ТРИМАТА
Към обед излезе лек бриз и спасителите вдигнаха червеното знаме.
- Връщат комунизма! - викна един на шест бири, впил дълбоко пети в пясъка. Момчетата от трети пост му пречеха да влезе в морето. - Това тук вълни ли са, лигня са! - кресна пак той, но бързо се предаде. Седна на мокрия пясък, коремът му опасно щръкна към водата и един от спасителите погледна натам - тоя май беше глътнал шамандурата…
Мъжът и жената под синия чадър не видяха малката крайбрежна драма. Едва ли забелязваха някого. Той беше рус, тя чернокоса и лежаха с гръб към хората, върху голяма жълта хавлия. Момчето, голо и зачервено, идваше по пясъка към тях. Пръчката, с която никога не се разделяше, чертаеше тънка крива линия след него. Тайният замисъл - всички да помислят, че наблизо живее змия и да се разбягат - вече трети ден се проваляше. Момчето погледна унило назад, вдигна пръчката и свърна вляво, към жълтата хавлия.
Беше на шест и от сряда изучаваше двамата. Ставаха толкова странни неща, че отскоро тайно подслушваше. Докато слухтеше, пишлето му кротко се вееше на бриза. Не знаеше например защо русият бе откраднал жената за няколко дни. И от кого? Такава голяма жена, почти като майка му, а дори не опитваше да бяга. Мъжът, разбира се, я държеше много здраво, но докато се къпеха в морето, можеше да опита… И защо все повтаряха как са се скрили най-после от всички, а лежаха на плажа, сред толкова много хора? И други неща говореха, момчето опитваше да ги каже наум, но съвсем се оплиташе.
Двамата под чадъра се размърдаха. Хлапето замаза оная работа с подслушването, бучна пръчката в пясъка и яростно я завъртя. Русият го видя, притвори мързеливо око и хитро го повика с пръст. Момчето пристъпи.
- Здравей пак, морски! - каза мъжът. - Ето обещаното, както всеки ден! - той размаха юмрук и метна нагоре нещо обло и лъскаво. Момчето посегна, в един кратък миг очите му и онова обло нещо светнаха едновременно на слънцето, но само жената видя това. Русият отмести ръката й, промуши се под нея, клекна при дребосъка и набра някого в малкия сребрист телефон.
- Хайде да говориш с един човек. - рече той. - Кратко, по мъжки, нали си вече голям!
- Дай! - каза хлапето.
- Как си, моето момче? - попита женски глас отсреща. - Къпеш ли се вече в морето?
- Всеки ден! - беше отговорът. - По три пъти.
- Ауу, по три! А храниш ли се добре, миличко? И гледай да не изгориш на слънцето, от студеното също да бягаш… По колко сладоледа ядеш на ден?
- Само по два. - рече хлапето и запристъпя в пясъка. Отдолу вече припарваше.
- Внимавай с гърлото и слушай повече мама и татко… А чичо ти Емо какво ти купува?
- Разни неща, лъскави. Сега ще отворя най-новото.
- Браво, Теди! Така те искам! - бръмна гласът в слушалката. - Само че… ей, Теди, я ми дай бързо чичо ти Емо…
Момчето се изпъна, издиша дълбоко, бузите му съвсем увиснаха. Искаше да съобщи нещо важно, нещо, което отсреща не трябваше да пропускат, но се отказа и бутна телефона към русия. Той пак му смигна, изправи се и рязко тръгна към брега.
Момчето завря дълбоко краката си в пясъка, там още не пареше, заби пръчката до една стара мида и клекна с гръб към хавлията.
- Въобще не съм Теди! - рече съвсем тихо. Гледаше мрачно стъпките на мъжа, следеше едрия му, загорял гръб, скрил наполовина морето. - Тая май нещо ми сбърка името! Направо не го знаеше! - момчето се изправи и много сърдито добави: - Само че се казвам Мартин! И не съм с мама на плажа… - той посочи чадърите вдясно, изду бузи, дощя му се веднага да ревне. От седмица не бе чувал майка си. А колко не бяха се виждали, не му се смяташе.
Русият се върна от брега. Сянката на чадъра бе изпълзяла, той придърпа хавлията и легна до жената.
- Сетих се онзи ден. - рече предпазливо. - Трябваше да й звънна, отначало умувах как, докато накрая… - мъжът кимна към хлапето на пясъка. - Казах й, че веднага след онзи семинар отскачам замалко до брат ми. Той сега е в Китен - семейно, с Теди. Теди става на шест през октомври, колкото голишарчето отсреща е…
Русият вдигна пръст и зачеркна много ситно въздуха пред себе си:
- Не, те не се обичат с жена ми! Нямаше да говори с тях. Само с Теди! - той се обърна, усмихна се на брега, на слънцето, на още нещо зад гърба на жената и крадливо я погали под банския. Лицето му изсветля. - Обещах, отвлякох те за няколко дни, скрихме се тук от всички, другото няма значение.
Задържа юмрука си над гърба й, разтвори го леко и от него потече тънка, гореща струйка пясък. Чернокосата ахна пискливо.
- Толкова си приличате, всички! - засмя се мъжът.
- Кои? - попита тя.
- Вие, жените. Говорите еднакво с всяко хлапе и мога да ти кажа как точно… Стига ви един глас в слушалката и почвате с ония, вашите въпроси. Искаш ли да ти ги изброя?
Русият разпери длан, забоде пръст в челото си и добави:
- А това, момчето отсреща, как точно се казваше…
Мартин вървеше под чадърите и пръчката се влачеше след него. Змията, ако въобще бе наоколо, изглеждаше така ленива в обедния пек, че следата от пръчката излизаше права. Вятърът замря, смениха знамето, вече пускаха в морето. Момчето седна пред техния чадър, край него веднага щръкна баба му и шамарите бяха на косъм.
- Цял ден скиториш! Обърнах плажа за теб! - кресна тя и махна властно с ръка към дядо му, да излиза вече от водата. - Ще полудея накрая с вас, да знаете! И всичко ще кажа на майка ти.
Марто се фръцна. Ако искаше, можеше пак да изчезне, веднага! Можеше дори да се скрие някъде, но не както ония… О, Марто бе майстор на тия неща, да се скрие! Най-често в гардероба у тях, след това под леглото, или в раклата с дрехи, а накрая в куфара - час преди с баба и дядо да тръгнат на село - уж за седмица, а изкараха цял месец, после към морето, както обещаха… Реши все пак да погледне отново към синия чадър. Там бе заровил топчето - в пясъка, под жълтата хавлия. Русият и жената още лежаха отгоре, лепнати един за друг.
- Въобще не си я откраднал! - каза дебело Марто, както бе чувал да говори русият. Заби ръка в пясъка и почна втората, много дълбока дупка за днес. - И никъде не сте се скрили! - добави с лице в дупката. - Гадно е да се криеш на плажа, всеки те вижда!
- …Кой да се крие, бе, Марте? Какви ги измисляш сега! - баба му надвеси над него едрите си, още млади гърди. Нощем го чакаха да заспи, бяха тихи и много внимателни в другия край на бунгалото, гасяха дори лампите, но знае ли човек… - Я ела насам, под чадъра - каза тя - и не ми стой така под слънцето.
Марто не мръдна. Беше на ръба да заплаче и само мисълта, че толкова подло му бъркаха името, още го спираше.
