Иван Д. Христов

Поетът Петър Анастасов е от даровитото поколение творци, изявили се с първите си  книги в средата и края на шейсетте години на миналия век. Неговият свят е свят на спокойните настроения, на меките елегични тъги и кратките есенни радости, изразени с уравновесен лиричен темперамент. С поетичното си творчество той завоюва собствена територия и свое място в съвременната българска литература.

Още  дебютната книга “Зимна нежност” /1968 г./  очертава Анастасов като поет с ярък и неповторим поетичен свят, след което той налага трайното си литературно присъствие със стихосбирките: “Тройно огледало” /1972 г./, “Площад на хълма” /1977 г./, “Както те обичам” /1982 г./ - отличена с наградата на Съюза на българските писатели, сборника с избрани стихове “Единствено безсмъртие любов” /1984 г./, “40 стихотворения” /1993 г./ и “Този черен бял свят” /2002 г./.

Петър Анастасов е и автор на пиесите: “Обещай ми светло минало” /1984 г./, “От сняг помилвана душа” /1985 г./, “Голям колкото малка ябълка” /1987 г./, “Живите от мъртвата махала” /2009 г./ и телевизионния сериал създаден по едноименната пиеса “Църква за вълци” /2007 г./. Вълнуващите му и запомнящи се активни изяви като драматург  не са обект на настоящата литературна статия.

Още в началото на творческия си път поетът акцентира на сърдечните вълнения, тихите, но искрени преживявания. Стихосбирката “Зимна нежност” започва с едно сякаш програмно стихотворение за тихата и прочувствена поезия. Авторът разкрива своето поетично верую и естетически възгледи за света около нас, показани чрез една умъдрена изповедност и душевно спокойствие:

 ”Дъх на ябълка, светла стая,
  омагьосана като жена.
  По света аз разнасям тая
  чисто българска тишина…”

Първата стихосбирка на Петър Анастасов внася мотивите за любовта и творчеството, на чувството за преходност и опиянение от “нещата от живота”. В нея е поместено едно от най-хубавите му стихотворения “Хубава и проклета си”, което заедно със стихотворенията, “Ангел” и “Целувка” разкриват отношението на Анастасов към любовта и жената като символ на вечната красота и животворна сила. Размисълът върху нейната съдба и върху чувството, което събужда е елегично обагрен.

Вътрешна уравновесеност на поетичния изказ, съчувствие, доброта и съпричастие към болките и очакванията на другите лъха от лиро-епическото стихотворение “Хотел”. То си остава едно от най-емблематичните стихотворения на поета, в което съдържанието на поетичното слово и художествено-изразните форми на изказа са в пълен синхрон и хармония:

“Трети ден вали над Бяла черква.
 Трети ден съм в доброволен плен.
 Старата добра хотелиерка
 не простира вече трети ден.”

Докато “Зимна нежност” може да бъде определена като интимен пристан, в който има уют и хармония, втората стихосбирка “Тройно огледало” засяга вече драматични страни на битието. Светът не е така еднозначен, а крие неочаквани изненади.

Силно впечатление във втората поетична книга прави едноименното стихотворение, посветено на Катя Паскалева. Поетът прониква зад декорите към дълбоката същност на изкуството: “Но какво е театърът - работа, работа…”

Разкрива признанието, трудностите и величието на артистичното майсторство. В едно от най-хубавите стихотворения “Любов” темата за изкуството също намира поетичен израз.

В “Тройно огледало” Петър Анастасов избягва декларациите и търси  отражения на неща минали през сърцето и оставили трайна емоционална следа.

Поетичният поглед е по-мъдър, стилът по-зрял. Романтичното отстъпва на реалните житейски конфликти и честно отстояване на позициите.

Срещаме размисли за съдбата на човека, идеята за човешката естественост и автентичност, поетическо осмисляне на проблема живот - изкуство: “Любов”, “Тройно огледало”, “Пясъчен часовник”.

