Георги Михалков

Този квартал беше малко извън града. Израсна за две години, почти незабелязано. Бяха го нарекли с красивото име “Мечтание”, но думата “квартал” не беше най-точната, защото се състоеше само от пет нови блока с цвят на крем карамел, издигнати почти един до друг. Близо до блоковете имаше парк, също съвсем нов, с алеи, с цветя, с дръвчета, все още малки и крехки като детски ръчички, протегнати към небето. В средата на парка бяха направили детска площадка с катерушки, пързалки и люлки. В новите блокове живееха млади семейства и сега, в началото на лятото, паркът беше пълен с деца и майки.
Децата се люлееха, пързаляха, гонеха се около пейките, а майките стояха около тях и зорко следяха да не паднат, да не се ударят или да не се скарат и да се сбият. Цареше спокойствие и само детските викове се чуваха надалече.
Изведнъж, съвсем неочаквано, в центъра на детската площадка се появи странна личност, мъж на средна възраст, нелошо облечен, със сив панталон и жълта риза на големи квадрати. Само русата му коса беше необичайно дълга и падаше на раменете му. Ако човек го гледаше в гръб, можеше да си помисли, че е жена, беше твърде слаб. Мъжът стоеше като закован в центъра на детската площадка, вперил сините си стъклени очи към небето, сякаш търсеше нещо там, горе. Майките го изгледаха учудено, но никоя от тях нищо не каза и почти всички се направиха, че не го виждат, а той си стоеше и не мърдаше. И когато майките си мислеха, че ще продължава да стои така неподвижен като паметник, незнайно колко време с поглед закован в небето, мъжът се развика с ужасен глас, който наподобяваше писък и съскане на пехотна мина, която всеки момент ще избухне. Крещеше:
- Война! Война! Бомби! Бомби!
Настана паника и смут. Майките се разтичаха, грабнаха децата и с очи, пълни с ужас и страх избягаха от детската площадка. Само викащият остана там, продължавайки неистово да крещи:
- Война! Война! Бомби! Бомби!
Една от майките с малкото си момиченце на ръце изтича до пейката, на която седеше възрастен мъж, може би седемдесетгодишен, с очила и гълъбови кротки очи.
- Уплашихте ли се? - попита я той.
- Как няма да се уплаша - отговори младата жена задъхана - и пияният бяга от лудия.
- Може би искате да кажете и лудият бяга от пияния - поправи я мъжът.
- Все едно - погледна го тя навъсено. - Не знам защо са оставили всички луди да се разхождат на воля из града. Няма ли вече психиатрични клиники? Човек никъде не може да е спокоен, а тук играят малки деца. Ето, изплаши ги и нощес ще го сънуват.
- Не е опасен - успокои я мъжът. - Познавам го, казва се Траян, преди беше инженер, умно и добро момче. Сигурно отскоро живеете в квартал “Мечтание”?
- Нанесохме се преди два месеца в блока отсреща.
- Затова не знаете - продължи бавно мъжът - Преди две години тук, на това място, имаше цех за снаряди. Траян работеше в него. Стана експлозия, загинаха трима работници, Траян оцеля, но полудя. Говори се, че някой умишлено взриви цеха за снаряди, за да построи тук квартал „Мечтание”. Мястото напомня на Траян за експлозията, затова крещи.
Лудият отново се развика:
- Война! Война! Бомби! Бомби!
Но като видя, че е останал сам-самичък на детската площадка, сякаш се успокои и с напевен глас започна да припява:
- Сега е мир и тишина. Аз направих мир и тишина по цялата земя.
- Да - въздъхна възрастният мъж с кротките очи. - Прав е. Сега е мир и тишина.
После се обърна към майката с момиченцето, свито като врабче до него на пейката, и добави:
- Не се страхувайте от лудия, радвайте се, че живеете тук, че има детска площадка, а не цех за снаряди и отглеждате дъщеричката си в мир. Нека войната да остане само на лудия в главата.

София, 8.06.2015 г.