Георги Майоров

Роден в бунтовния край на първото Велико народно събрание, на първата пропукала пушка, на първото развято за бунт знаме, на първата пореща простора сабя за свобода или смърт, поетът Иван Есенски не може да не спори за вчерашното и днешното време. И се уверих.

Първата стихосбирка „Посвещение преди зимата” (Изд. „Хр. Г. Данов”, П-в, 1985), привидно пее за природните сезони в елегии, балади и поема, а всъщност е една рано умъдряла философия за живота, края и продължението му. „Ноември” го поставя пред „неизбежната реалност: / хлябът си е хляб, солта е сол / и е сълза - сълзата”, та слага край на съня и „чувствата с войнишка стъпка си застават по местата”.

Грижи от сутрин до вечер за хляба. А за душата? - се пита. Тя търси висини с препускане към „щастието грешно”, че в илюзиите на младостта с фибрите „усещаш колко близко е небето”. Душата се успокоява от капещата „неясна нежност”… „А сърцето?”. Какво става с младото сърце?

То спори с мъката на живота и понася болка като от „настъпен таралежов кестен”, че не се учи да печели. Спори и „с глупака все по-често”. („Житие”). Спор за истината и защо понякога „страхливо пред залъка” е мълчал. („Самота”). Спор със себе си: „какво извая и написа… в кръговете на живота” („Кръг”). С „глутницата на мълвите”. С „всесилната подлост… и оскърбената чест”. („Зала за елени”). С тенекиения глас на капчуците сред „бавна негърска музика, под която падат „пера от разведени птици”. („Летопис”).

С „премръзналата доброта на дома и с „глутницата на мълвите”, с преялата съвест, с душата „подавала лапа на първия срещнат глупак”. (,, Катедрала”). Преосмисляне на затъжена младост, та се пита дали душата ще го прероди и „любовта дали ще го познае … с какво ще бъде оправдано / неизживяното от мен”. („Зимна балада”).

За суетата на политналия в бой прост юмрук „за справедливост гола” срещу „парадното геройство” в „домашните ни лаврови градини”. („Балада за каскадьора”). Пак с ирония и баладичен тон се показват много рога, но и загуби без удар, побеждаван с усмивка. Как от изкуството на любовта омаяни, в равнодушни устни търсим „трошица топлота…и колко трудно се спечелва тя”. („Май, или балада за любовта”).

Срещу равнодушието под „звонка” на „преуспехи и влогове” от „от спестявани истини”. И кръстоносна война срещу своите „езически слабости”. („Пантомима”). С несъгласните „дни и нощи” как душата ще се представи горе след „последната” класическа развръзка.

Укорява се, че понякога е бъбрив, но той дори е пестелив на бъбрене и е мълчалив до степен „без въздух за последната победа” в голямата болка по родното село Мухово, където детството като видение на хълм с родителите му „под тополите минава” за нов живот. И родният му корен рие бунтовната земя, проклина и плаче душата му, прокуденото сърце излива елегична и баладична съпротива, носталгията не може да се покрие с черната пръст на погребаното, на потопеното под синьо-сивите води на язовир Тополница.

Болка, пропита с нравствени поучения, премесена със социалните недъзи на обществото. Затова сърцето не му позволява да не спори. Простота и романтика, но всичко споено с родната пръст, че баладичната поема изглежда като надгробен паметник на всичко, което е било и е! („Хълм”).

Още първата стихосбирка доказва, че Иван Есенски пише с душата и сърцето си. Това е дълбоката същност на цялото му творчество по-нататък. Затова и лицето на неговата поезия е изпито от неволята на българския народ. Словото му не е охранено от дрождите на богатство, лицемерие и коварство. То е отгледано в палата на родолюбивия дух и сътворяването.

Грее и излъчва светлина с „любовна умора”, та по него „две гънки като две тирета падат”. И „скреж по женски мигли” има от „безспорната ми /му/ собственост - душата”. Въпреки, че е дебютна тази книга, словото му излива умъдрели елегии и балади. Пита се как и за какво бие сърцето му. Отговора намираме в следващите му книги - „Любов - случайно име” и „Чернови и поеми” (Изд. „Лице”, С, 2003).

Те потвърждават пак неговите, съвсем негови, специфични удари на сърцето му. Но не при всички творци е така. Изследвания доказват, че Бетовен в композициите си е бил ръководен от ритъма на сърцето си. И в поезията на Есенски се откроява това явление. Той пише и говори по ритъма на своите сърдечни импулси - нежни в любовта и родолюбието, гневни за объркания днешен свят.

Срещата му с любовта е одухотворена, не е само с физически образ. Тя е „толкова красива …топъл вятър…зелена светлина” за избрания творчески път. Тя „свързва с другото сърце сърцето”. („Песен”). И с устни на музика търси на косите „златния шал”. Всяко явно и въображаемо докосване до нея е само трепет при дисциплинираното време.

Тогава „пикират доноси” за неприлично държание в обществото. Режат се момински плитки, стрижат се момчешки алаброси. („Премиера”). А това докосване всъщност е рисуване на мечти. Тази любов минава през репетиции за поглед и въздишка, през смиряване и смаляване на влюбения, който за любимата дори облича „най-нежната кожа”, та и сърцето най-после да отстъпи.