Новото в стихосбирката са гражданските мотиви, които са защитени достойно в стихотворенията: “Балада”, “Устна хармоника”, “Неделя”.

В тази стихосбирка се появява любимият на поета образ на снега - зимата, бялото с разнообразни значения и символи, налага се усещането за “изгубеното време”.

“Тиха поема” Анастасов публикува най-напред във втората си стихосбирка. Зад тази привидно “тиха” изповед се крият спомени от детството, наситени с драматизъм и насилие: кръвта на убитата от първолаците мишка, споменът за “размирното време” на кооперирането на земята, и за онова “изгубено време” за творчески труд, осъзнавайки моралната отговорност пред поетичното изкуство и “пропуснатия вече стих”.

Със завладяваща непринуденост и доверчивост поетът изповядва своята съкровена същност:

“Аз искам да съм честен
 със себе си и със света.”

Лирическият герой в поемата е самият поет, който искрено и отговорно разкрива своите преживявания, обусловени от социалното битие. Затрогва ни онази умъдрена философска равносметка в края на “Тиха поема”, където поставяйки се над дребното и егоистичното в делничното ни ежедневие, поетът Петър Анастасов стига до вечните истини за смисъла на живота:

 ”Това е всичко. На човека
   му стигат няколко неща:
   една любов, една пътека,
   една звездица през нощта.
   И рамо, на което може
   с доверие да се опре.
   И смелост, ако се наложи
   за нещо свято да умре.”

Предначертаното в “Тиха поема” - “да свикаш своя собствен съд” се осъществява, както винаги, когато му дойде времето, защото то не може да бъде изпреварено.

“Тиха поема” е зряла поетична творба с  полемична отсенка и социална проблемност - една синтезирана поетическа автобиография - изповед за проживяното и изстраданото. Съдбата на лирическия герой е съдба на цяло едно поколение, разкрита с философско проникновение, драматичност на изживяванията и художествени обобщения.

В третата си поетична книга “Площад на хълма” поетът Петър Анастасов продължава и доразвива онези поетически хоризонти, идейно-творчески търсения и проблеми, които срещаме и в предишните му стихосбирки.

В “Площад на хълма” доминираща линия в творчеството на поета е гражданската. Този необикновен площад дал заглавието на първото стихотворение и цялата стихосбирка е като единствено спасително място- една метафора, в която се оглежда надеждата на човека за свят на разума. Тя определя и лирико-песенния драматизъм на поетичните внушения.

Една от основните теми в творчеството на Анастасов е темата за изкуството. На нея са посветени най-много стихотворения, разкриващи психологията на творческото съзидание: “Ателие”, “Репетиция”, “Дом” и други.

Поетът осмисля собственото си битие през призмата на словото и песента, в които всички ценности в живота заемат своето място.

С поетично-образна убедителност авторът разкрива темата за твореца и творчеството. Фолклорно-приказният образ на щуреца в поемата “Мелодия за щурец” е символ на свободата и опияняващата красота на изкуството:

“Някому е нужен хляб - на мене
 повече от хляб ми трябва песен.”

Това е лайтмотивът на поемата - изкуството, което буди съвестта ни и услажда живота ни. Преклонението пред честните и духовно възвисените, пред жадните за песен, за които духовното е над материалното. Тези стихове от поемата “Мелодия за щурец” разкриват най-ярко и убедително потребността от поезията и вечния стремеж на поета към красивото в живота и изкуството. Анастасов пристъпва към приказна стилизация продължавайки традицията на Валери Петров по свой начин. В поемата фолклорно-песенното се вплита с щастливата и несретна участ на щуреца - поет.

Поезията на Петър Анастасов е едно лирическо преосмисляне съдбата на твореца, на силата, вечността и красотата, която крие изкуството. Дори и любовта поетът вижда като своеобразно творчество, защото тя е част от вечната мелодия на живота. Може би затова той я поставя над ценностите на изкуството:

“И ябълките светят в твоите пазви
 над всичките поети и изкуства!”

