УРОКЪТ НА ШОЛОХОВ
превод: Дафинка Станева
110 години от рождението на Михаил Шолохов
(Писах тези кратки сюжети през различни години. Раждаха се под влиянието на срещите ми с Шолохов, с хора от близкото обкръжение на писателя и просто със земляци).
УРОКЪТ НА ШОЛОХОВ
През 1982 г. предложих на Росиздат проект за книга-албум „На вьошенска земя”. За родината на Михаил Шолохов. Текстът бях написал по-рано, оставаха илюстрациите.
Скоро след това нашата малка творческа група заедно с главния персонаж, фотокореспондента на вестник „Гудок” Ростислав Иванов, започна работа във Вьошенская. Ростислав, Слава, беше най-добрият човек, фанатик в професията си. Фотоапаратът беше се сраснал с него като изкуствен зъб, той виждаше света само през обектива и вестникът заменяше майка му. Но вестникът го и разваляше със своя егоизъм и с пълното подчинение.
Ростислав снимаше с японска техника на слайдове, което в онези години беше супер-технология. Снимките излизаха така чисто и изразително, че ни се струваха с преувеличението превъзхождащи натурата. Небето, облаците, хоризонта, долините и полята, речните завои, степните пътеки, хуторите - дъхът ни спираше от вьошенските пейзажи. Освен това снимахме всичко, което имаше отношение към биографията на Шолохов.
Когато илюстрациите бяха готови, реших да ги покажа на Шолохов.
По това време вече се познавах с писателя. Разказах му за нашия замисъл и сложих на масата тежка папка. Михаил Александрович ме помоли да оставя материала до другия ден. Както се бяхме уговорили, отидох рано сутринта.
Шолохов, сух, мъничък, с платнено яке и сламена шапка, самотно седеше в плетеното кресло с неизменната цигара в цигарето. Мълчаливо ми кимна към масата.
- Във Вьошенская идват много гости - и той изпусна кълбо ароматен дим. - Такава книжка е нужна. Моля само за моята персона да е по-скромно.
И продължи, както ми се стори, по-твърдо:
- Ти си израснал в нашия край, познаваш хората. А на снимките всичко е мъртво. Пейзажите са хубави, а няма хора. Кой снима?
- Фотокореспондентът на вестник „Гудок”…
- Хм… - Шолохов хитро се усмихна. - Може за него да е по-добре локомотиви да фотографира?
Чувствайки провала, аз помолих:
- Михаил Александрович, това е първият опит, проба. Разбира се, има още много работа.
- Тръгнете по хуторите, огледайте се. Важното е човекът. Успех!
Вървях към хотела като обгорен от мълния. Всичко е просто като на длан. Човекът! У самия Шолохов - в разказа, в романа, в частното писмо на първи план винаги е човекът. Очарованието на човека!
Разбира се, пощадих Ростислав, не му казах за локомотивите. Но урока на Шолохов му го обясних достъпно.
В началото на май, по пълноводието фериботът от станица Базковская до Вьошенская плава два часа. Няколко километра срещу силното течение през водовъртежите върви, пълзи претовареният понтон-сал с измъчващия се тракторен двигател. Бог изпрати на Ростислав и на всички нас този приказен ферибот! От Базковская се връщаха много на брой роднини, изпращали новобранци в армията. Дядовци с орлови носове в кители и сталински фуражки, бабички с пъстри забрадки и вталени блузки, майки с мокри очи, пийнали бащи, розовобузи невести, деца. И хармонист, свирещ ту „казачка”, ту „бариня”. Сипеха се частушки, силни като тютюн. Това беше богатата натура! Ростислав вървеше едва ли не по главите, снимаше отгоре, отдолу, в профил и анфас. Изразходи около стотина слайда. А когато видяхме готовите изображения, ахнахме! Пред нас беше ярък епизод от живота на вьошенци. Зримо, огромно, възторжено, с хумор.
Когато Шолохов видя тези снимки, погали ги с пръсти, въздъхна доволен:
- Наши хора…
Очите му бяха влажни.
Книгата-аблум „На вьошенска земя” излезе в Росиздат през 1983 г. Когато я взема в ръце, спомням си за урока на Шолохов.
