ПОЛИЦАЯТ
Няколко дни преди трагичната гибел на чирпанския поет Димитър Данаилов се срещнах случайно с него в алеята пред паметника на Яворов в Чирпан. Поздравихме се и, забързан по ежедневните си задачи, се бях отдалечил, когато характерният му глас, наподобяващ ручилото на родопска гайда, ме накара да се върна назад и да приседна на пейката до него. Започна шеговито да прави сравнение между съдбата на полицая и съдбата на поета: “Какво нещо е съдбата? Вашата е като нашата – честност и правда търсим, но има ли ги, не е ли само мираж? На вас поне на живо ви се кланят… Нашата е по-друга – трябва да умреш и тогава да разбереш що за поет си. Яворов е нямал пари за едно кафе. Аз имам един поизтъркан костюм, сигурно с него ще се явя пред дядо Господ. Получих някой лев от последната си стихосбирка, реших да почерпя и едва артиса – колко скъпо е всичко. Тя и вашата е същата, само дето се говори, че много пари получавате. Пък може и да е вярно, но не съм чул на полицай паметник някъде да има. Нашето е друго – написаното не се разваля, години да минат, все някой ще прочете написаното от теб. Ама и ти продължавай, пишеш неща, които дращят под лъжичката. Напиши нещо за някой честен, смел полицай, че и вие сте като поетите – не всички сме некадърни. Напиши го така, че който го прочете, като срещне полицай насреща, да му се покланя. Дали ще се казва милиционер или полицай – хората трябва да му вярват и да го уважават…”
Да, имало ги е и ще ги има такива честни и смели пазители на спокойствието на хората. Многократно съм слушал разкази за един такъв, живял и работил на южната ни граница. Тогава основното превозно средство на полицията е било конят и каруцата. Още като го назначили, се разбрало, че с този шега няма да има. Запънат бил като дирно колело, кръстили го Дирника и всички го знаели с това име. Честен, смел, готов на всекиго да помогне, неведнъж патил от “различни” истини. Все ровил, все търсил, но понякога истината не е игла да я намериш…
Било по време на гроздобер. Една вечер някой гръмнал в прозореца на околийския прокурор. Когато прокурорът запалил угасналата газена лампа, с ужас видял, че на пода лежи убита младата му съпруга, бременна в седмия месец, дъщеря на най-богатия търговец в града. Завист ли, отмъщение ли, но смъртта застигнала първата хубавица на града. Околията беше вдигната на крак, всички пътища бяха завардени и за не повече от десетина дни извършителите бяха разкрити и задържани. Двама цигани калайджии стреляли в прозореца, намериха и оръжието, и ги откараха в София. Чу се, че Дирникът бил против, но какво е разбрал, не стана ясно – изпратиха го на някаква далечна работа и до гледане на делото не се видя в града. Делото се гледа на градския мегдан. Яйце нямаше къде да падне, от цялата околия бяха дошли хора с дни преди процеса. За обща радост на всички осъдиха циганите на смърт. Те през цялото време мълчаха, но, като чуха присъдата си, се развикаха, по-дребният не издържа и падна. Изсурнаха ги някъде, върнаха ги след час и им дадоха последната дума. Малкият заговори пръв – били накарани от прокурора да стрелят за пари в прозореца, но не стреляли жената. В стаята било светло, добре видели жената и стреляли в другата посока. После побягнали и като че ли чули изстрел след себе си. Парите предварително им били дадени, заедно с устното обещание, че ще бъдат оправдани от прокурора. Всички бяха станали на крака, съдът се пообърка, но никой не забелязваше задоволството по лицето на Дирника. Делото беше върнато за доразследване и исканият от Дирника експеримент беше извършен. Убийството беше извършено от прокурора, който предварително застраховал жена си за голяма сума. Дирникът още по време на огледа се досетил, че произведеният отвън изстрел не може да угаси газената лампа. Смъртната присъда беше една – на пазителя на закона. Циганите полежаха една година и ги освободиха. Дирникът се поболя, рано затропа с бастун. По-късно децата му го заведоха в Пловдив – там се и помина. Остана без паметник, не беше и поет, но хората в този край от уста на уста предават неговите действия при доказване на човешката правда.