Поетът разкрива потребността от изкуството, като морална норма и смисъл на живота, който го прави по-богат и значим. Поетичният копнеж е градът с площад на хълма - като символ на човешкия живот и надежда да живее вечно “под гълъбова сянка”.

В умерени и тихи акорди звучат неговите стихотворения. Неговият поетичен свят е свят на спокойните настроения, уютен и интимен. Дори и преходността в живота се приема спокойно, като неизбежна съдба.

Стихът му е традиционно спокоен, класически чист, с богата поетическа лексика и емоционален език. Образно-символната система включва хлябът и лозата, слънцето и жената, огънят и снегът, дървото и реката - все обикновени неща, но достатъчни да осмислят човешкия живот. В нейния под текст откриваме болезнената привързаност и преклонението на поета пред Димитър Бояджиев и Димчо Дебелянов.

Стихосбирката на Петър Анастасов “Както те обичам” е книга равносметка - житейска и творческа. Поетът навлязъл в своята творческа зрялост ни въвежда в един поетичен свят с богата душевност и проблемност, изразен  с чист и предметно осезаем лирически изказ.

Авторът съкровено споделя: “Както те обичам” е най-автентичната ми книга. В нея искам да кажа, че присъствието на времето и пространството е шансът да оставиш нещо след себе си, а той не бива да се пропуща. Искам да кажа, че всеки човек е единствен, както и всеки поет. Искам да кажа: пазете човека в себе си и около себе си.”

Диапазонът на чувствата и преживяванията в стихосбирката “Както те обичам” е богат и широк, включващ интимните изповедни стихове на поета за несподелената любов, за скръбта по изгубения баща, с нищо незаменимата майчина обич и тревогата за утрешния ден.

Лирическият герой е искрен и вярващ в доброто и човека. Той търси в миналото нравствена опора, макар че все не смогва “за часа на гроздобера”.

Четвъртата книга на поета е върхово постижение в едно възходящо поетическо развитие, което се изразява във философската дълбочина на проблемите.

Със стихосбирката си “Както те обичам” Анастасов очертава своя територия в българската поезия. Житейската, творческа и духовна равносметка, както и художествената убедителност в най-силните й стихотворения, сред които е “С народа сме, обичаме го също…” В това наситено с гражданска отговорност стихотворение поетът казва своята дума в една класическа за националната ни поезия тема, проявена най-силно при Вапцаров, като я преоткрива в нова и неочаквана позиция:

“Безплодно красноречие, тиради -
 порои от гласове, а няма глас.
 Огласяме салони и площади -
 с народа сме, но той дали е с нас?”

Това стихотворение продължава да има своя актуален граждански патос. Той е критика на евтиното и лъжливо вричане в името на народа. Една творба на равносметка, в която поетът е докрай критично самокритичен, с болезнена тревога от чувството за отговорност пред себе си, пред народа и пред времето. Честната гражданска линия намира своята кулминация в стихотворението “С народа сме”, като преобръща и преосмисля нашите виждания за взаимоотношенията между поет и народ, поезия и духовни потребности.

Построено върху поетическа хипербола “С народа сме” е без аналог в нашата поезия. Стихотворението е драматичен диалог за мястото на твореца в живота на народа. Такова силно стихотворение се ражда рядко. То е белег за творческа участ.

В тази стихосбирка е и най-доброто “снежно” стихотворение на Петър Анастасов ” Вали полека сняг…” В него любимият образ на снега е постигнал класическа чистота и завършеност на рисунъка като обобщава досегашните символни значения на снега - самота, размисъл, вглъбяване, чувство за изгубеното време, нереална и тъжна красота.

За любимият си символен образ поетът споделя в едно свое интервю: “Снегът е моя своеобразен символ в поезията. Той е знак, който оцветява поезията ми - любимо явление или състояние, което съвпада с трепетите на моята душа… Снегът е съвест, време, пространство, живот.”