Паметта витално я рисува, но пак не вярва, че любовта е истина дори при падащата от раменете й дреха при внезапния взрив на чувствата. („Огледало”). А днес вече всеки мъж се отказва да превзема Троя заради някаква си Хубава Елена, защото има „Толкова много Елени. / Толкова малко сърни”. („Менелай”). Уверяваме се, че зад външно изсечения характер на Есенски, се таи невероятно чиста нежност. И колко трепет има над святото чувство на първата обич, на първия любовен сън. И колко обидни са клюките от стъклата на съседните прозорци.

Затова през шепота на „всички сезонни влюбвания” трудно се обича, когато „географията” на кожата нощем е тъжна. Тогава се губи посоката и се забравя гласа на любимата. Пулсът на сърцето показва как любовта става и нетрайна дума, случайно име сред задаващите се дълги зими от насъщните грижи и „спестовни” теми. Но пак е „вълшебна дума”.

С нея има радости неизживени, та „тревата” следва да почака. Щом към нас жена върви „в стъпките й пролетни цъфтят / градините на пътищата млечни” и смъртта не е страшна. („Градина”). Любовната лирика на Иван Есенски е така дълбоко стаена, че е необходимо да приближим мембраните на сетивата си до неговите, за да разберем колко тънко е изваяна.

За другата книга авторът твърди, че „не е книга, а тема”. И е така. Това наистина е тема за отродяването ни от най-скъпото, от българското. Пак е длъжен да спори с неистините, с „незваните”, оглавили държавата след ялово умрелите „ярости”. („Опус”). Силна е неговата социална тревога. Накъде вървим, накъде върви и нашата младеж, нашият живот въобще. Как ще се продължи постигнатото с много пот и труд. И завещаното от преди нас дори. („Продължение”).

И при него, както и при много други поети днес, има дълбока печал по изгубения роден дом и роден край, които като времето изтичат от вените и нищо не може да се върне и да се поправи. За паметта на поета остава възможността да стъпва „върху мините” на младото минало, където все още мъждука забравената лампа в родното му Мухово, а на дъното на язовира „кавалът припява и се люлеят житата на водните духове”. („Посвещение на приятели”).

Несвършваща е болката от живота и от коварната философия на промените. Трудно е с дела да се дава отговор за девалвацията на ценностите. И само в поезията вижда „оцелял от забрава живот”, което е по-ценно от всяко друго имане. Но от стих се изплита и „най-здраво бесило”. И никога не забравя да спори с превратностите на времето, с морала на хората. Винаги търси „зелено перце и зелена сълзица, / та зелени следи да оставят и моите дни”. („Лист”). Спори с леснословието, жънещо „тежки похвали”.

Не иска да мре „за високите думи”. Изгубвал понякога своя глас, той е благодарен, когато пак се завърне при него, за да може да спори с уродливостите в нашия ден, с нароилата се сган, с алчността и жестокостта. Това не може да понесе неговото нежно сърце. Много скрити са неговите болки, които трябва да прозрем в иносказаното, в невидимото страдание на душата и неговото чувствено сърце, впрегнати в хармана на живота.

Интересно е защо след тези терзания поредната му книга с лирика е кръстена „Изгнания” (Биб. „Орфеева лира”, С, 2008). Отговорът не е лесен,но разбираем. Изненадващо е, че в първата „Балада” Иван Есенски за кратко изпраща в изгнание досегашния си стил и стихът му влиза в ритмиката на народната песен. Пее и оплаква земния живот, но това е само в тази балада.

После пак влиза в ритъма на своето сърце. Целият ни животът е в изгнание. В изгнание е запустелият двор и портата на поета в Копривщица. Изгнанието е в забравата, в поникващата трева в душите ни. В неразбрания свят ,,с мирис на сяра… с цвят на катран”.

В отлитащите лебеди от нашия „зимен живот”. В разпънатата безкръстно птица в дъжда, от която безцветна кръв струи. В убиването ни „в гръб и нощем”. В струящия мраз отвсякъде. А поетът иска дори „тъгата да е нежна”. Но как? Когато животът е без душа и не можем да се възторгнем „от вчерашния ни пламък”. Затова реди некалесани, честни песни.

Все повтаря песента на дъждовните сълзи, прецедена през пролуките на деня. И най-добра е песента от „сребърната флейта на капчука”. Прогонва тъмнината, дава път само на светлината да живее, че винаги „да бъде ден!”. Затова уважавам и ценя поезията на Иван Есенски. Тя е мъчна за разбиране, но светла в спора й за хубав ден. Спор незавършен, както не свършва звездния път на неговото земно и честно слово.

PS. Тази статия не дадох никъде за публикуване, защото докато отлежаваше, Иван Есенски същевременно стана редактор в „СЛОВОТО днес” и би възникнал „конфликт на интереси”. А всички станахме много чувствителни на приказка за този мил порок. Даже до последно се колебаех дали да я включа и в тази книга.