НОВОБРАНЦИ

Климент Цачев

Когато Васко дойде на строежа, нямаше навършени още осемнадесет години. Когато се ожениха с Василка, не беше навършил деветнадесет. Когато го вземаха войник, беше двадесет години и няколко месеца. Пълнолетен, зрял мъж - както му каза Гоци на раздялата. И другите момчета от бригадата му говориха все в този дух. Васковото отиване в казармата вълнуваше всички.

Още месец преди да замине войник и на обекта, и когато останеха свободни или пък се събереха случайно на кино, на улицата, все за казармата говореха момчетата. Само Рамуш не вземаше участие в тези разговори - той беше служил трудовак. Едни говореха с възхищение и завист - Дунавския, Бреговата артилерия, Ицо; други с презрение и отекчение - Космонавта, Гелето, Киро… Останалите не казваха нищо - само от време на време си припомняха по нещо, съгласяваха се ту с едните, ту с другите… Сега идваше и Васковият ред!… Тази “школа за мъжество” му се виждаше ту привлекателна и забавна работа, ту пък понякога го плашеше с опърничавите си и неразбрани командири, със суровостта и строгостта на заповедите… Но щом трябваше и той да отиде войник, щеше да отиде! Всички мъже ходят - та той ли ще прави изключение. Ще се върне, ще разкаже кое как е било и хората ще гледат вече на него като на съвсем възрастен човек.

Момчетата, разбира се, го изпратиха както подобава. За проклетия той единствен от обекта заминаваше новобранец и без да иска, стана център на внимание. На забавата в столовата в негова чест оркестърът изсвири тангото “Две сълзи” и той трябваше да танцува с Диана, защото Василка не искаше да я видят всички как се носи с големия си корем. След три месеца щеше да им се роди дете. “Мъж, който не е служил, и жена, която не е раждала, нищо не знаят!” - казваха хората от тяхното село. Сега и Василка, и Васко щяха да научат най-главното в живота. Колкото и трудно да беше то, нали беше за тяхно добро, щяха да го приемат и двамата… После Ицо държа реч и му подари една платнена торбичка с най-различни работи - тия, за които пишеше в повиквателната. Директорът мина само, стисна му ръката и му каза, че когато се завърне, неговото място ще си бъде запазено, ако не в същата бригада, то може и бригадир на друга да стане. Каза му, че администрацията ще има грижа за жена му - другарката Добрева. Лейтенант Стефанов - той беше вече произведен лейтенант - не дойде на забавата. Привечер минаха с Недялка у тях и там се сбогуваха. Здравата беше хлътнал по Недялка сиромахът, защото беше вече й разрешил да му се качи на главата. Ако Василка се глезеше като нея, отдавна да бяха развалили “калимерата” и щяха да си сритат шапките.

На гарата дойде да го изпрати само Гоци. Васко не искаше Василка да идва и тя. Първо, защото щеше да става много рано, а на нея напоследък все й се спеше. Не искаше и другите да видят мокрите й от плач очи. А че и там тя щеше да заплаче, в това той беше абсолютно сигурен. Тя започна да реве още преди две седмици - откакто получи повиквателната. Уж все й се струваше, че неговото заминаване е ей тъй, на шега, и пак ревеше. Снощи обаче тя заплака още по пътя, когато се прибираха към къщи. После, през цялата нощ, нито тя, нито Васко склопиха очи. Василка се беше впила в него и така се разрида, че той се изплаши да не се случи нещо лошо. Хем тя му показа в книгата, че бременните не трябва да се вълнуват, защото било вредно за плода, хем пък ревеше, та се късаше… Едва се отскубна на разсъмване от прегръдките й.

Още като се качи във вагона и тръгна по коридора, за да си търси място, от едно купе се показа остригана глава и му извика да влезе там, защото имало свободно място. Васко влезе и видя, че в купето имаше още две момчета, и те с остригани глави.