Снегът е траен лирически образ в част от стихотворенията посветени на друга обична тема на поета - родното място и природата. Той е превърнат в поетичен символ на чистотата на интимните преживявания. Авторът последователно отстоява своя поетичен кръг като търси нови художествени измерения в изразното му съвършенство, за да ни приобщи заедно с него да погледнем зад тройното огледало от площада на хълма, над който “вали полека сняг, великолепен сняг”.

В стиховете на Анастасов откриваме вълнуващата изповед на Вапцаров, предметния и точен стих характерен за Далчев, като: “Селце - да го покриеш с ямурлук” - стремеж към традиции и новаторство в творчеството си.

Смесването на  “земното” и “небесното” е характерен художествен похват на поета.Това най-ярко и убедително личи в стихотворението “В полунощ”, където лирическия герой  “обгорен от последната земна беда”, ни пренася в народно - психологическата представа за всемира - “ще взема трикракото столче и ще седна край млечния път”. Срещаме се с мотива за човешката обреченост, за неумолимия край, където лирическата мекота у Анастасов приема драматични интонации, хуманистичен патос и диалектическа трактовка за смъртта:

“И навярно под лудата лунна секира
 ще усетя в един възхитителен миг,
 че човекът се ражда, когато умира,
 и с това е безсмъртен, с това е велик.”

В “Както те обичам” се срещаме и с интимната лирика на поета. Художественият свят на този емоционален  лирик е динамичен и сетивен. Най-хубавото любовно стихотворение “Както те обичам и в съня ти влизам” ни внушава един овладян скептицизъм, които годините придават на любовното чувство.

Стремеж към чист изказ,  неподправена лиричност и свежест на стиха откриваме в стихотворението “Ани”, което визира вечните сподвижници “любов - смърт”.

“В живота си обичах две жени” любовта е неразрешимо разпъната между майката и любимата. В това съвършено в художествено отношение стихотворение поетът се прекланя пред нравственото величие и любовта на майката. “Безсилен съм да те накажа” пък ни покорява с безмилостната откровеност на чувството на отхвърления в любовта, готов на всичко. В “Песен” сме завладяни от  тъгата по отминалата младост на “момчето от цъфналата ръж”.

Стихотворенията: “Марково”, “Най-после подир сто години”, “Дядо е  болен, дядо линее”,  “Защо на гроба ти съм  гузен, татко” и други са обединени от  идеята за завръщането в родното място и близките ни - нашата духовна и нравствена опора.

В поетичното сравнение от стихотворението “Марково” -  “селце като усмивка, селце като сълза” откриваме чистотата на природата и селския пейзаж на родния край, жаждата по-забравените ценности, идващи от детския свят.

Прокрадващата се носталгия по отминалото време е в унисон с  присъствието на мотива за смъртта в поезията на Анастасов, и мотива за нравствеността като опора на личния живот. Това  чувство е силно и автентично изстрадано в стихотворението  “Защо на гроба ти…” Със запомнящи се детайли, печална мъдрост и размисли поетът осъзнава и приема неотменността на смъртта:

“Не искам страх и плач благопристоен
 от моите послушни синове.
 Един от тях, замислен и спокоен,
 Ковчега на баща си ще скове.”

Поетичната книга “Както те обичам” завършва с поемата “Молитва” замислена като отговор на самия поет за вричанията му в името на живота , поезията и изкуството. Тревога и чувство за отговорност пред бъдното се чувства в тази поема. Тя ни кара да съпреживяваме художествения свят на поета и да се пречистим нравствено.

Лиричната поема “Молитва” обединява мотивите за  лично и обществено, абсурда от бащината и гражданската тревога от съществуването на Бухенвалд и Хирошима. Въпреки изповедната тема и лирико - публицистичен патос, поемата поражда у нас философски размисъл, който държи будна съвестта ни и пита човечеството, “което помни толкова уроци” защо все още:

 ”В джунглата или в зноя на арабската пустиня-
  сякаш дар ни е войната, а мирът е милостиня.”

Невероятното в поемата ” Молитва” е, че светът, когато най-много е загрижен за изкуството, най-малко е загрижен за участта на самия човек.

