътре, а в символния, преносния смисъл означава съвършенство. Защо? Защото светът стои стабилно и е в хармония със себе си и с човека върху три опорни точки в ъглите на равнобедрен триъгълник, а в пентаграма петте равнобедрени триъгълници имат по една външна, по обиколката, обща точка, а вътре, централната точка е обща за петте триъгълника. Тя е стожерът и противоземетръсната шайба. Така стабилността на цялата конструкция се увеличава петкратно. Затова преносното значение на пентаграма още от древността означава съвършенство. А ,,космическата пентаграма” е съвършенство на Човека, на Твореца, на Вселената.

Така поетът Иван Гранитски е сътворил своята съвършена петстенна Цитадела от Слово, на върха на която стои Щерната за събиране и съхранение на Познанието за Човека и Вселената. Цитадела непревземаема и от най-смелите врагове!