- Новобранка, а? - каза момичето, което го извика от коридора.

- Нещо такова - каза Васко и се сви в ъгъла до вратата.

- Колеги, значи - каза момчето и му посочи с ръка масичката под прозореца, която беше отрупана с варени пилета и салам. Имаше и едно шише с коняк.

- Аз закусих - рече той и се замисли.

Васко отказа. Не че не беше гладен или пък се стесняваше от момчетата - не обичаше да приема покани от непознати и веднага да разкрива пред тях душата си. Такъв си му беше характерът.

Момчето, което го повика, беше облечено с лъскаво яке и имаше кафява бенка под окото на лявата си буза. Другото, срещу него, беше мълчаливо, като че ли зло хлапе, защото постоянно свиваше вежди и поглеждаше подозрително всички. А третото момче, до Васко, пък беше някак много срамежливо - все гледаше надолу в ръцете си. А те бяха широки и груби, възлите на пръстите им още не бяха измити както трябва и по тях чернееше нещо. Както се виждаше, и то беше от работническата класа.

- Аз първи влязох в купето и веднага казах на кондуктора, че е запазено за новобранци! - каза момчето с якето. - Гледах по гарите и където зърнех остригана глава, поканвах я при мене. В неволята търси другари, нали така пише в книгите.

Значи за това го повикаха и него - познали са го по остриганата коса. Домакинът на купето изглеждаше бърборко, а на Васко не му беше много до приказки, до шеги… Мислеше си дали Василка се е утешила най-сетне, дали и хазайката е наминала и тя в стаичката им. Друго щеше да бъде да се намеси и тя и да облекчи скръбта на Василка. Старата жена винаги намираше какво да каже в такъв случай - или ще започне да разказва нещо интересно, което се е случило наскоро в градчето, и отвличаше вниманието от тъжните неща, или пък започваше да разказва за своите си нещастия с оная хайта, мъжа й, та те трябваше да я утешават и веднага забравяха за какво се бяха скарали с Василка, или пък за неприятностите си.

- Вие в каква част сте повикан, мога ли да видя повиквателната ви? - погледна го под вежди остроносият.

Васко я подаде. Момчетата събраха глави и първото извика радостно, дойде при него и го прегърна.

- Всички сме за там, братче… Славна служба ще бъде. Гледай да се паднем в една рота и да видиш как ще минат дните незабелязано. С мене който е, леко ще си прекара службата. Вие сами ще се уверите, няма защо да ви разправям отнапред…

- Нямам късмет и туйто! - каза мрачното момче. - Без късмет съм се родил и без късмет ще си умра!… Как не се молих на комисията, какво не правих - исках парашутист да ме вземат, но те, като рекоха, че съм само за пехота роден, и отсякоха! Вуйчо ми, той има два ордена от съпротивата, два пъти ходи и уж му обещаха нещо, а като се получи повиквателната - в нея пак същото, пехота… Край нашето село има летище. Можеше там да ме върнат. Да знаете само какъв порцион имат въздушните, братчета, шапките ви ще паднат. Такива неща няма да ядеш никога!

- Все си е друго специални войски, и на мене така ми казваха, но щом ни се е паднало да служим в пехота, ще служим… Там, в специалните, и по леко минава човек, пък и занаят за сетне може да научи - каза момчето с изчернените пръсти.

- Не подценявайте царицата на боя, друзя!… Всяка майка пехотинец не ражда, тъй зная аз! - размаха ръце момчето с якето. - Там е по-многобройната част от народа и аз ви казвам, че е по-добрата. А където е народът, там ще бъдем и ние!

Васко не беше мислил досега в каква част му се служеше. Беше му безразлично. Понякога, когато видеше, че в небето се реят самолети, искаше му се да е пилот; други път, щом през градчето минеха омаслени танкисти с кожени шлемове на главите, подадени през люковете, струваше му се, че няма да бъде зле да е танкист. Когато пък чуеше да запее войнишка рота и всички хора започваха да се обръщат да видят войниците и несъзнателно тръгваха в крак с песента, нямаше по-хубаво на този свят от това да си пехота и да караш хората да ти се възхищават.