Книгата на Петър Анастасов “Единствено безсмъртие любов” съдържа избрани стихове и има антологичен характер. Тя излиза в поредицата “Поколение” и в нея е събрано най-доброто от поетичното му творчество. Не случайно тя започва с великолепното стихотворение “Вали полека сняг”. В тази стихосбирка е неговата най-силна поезия от предишните му поетични книги, за които вече стана дума.

В “Единствено безсмъртие любов” се убеждаваме отново, че лириката на Анастасов е размисъл все за земни неща - дълбоко и мъдро познаване на битието в неговото многообразие и пълнота. Смисъл на човешкото безсмъртие е любовта като осъзната сетивна разумност, Поетът ни убеждава със стиховете си, че само с любовта човешкия живот се осмисля, защото само с нея може да има надяване без надежда, нереално щастие, но реално страдание и духовно пречистване - любов не до задъхване, а до издъхване. В истинската обич личността се разкрива в  най-интимната, в най-дълбоката си човешка същност.

Докосвайки се до неговата поезия и в нас запява едно щурче, защото вътре в сърцето си таим глас на щурче, което ни държи будни за любовта и живота.

След десет годишно привидно мълчание се появява шестата поетична книга на Анастасов “40 стихотворения”. Според автора в тази книга “като в тъмница са заключени четиридесет стихотворения”, които са “моята съвест и моя грях”.

Още в първото, най-кратко стихотворение се проявява темата за равносметката и преходността на човешкия живот. Дори предчувствието за смъртта у него е прието спокойно като неизбежна съдба, а не тревога и страх от небитието:

“Навярно старостта ще ме отмине,
тъй както ме отмина младостта.
Не знам дори на колко съм години -
знам само, че живея след Христа…”

Богат и пъстър е духовния свят на поета. В него се срещаме с философско преосмисляне на действителността, размисъл за непреходните човешки стойности - времето, смъртта, цената на човешкото пребиваване на белия свят, социалната мисия на твореца. Анастасов е обзет от тревога за поета и неговата съдба:

” И мъртвият поет е неудобен,
макар че е останал без очи.
Успели са да го вкарат в гроба,
но как да го накарат да мълчи.”

Проблемът за трайното и преходното в живота, за мястото на твореца в народната съдба, мотивът за смъртта и за времето както и взискателната работа със словото са показател за силна и вълнуваща поезия.

В духовен диалог с читателя авторът изразява своята активна гражданска позиция, която намира израз в стремежа му за честност, доброта и красота в отношенията между хората. За да ни накара да заживеем отново с “оня завързан в червената връзка страх” в стихотворението “Ние осъдени да погребваме богове” и да зададем заедно с поета риторичния въпрос за новото време на бездуховност и разруха в “Къде отива твоя път”:

“Къде е бог, дали е сляп
или предвожда шайка?”

Въпреки тревожните въпроси и драматична изповедност, лирическото чувство не е загубило своята естественост и човешка простота.

Поезията в “40 стихотворения” е трайна като внушение, силна като образност и емоционална изява. Жива и будна е съвестта на лирическия герой, със своя убедителна жизнена позиция и непримиримост към неправдата и злото. Особено вълнуващо е стихотворението “Средновековие”, посветено на Ян Палах - една смела за времето си  литературна творба като се има предвид, че е писано в далечната 1969 година. Тя ни затрогва с откритата и честна гражданска позиция на поета, вътрешния драматизъм, паралела със средновековието и болката, че “държавите строят ракетни площадки, вместо да строят болници”. Поантата на стихотворението със своя скрит под текст косвено възвеличава  саможертвата и цената на изкуплението:

“Но не мога така:
и момиче да любя,
и майка да жаля,
и когато е нужно,
да се  запаля…”

В някои от стиховете на Анастасов “Вечер някъде”, “Как душата ми”, “Всеки ден” и други има определена афористичност, която обогатява лирическата им композиция с антитези и оксиморони.