КАК ПРИЛИЧА!
Във Вьошенская пристигна художник, академикът по живопис Борис Шчербаков. Той отдавна искал да нарисува цикъл платна „В родината на Шолохов”. Преди това той успешно рисувал в Ясна поляна и в Спаское Лутовиново. Репродукциите се отпечатваха в картички, брошури и каталози.
На срещата с Шолохов художникът искаше да си осигури подкрепата на писателя.
- Е, работата си струва - каза Шолохов. - Има при нас подходящи места. Поживей, поогледай се.
Настаниха Шчербаков във вьошенския хотел, дадоха му на разположение джип, назначиха му в качеството на консултант и водач - инструктора на райкома. Шчербаков започна работа. Водачът - бивш учител по литература, местен поет и краевед, беше безценен помощник. Той не само показваше живописните тебеширени хълмове на дясното крайбрежие на Дон от хутора Громки до хутора Плешаков, в това число и хутора Калинински, където Сергей Бондарчук засне своя последен филм “Тихият Дон”, но и степта с коило (тогава беше май), степните лалета, стадата коне, знаменитите донци, могилите, заливните гори, Лебедовият Яр и четиристотингодишния дъб, Разклонението и котловината, рибарите, майските бури и изгреви. Шчербаков беше препълнен с впечатления, работеше вдъхновено и много, всеки ден от ранна утрин до изгряването на Вечерницата.
До септември художникът завърши работата си, чакаха го в Москва. Шчербаков избра две дузини от готовите вече картини и тръгна да ги покаже на Шолохов като едновременно си вземе и довиждане с него.
Писателят, мълчейки, внимателно разглеждаше познатите места, одухотворени от четката на майстора. Пушеше и мълчеше. Мълчеше и пушеше. По леката полуусмивка под мустак и по овлажнелите му очи можеше да се съди: харесали са му.
Жената на писателя Мария Петровна също разглеждаше иззад рамото на Шолохов. Тя не можеше да сдържа чувствата си.
- Колко е хубаво! - та стискаше здраво ръцете си. - Всичко е наше, родно!
Тя погали любовно последния картон с длан и каза, гледайки Шербаков в очите:
- Чудно! Сякаш е на снимка!
По-добре да беше заклала нещастния художник. Вместо похвала да беше взела нож и да бе приключила. Не само лютите врагове, но и добре разположените към него критици пишеха и говореха за него именно с тези думи, т.е. обвиняваха го в чист натурализъм, сравняваха четката му с фотообектив.
С натежало сърце замина Борис Шчербаков в Москва. Струва ми се, че след Вьошенская той вече не можеше да продължи и не довърши своята идея. Жалко, неговите вьошенски пейзажи са забележителни именно с приликата, с живописните подробности на природата. Намерете каталог и погледнете сами. Или в интернет.
ПИСМОТО НА МИНЬОРА
Още неоткрито и неизследвано съкровище в архива на Шолохов са неговите писма. Довоенният архив и богатата библиотека на писателя изгарят при бомбардировката на Вьошенская през юли 1942 г., няколко бомби падат точно на къщата, загива майката Анастасия Даниловна. В годините след войната Шолохов всеки ден получава десетки писма (от петдесет до сто) от всички краища на страната и от чужбина. С годините се натрупват толкова, че за тяхното съхраняване е освободена специална голяма пристройка в двора.
Пощата си Шолохов преглежда сам. На някои писма отговаря, на други прави бележки за своя секретар, трети отиват в архива, в пристройката.
Малко преди смъртта на писателя, през лятото на 1983 година, по молба на един от централните вестници, където работех по това време, ми се наложи да прочета стотици писма, които избра секретарят на писателя Михаил Власович Коншин. Преди това позвъних на Михаил Александрович и получих съгласието му. И тръгнах за Вьошки.