- И ние ще си изкараме службата, щом сме тръгнали да служим, ама не е така! - каза зло намръщеното момче. - И порционите, и отпуските на онези са по-големи, пък и в чужбина ходят… Нали гледах на кино как правят десант у нас други войски. Може и ние да отидем някой ден на чужда територия, ако командването реши да има общи маневри. Все си е друго да стъпи човек на чужда земя… Гледах лятос германки - минаха през нашето село с автобус. Не жени, а мляко, ви казвам!

Момчето с якето се изкикоти, другото, с широките длани, се размърда, и на него очите му светнаха. Само Васко нищо не каза по адрес на жените. Не му се приказваше сега за това. Василка щеше да ражда след три месеца, а остана съвсем самичка. Като рече, че не иска да се види с техните, и удържа на думата си. Виж, чергите и одеялата взе, но това беше друго нещо. Ама и бати Иванчо и кака Марийка не се бяха много засилили да се сдобряват. Стояха си на село и купуваха каквото поискаха балдъзата и баджанакът му. Васко, макар че не беше ги виждал нито веднъж, ги намрази.

Васко се отпусна в ъгъла, облегна глава на пердето и затвори очи. Спеше му се - до града имаше около един час, можеше да подремне малко. Момчетата, когато слизаха, щяха да го събудят. Нека си мислят за него каквото си искат - навярно, че е гулял цяла нощ с приятели по случай раздялата… Ако успееше да заспи, щяха да се махнат лошите мисли от главата му.

Събуди го момчето с якето. То беше свило ръце като тръба и ревеше над главата му.

- Стигнахме ли? - скочи Васко и потърси с очи куфарчето си.

Някой го беше снел и поставил при другите три. Значи отсега те започнаха да проявяват другарството си. Добри момчета са, дано бъдат заедно и в ротата, че да си помагат…

На гарата ги пресрещна един лейтенант и им каза, че на площада ги чака рейс, който ще ги закара в казармата. Васко беше готов да се качи на рейса, но момчето с острия нос каза, че по-хубаво било, ако заминат с градския транспорт и се поразходят малко из града. И без това имало още четиридесет минути време. На повиквателните им пишеше, че трябва да се яват точно в осем часа. То познавало добре града, знаело къде е и казармата.

По улиците бързаха подранили хора. Магазините още не бяха отворени и само пред вестникарските будки се тълпяха хора. Тримата се спряха пред една и си купиха цигари. Васко си купи и той. Не му се пушеше, не запали, но си купи… После се отбиха в една закусвалня и си поръчаха по една ракия, но сервитьорката им каза, че не продават толкова рано спиртни питиета. Момчетата се спогледаха и решиха да отидат в някаква нова сладкарница, където продавали и коняк, и кафе, но после се отказаха. Било далеко и нямало смисъл да бъхтят път дотам. Решиха да поемат бавно и тъкмо в осем часа щяха да бъдат пред казармите…

Минаха през една малка градинка и седнаха на една пейка. Мрачното момче извади от джеба си бутилката с останалия коняк и я подаде на другото, с якето. То пи и я подаде на Васко. Васко, и той я надигна, но не пи много. Момчето с изцапаните пръсти се отказа… По алеята минаваха момичета - ученички от някакъв техникум, с чукчета на реверите на куртките си. Те се заглеждаха в тях и момчетата им подхвърляха не дотам прилични думи, които Васко не искаше да слуша. Той гледаше купчинката сухи листа, които вятърът беше смел пред пейката, и си мислеше за есента, която вече бе дошла, за отминалите топли дни на лятото и нещо стягаше сърцето му.