Поетът се прекланя пред естественото, конкретното, нагледното. Възхищава се от зримия свят и търси хармонията в природата. В стихотворението “Земя преситена от дъжд” - дъждът и земята са олицетворени като мъж и жена. Те сякаш извършват пред очите ни свещен любовен акт. Лирическата образност в стихотворението, зримостта на метафоричната природна картина и чувственост ни въздействат по Фурнаджиевски - символно и душевно разтърстващо.

Широк и интимен е поетичния свят на Анастасов, където с овладяна чувствителност се възпява приятелството, любовта, семейството, дома и изкуството. Сред най-доброто в книгата са стихотворенията: “Дъжд в Хавана”, “Монолог на Марта”, “Събират листата”, “Къде отиваха красивите войници”, “Плаж - сексуално гробище”, “И моята птица литна” и други.

Великолепното стихотворение “Събират листата” ни покорява със своя завладяващ изповеден тон, болката, разочарованието, търсенето на прошка от близки и познати и тъга по “безсмъртните врабчета убити от мене”, за да завърши с най-горчивия урок на  живота:

 ”Получихме толкова много уроци,
  а си останахме неграмотни.”

Стихосбирката “40 стихотворения” разкрива пред нас един поетичен свят пропит с много земност и топлота, многолик, но същевременно единен като художествен изказ.

В смислово и емоционално единство са споени живот и лирически герой - “човекоптица” във финалното стихотворение “И моята птица литна”. Нищо повече не бихме могли да добавим към дълбоко смисловите думи на поета и неговата изстрадана истина:

 ”Така му е писано на човека -
  да реже от себе си,за да лети!”

Последната поетична книга “Този черен бял свят” /2002 г./ на Петър Анастасов излиза почти десет години след предходната. Ключът към заглавието и съдържанието на стихосбирката се крие в думите на поета казани в едно негово интервю: “Поезията е лична съдба… Всъщност какво е поезията, ако не е извънредно отношение към света и израз на болката от съприкосновението с живота.”

Силата на художественото въздействие е в искреността, чистотата на поривите за щастие и справедливост, в търсенето на философски обобщения за живота. Лирическият герой на Анастасов се вълнува и тревожи за съдбата на света, вълнува се и тревожи за нас.

Не пропиляната младост е най-тъжното и най-страшното, което може да се случи на човек, а тази младост, която сякаш никога не е съществувала.

Стихотворенията: “Селцата стават все по-малки”, “Какво ти обещаха”, “Сняг вали, Николай…”, “Лешоядите идат”, “Църква за вълци”, “Дядо”, “Забравих си усмивката на масата” и други ни завладяват с топлите интимни изповеди и драмата на едно поколение духовно обезверено и измамено. Те са послание за повече човечност в отношенията ни в днешното все по-безнравствено време. Особено вълнуващо и актуално звучи стихотворението “Лешоядите идат”, което по силата на художествените послания е близко до “С народа сме…” писано преди тридесетина години:

“Стъписан, отчаян, обиден и ням,
народът отново очаква месия.
И ние отново без капчица срам
от очната ставка с народа се крием.”

В “Навън безплодно вълче време” с директен натуралистичен рисунък поетът показва духовното падение и обезценяването на моралните и нравствени ценности на съвременния еснаф, за когото света се върти около “жена, деца и сит стомах” и “свободен като червей влачи своя гърбав грях”.

Като лайтмотив на “Този черен бял свят” звучат думите на Петър Анастасов: “Моят враг е нечовечността - ратувам за истинска човечност.”

Лирическият герой в стихотворението “Моята къща не прилича…” е вглъбен в себе си и дори малко тъжен във философското осмисляне на зримият свят:

 ”Ту си тръгвам от белият свят,
ту се завръщам.
Калайдисвам звездите
и оплаквам живота си мил.
Няма циганин
умрял в същата къща,
в която се е родил.”