Една седмица живях в станичния хотел, четях писма, едно-друго препечатвах на машинката за себе си. Удивителни писма! Искрени, безхитростни, изповедни. На кого, ако не на автора на „Тихия Дон”, да разкажеш своя живот… Многостранична „Одисея” на бивш белогвардейски офицер, по чудо оцелял в месомелачката на двете войни. Романтични признания на ученик в любов към Макар Нагулнов. Благодарност на жени -затворнички от Пермската колония за Лушка и Аксиния, които им помагат да живеят и да не губят човешкото си достойнство в затвора.
Коншин от време на време идваше в хотела да ме види като носеше нови „шедьоври” и коментираше това-онова. Веднъж сложи на масата изтъркан плик с червена бележка. Това бе писмо на миньор от Донецк.
- Прочети го - кратко рече той.
Да препечатам това писмо аз не успях, привеждам го по памет.
„Разбира се, да пишеш не е като да копаеш въглища, автоматичната писалка не е пневматичен чук, и все пак трудна ти е работата, Михаил Александрович! Един недостатък имаш - не пишеш за миньорите. Ето - Лушка напуска Нагулнов, в Шахти отива, а по-нататък - какво? Да беше я довел ти при нас, в бригадата. Това щеше да е разказ! Би описал как тя се запознава с миньорите. О-о, ние нея не бихме я обидили! А виж за какво те хваля - за туй как умееш да описваш. Ако описваш работа - как косят или орат - четеш и по гърба ти избива пот. Ако описваш пиене - четеш и се опиваш, иска ти се песен да запееш. А ако пишеш за любов - тогава и мъртвец ще стане, тук точно до средата ти прониква. Благодаря ти, скъпи Михаил Александрович, макар и да не си миньор, разбираш нашата душа”.
- Това писмо го взех от масата на Михаил Александрович. Обича да си го препрочита - каза Коншин.
- Отговори ли на миньора?
- Изпрати му „Тихият Дон” с автограф. Често си спомня за миньора, смее се: „И все пак моята работа също е трудна…”.
А ГОРКИ ПАЛЕШЕ КИБРИТЕНИ КЛЕЧКИ…
Някои подробности от своята среща със Сталин на дачата на Горки през юни 1931 г. Шолохов разказва на покойния вече литературовед Константин Прийма.
„И когато седнах на масата Сталин заговори с мен… Говореше той единствен, а Горки седеше, мълчейки, пушеше цигара и палеше клечки над пепелника… Изваждаше ги от кутийката една по една и ги палеше - по време на беседата напълни пепелника с остатъци от изгорели клечки… Сталин започна разговора за втория том на „Тихия Дон” с въпроса: „Защо така меко е изобразен Корнилов? Би трябвало неговият образ да се ожесточи”. Аз отвърнах, че в разговорите на Корнилов с генерал Лукомски , в неговите заповеди за Духонин и за други той е изобразен като твърде ожесточен враг, готов да пролива народна кръв. Но субективно той е бил храбър генерал, отличил се на австрийския фронт. Бил е ранен в бой, пленен, след което бяга от плен и се връща в Русия. Субективно като човек от своята каста той е бил честен, завърших своето обяснение аз… Тогава Сталин попита: „Как така - честен?! Щом човекът е бил против народа, значи не може да бъде честен!” Отговорих: „Субективно честен, от позицията на своята класа. Нали бяга от плен, значи е обичал родината си, воден от кодекса на офицерската чест… Тъй художествената правда на образа ми продиктува да го покажа такъв, какъвто е в романа…”.
Великият пролетарски писател явно се плаши не на шега. Той знае цената на пожеланията на вожда. А Шолохов на своите двайсет и шест години смело и с достойнство възразявал, защищавал Корнилов. Горки чака гнева на Сталин и тогава можело да се случи най-страшното. Затова и нервничи, пали кибритени клечки. Но Шолохов убеждава Сталин, Корнилов остава недокоснат в романа. Третата книга „Тихият Дон”, залежала се в чекмеджето три години, след тази среща е предадена за набор.
РАЗКЛОНЕНИЕТО
Най-чистият водопровод в Русия е в станица Вьошенская. Построен е през трийсетте години на XX век по инициатива на Шолохов.