- Приятели! - стана от мястото си мрачното момче. - Аз няма да прокълна майка си, която ме е родила мъж, но ако някога имам деца, ще искам да бъдат момичета!… Най-свидните ни дни, най-хубавото ни време от младостта ни отива! Какъв свят, какви деца минаха край нас, видяхте ли?… Ще полудея, като си помисля само, че нашите момичета ще бъдат целувани от негодници! Но по-добре е да не мислим за това! Пия за нашата бойна дружба!…

Момчето с работническите ръце въздъхна тежко. Въздъхна и момчето с якето. Само Васко нищо не каза. Стана от пейката и погледна нагоре по улицата, където се бяха спрели една групичка остригани момчета - за последна целувка с момичетата си. Някои от тях държаха в ръце китари, но не свиреха.

- Ето и други от нашите - показа ги той на момчетата от пейката.

Тримата се размърдаха и взеха багажите си.

- Каква коса имах, знаете ли? - каза момчето с острия нос. - На абитуриентския бал всички момичета се въртяха край мене и ми искаха да им отрежа по едно кичурче за спомен. Обещах им, че като тръгна войник, ще им я изпратя, да си я поделят… А на тръгване никоя не се обади!… Това е животът!… Забравят, много лесно забравят жените, момчета! Мислите ли, че тези, дето са дошли ей там, за да ги изпратят, ще си спомнят за тях повече от два дни?

Звъннаха струни на китара и групичката от горния ъгъл на градинката тръгна нагоре. Васковата групичка тръгна след тях. Момчето с якето искаше да ги настигнат, избързваше, но като виждаше, че и тримата вървяха бавно, връщаше се отекчено при тях. Мрачното момче изпи на един дъх коняка от бутилката, удари я в плочите и избърса челото си.

- И да бързаме, и да не бързаме - все две години са, братлета. Не можем да скъсим времето!

- То си е тъй - съгласи се момчето с изцапаните пръсти.

- Има и отпуски - каза Васко.

Не стига, че му беше мъчно, ами сега трябваше да слуша разни оплаквания на хора, които не му бяха никакви. Мразеше глезльовците. Само на тях им е неудобно леглото, само на тях не им стига храната, само те ще отидат войници!…

На горния край на улицата - вече излизаха в покрайнините на града - се виждаше висока сграда. На тротоара край нея се беше насъбрал сума народ.

- Я, че ние пристигнахме вече! - извика радостно момчето с якето. - А имаме още седем минути време.

- За това ли се радваш, че имаме още малко време да живеем или че идва вече краят на свободния ни живот?… За мъка е роден мъжът, момчета!… Роди се и тъкмо отвори очи, и хайде на училище! После, не го и довършил както трябва, хайде пък в казармата! А годинките вървят и никой не те пита живял ли си, не си ли!

Мрачното момче запали пак цигара и хвърли ядосано клечката кибрит… Момчето, което само мълчеше и въздишаше, погледна небето и нищо не каза. Имаше си мъка, нещо го мъчеше, но не искаше да се отпусне още сега пред новите си другари. Кой ли пък си няма мъка?!… Вярно е, че мъжът за мъки е роден!

Добре че никой от неговите хора не се сети да дойде и да го изпрати чак до портала на казармата!… Тежко беше да гледа човек как се разделят близки хора, а ако и с него се разделяше някой, трижди по-тежко шеще да бъде.