По човешки затрогващи, тихо и завладяващо звучат интимните стихотворения: “Обичам те за светостта”, “Да бъдеш в Краков”, “Луда е луната не целуната…” и особено “Лена”, в чиито финал се крие фаталното себеотдаване на любовта:

 ”В реката ще се удавиш
и в жената ще се удавиш.”

Поетът Петър Анастасов остава верен на традицията си във всяка своя поетична книга да включва и поема. Този път поемите са две - “Балканска елегия” и “Големани”.

“Балканска елегия” е изградена като цикъл от шест стихотворения тематично и идейно свързани в една художествена цялост: “Кръчма”, “Циганско реге”, “Спарта”, “Виорика”, “Белград” и “Епилог”. Поемата за пръв път в нашата поезия разкрива трагичната и лична и народностна участ на хората от балканския регион. Поетичните картини и лиричните образи в тази драматична поема са съвсем по балкански, където “сватбите са тъжни, а погребенията весели” и мисленето винаги е черно.

“Балканска елегия” е реквием за народите, за които няма място под слънцето и “си приличат по това, че никой не ги обича…” на това нерадостно и болезнено твърдение поетът противопоставя поетичната хипербола: “Тяхното място е на небето”.

Стихът - чувство и стихът - мисъл при Анастасов си дават среща за истинска хармония. Впечатлява умението на автора да съчетава лекотата на поетичната форма със силния драматизъм на стихотворенията както е в “Белград”, където хората си отиват “от тоя свят в оня свят…” убити “от тези кротки облачета обеднен уран”.

Съдбата на красивото румънско момиче Виорика от едноименното стихотворение в поемата е съдба на много балкански девойки, за които поета с болка казва, че “вратите към бъдещето се затвориха”.

Елегично и безнадеждно звучи “Епилога” на поемата, за изчезването на балканските народи от картата на света и оцелялата под земята кръчма. Финалните стихове на поемата разкриват не само историческата поука от вечните балкански неразбирателства, но и крият плаха надежда за добросъседство  и разбирателство:

 ”Народите по принцип са били добри,
но все намирали за нещо да се скарат.”

Но кой друг, ако не поетът може да превърне безсилието в метафора и невъзможното във възможно. Както казва самият Петър Анастасов: “Поезията е доказателство за възможността да имаме друг живот”.

Книгата “Този черен бял свят” завършва с поемата “Големани”, с която за пореден път Анастасов ни убеждава, че не е само лирик, но и поет на мисълта при когото романтичното и реалистичното внушават освен естетически, но и философски представи за света.

Големани всъщност е една старопланинска махала с “десетина къщи схлупени”, където авторът има освен “собствена вода, тишина и свобода”, но и “собствена звезда”. В тази поема присъства онова което най-много липсва на съвременния човек - делничното пантеистично свързване с природата.

Срещаме се и с Дачо “селския вожд” управляващ махленските дела, който освен това и държи казана за ракията. Дачо е щастлив човек, “защото с две ръце си вади хляба”. В махалата съвсем естествено най -мъжкото място е махленския казан, защото печенето на ракия си е истински ритуал, в който благославяме “мъжкия мир, мъжкия пир и мъжката тайна”. Така отдаването на сетивната радост на битието и чувството за изтичащото време се приема като благодат. Поемата “Големани” е едно откровение за хуманните и творчески пориви на човека, за вярата в доброто и съзидателното в човека, без което е немислимо бъдещето ни.

Диалектиката на живота пулсира в поезията на Петър Анастасов, за това стиховете му са заредени с хуманизъм и добротворчество и тяхното въздействие е силно и трайно.

Анастасов е творец със свое място и трайно присъствие в панорамата на съвременната ни поезия. За него поетът е “шампион по мятане на слънчев диск”. В тази метафора се крие най-светлото начало което сродява поета с прекрасното.

Времето е най-големия съдник. Убеден съм, обаче че времето е за тези поети, които изразяват лирически неговия дух, които не търсят суетност и слава, а път към душите на хората. Петър Анастасов е един от тях.