На няколко километра от станицата в заливните гори през стари времена е имало мощен извор. По спомени на старците при извора са правели такива опити. Хвърляли в сърцевината на извора гола сабя с острието надолу. Потокът вода я изхвърлял оттам като клечица. После, когато поставили желязна тръба, широка два обхвата, и по такъв начин направили отклонение, опитите с шашката ставали другояче. Шумящата от напрежението тръба изхвърляла воден стълб на няколко десетки метра. Колкото и да се опитвали казаците, никой не могъл да пресече с острието на сабята този стълб.
С годините налягането на водата намаляло, сега тя тече по-малко, отколкото в половин тръба. Това удивително място отдавна го наричат Разклонението. От това Разклонение и прекарали станичния водопровод без всякакви филтри и утайници. Водата е с изумителна чистота и вкус. „Сладка” - казват казаците. По мнението на специалистите изворът в покрайнините на Вьошенская е изход от огромно подземно езеро с прясна вода, което се е образувало в стародавни времена, едва ли не през ледниковия период.
ШОЛОХОВ И ЧИГАТА
Да уловиш чига в Дон в днешно време е голяма рядкост. В долното течение тя вече се е прехвърлила другаде, специалистите от Азоврибвода обясняват това с качеството на водата. Малки пасажи от нея се срещат днес в Шолоховския и в Горнодонския район, в дълбоките ями с бърза вода и здраво жълто и бяло глинесто дъно. Тук я и ловят тукашните майстори на дълги въдици с плувки. Най-добрата стръв са жълтите червеи, извадени от дълбокото на глинестата, измита от течението стръмнина. Чигите „пасат” по такива места, улавяйки червейчетата със своите дълги остри носове.
Да се лови чига е голямо изкуство, което изисква голям опит и навици, тъй като рибата е много внимателна, плашлива и рядко стои на място. Тя постоянно се движи на малки стада. Да определи къде е пасажа е най-сложната задача за риболовеца.
В дома на М. А. Шолохов ми се удаде да чуя любопитна история от трийсетте години за улов на чига недалеч от Вьошенская.
Шолохов бил страстен риболовец. Такъмите му винаги са били отлични, в идеално състояние, в това e бил строг до най-малката дреболия. Ловил той с познаване на работата, сериозно. Знаел тънкостите при улов на шаран, на таран, харамия, бяла риба, сом. Но излизайки за чига, често се връщал без нищо. Особено го дразнел неговият съсед, стар казак. Шолохов се връщал с празни ръце, а дядото, подсмивайки се, измъквал от лодката си пълен живарник с чига и го разклащал пред изумения писател. На всичките въпроси дядото отговарял лукаво и уклончиво.
Шолохов дълго и ревниво наблюдавал къде на Дон застава дядото и внимателно разглеждал принадлежностите и стръвта. Нищо особено, всичко било, както при всички. А уловът му винаги - пълен живарник.
Накрая веднъж призори старият рибар извикал Шолохов:
- Сядай в каика, ще ти кажа тайната. От уважение, заради Гришка Мелехов.
Застанали, хвърлили въдиците. Минават час, два. Нито едно клъвване. Дядото задрямал. Шолохов решил, че му се присмива. Дядото засякъл, извадил малка, една-две педи дълга чига. След това извадил от чантата си гъше перо на конец с кука, закачил куката на гърба на рибата и я метнал зад борда. Перото изчезнало, след туй се показало като плувка и бързо започнало да чертае по водата.
- Греби! - викнал дядото.
Десет минути Шолохов натискал веслата, едва успявайки да следи перото. Накрая перото станало неподвижно.
- Е, казаче, сега сколасвай! - весело извикал дядото.
Рибата кълвяла алчно и веднага, куката едва успявала да се спусне на дъното. След час двата живарника били пълни. Рибата всичката - до два килограма тежка.
- Тайната ми откри моят баща, царство му небесно - разказвал дядото вече на брега. Тази риба е обществена - самичка не ходи. А стадото се мотае насам-натам, такъв му е навикът. Как да разбереш? Значи, пускай разузнавач - чиста работа!
Шолохов усвоил урока. Онези, които са били на гости у писателя на празнична маса, сигурно са запомнили изключителната чорба от чига. А за тайната на стария казак Шолохов си мълчал…