Край оградата на казармата се бяха струпали толкова много хора, че Васко се учуди как бяха станали толкова рано, за да дойдат чак дотук. Имаше селянки с шарени фистани, които завързваха и отвързваха торби и подаваха едно друго на синовете си и все нещо бяха забравили. Бащи - сурови и строги - даваха последни наставления. Жени от града, не от този град, разбира се, седяха на огромни куфари и бършеха с дантелени кърпички очите си. Новобранците стояха смутени и поуплашени; други пък гледаха дръзко и пренебрежително на сълзите; трети гледаха да се изскубнат от прегръдките на майките си… И по отсрещния тротоар на казармата се разхождаха остригани момчета. Те пък свиреха на китари и акордеони: пиеха коняк от тумбести бутилки и викаха и крещяха колкото им глас държи, уж че пееха. Край тях се щураха момичета, прегръщаха ги и все подсмърчаха. Може пък и наистина да плачеха, но на Васко му беше вече смешно… Вярно, раздяла е, не е шега работа, но не отиваха да мрат!…

Но него най го покъртиха едно момче и едно момиче, които се бяха прегърнали за прощална прегръдка. Те стояха досами ръба на тротоара и не мърдаха оттам. Момчето още не беше остригано. Момичето се беше повдигнало на пръсти и обвило с ръце врата на момчето. Как не му изтръпнаха пръстите на краката!… Двамата стояха неподвижни и сякаш не забелязваха, че край тях минават хора. А те не само че минаваха, ами ги и блъскаха, вглеждаха се в тях, подсмиваха се, но двамата не помръдваха от мястото си. Кой знае откога стояха така!… Имаше нещо страшно тъжно в застиналата прегръдка на тези двама млади хора и Васко извърна настрани глава…

Двама офицери се разхождаха сред хората, отговаряха на паникьосаните въпроси на майките, обясняваха нещо на случайните минувачи и подканяха новобранците да влизат в казармата.

- Ама че панаир! - каза ядосано момчето с якето.

Смръщеното момче плю ядосано и тръгна нагоре към отворената порта, където стоеше един войник с превръзка на ръкава и все се усмихваше под мустак.

Щом дойдоха дотук, трябваше час по-скоро да влязат в казармата, пък там да става каквото ще. Васко блъскаше струпаните хора, мъчеше се да не гледа разплаканите лица на жените и момичетата. Куфарът му изведнъж натежа, краката му омекнаха и той едва стигна до портала. След него вървяха и останалите момчета.

- Моля, другари, влизайте! - подканяше ги един капитан и неспокойно гледаше тълпата, която все още не се решаваше да се раздвижи.

- Влизаме - каза момчето с якето и седна на куфара си. - Да погледнем още веднъж свободния свят и да се простим с него.

- Баби! - извика с възмущение смръщеното момче. - Бащите ни по три войни са карали, реки като морета са форсирали, а те от една проста служба се уплашиха!… Ей за това мразя пехотата аз! ‘

- То си е така! - рече момчето с изцапаните пръсти. - Заревали, сякаш не отиват да служат на народната власт, ами ги вземат еничари! Заради тях ще трябва утре да се червим пред началството!

Васко остави куфара пред краката си, обърна се назад към града. Над него се виеше тъмен пушек. Сивото есенно небе беше слязло ниско над къщите. Слънцето се мъчеше да пробие облаците и над самия хоризонт се червенееше голямо кърваво петно. Това небе и утре щеше да бъде пак същото, но Васко тогава едва ли ще има време да го гледа.

- Влизайте, момчета! - каза уморено капитанът.

Първо прекрачи портала момчето с якето, след него смръщеното, след него Васко. Мълчаливото се обърна назад като Васко, въздъхна тежко и преметна куфарчето си на рамо.

- Е, вече сме войници! - каза момчето с якето и тръгна наперено по алеята.

Пред тях се червенееше някакъв лозунг, но Васко не вдигна очи да го прочете. Знаеше какво можеше да пише на него - казва им “добре дошли!”… Отнякъде излязоха войници, започнаха да се задяват. “Новобранки!” - все това повтаряха те и Васко опипа остриганата си глава.

Нямаше какво да се прави, и това ще се изтърпи, а догодина, когато ще пристигнат новите, реши, че няма да се подиграва на никого… Новобранката си е новобранка, но нали всички войници отначало са били такива, преди да станат бойци!…