НОВА ИКОНОГРАФИЯ – ЖЕНАТА В ПОЕЗИЯТА НА ИВАЙЛО БАЛАБАНОВ
В литературната критика е възприето становището, че даден автор е наложен с творбите си в националния културен контекст, ако стилът му е достатъчно разпознаваем - от една строфа, от един абзац, дори от едно изречение. И това няма нищо общо с масовата популярност. Защото виреят и изкуствено рекламирани автори, които никой не е чел или почеркът им е твърде аморфен, неспецифичен.
Родната ни поезия в момента е богата с поне двадесетина имена на живи, пишещи, знаково разпознаваеми поети: и първият от тях е Ивайло Балабанов. Бих добавила още: Любомир Левчев, Стефан Цанев, Калин Донков, Георги Константинов, Димитър Васин, Елка Няголова, Рада Добриянова, Спаска Гацева, Маргарита Петкова, Валентина Радинска, Ивайло Диманов, Илеана Стоянова, Владимир Левчев, Атанас Капралов, Николай Милчев, Христо Стоянов, Аксиния Михайлова, Виолета Христова, Георги Ангелов, Камелия Кондова…
Не само литературните изследователи, но и широката публика цитира свободно техни творби, следи изявите им, новите им книги, препълва залите на техните рецитали.
Няма да забравя как на 23 май 2011 г. в рамките на фестивала „Славянска прегръдка” в залата на Кукления театър във Варна имаше хора, пропътували стотици километри, за да чуят рецитала на Ивайло Балабанов, който представи тогава новата си книга „Българска молитва” (2011 г., изд. на Славянска литературна и артистична академия).
Поради невъзможността самият поет да изнесе рецитал на сцената се редуваха негови приятели и почитатели, които едва сдържаха емоциите си, говорейки за него, изричайки съкровени мисли, рецитирайки хитови строфи, които се повтаряха от публиката.
Хорово изпълнения на толкова популярни поетични творби рядко би могло да бъде чуто в България. Цялата зала рецитираше стихотворенията „Очи”, „Елен в зоопарка”, „Бяла риза”, „Жена в дъжда”, „Градски деца”, „Принос към европейската история”…
Къде се крие тайната за магическото влияние на тази поезия? Това е въпрос, за който би могло да се напишат томове.
За да се впиша поне частично в обговарянето на характерния Ивайло-Балабанов стил, бих си послужила с цитат от самия него: „Химическият знак на кислорода / е знакът на човешката любов” („Лунен надпис”).
Безспорен факт е, че след Евтим Евтимов и Павел Матев, които като автори принадлежат на една отминала вече епоха, а и лексикалното им звучене е по-скоро естрадно, най-значимият наш жив поет, обрисувал жената в многоликите й превъплъщения, е Ивайло Балабанов.
Той е не просто популярен, той е обичан, харесван от хиляди потребители в социалните мрежи, защото съумява да облече в оригинални, но и емоционално чисти метафори многообразието от драматични състояния, неразрешими дилеми и глобални противоречия в края на ХХ и началото на ХХІ век.
Май само чиновниците в културата ни продължават да се правят на слепи и глухи, неотчитайки неговото влияние…
А женските образи в неговите творби са едновременно изящни, духовно просветлени, с мека, художническа еротичност. Те не са обект на статично обрисуване, а населяват едновременно имагинерно и реално всебитие - видимо за автора, но и осезаемо, визуализирано за читателя.
Без да произнася и дума, същността на всяка жена изрича себе си с порой от жестове, движения, с онзи звънлив летеж от емоции, който предполага присъщата й вселюбов, раждаща живота, облагородяваща мъжа, освещаваща бита, дори приласкаваща смъртта.
Жената в иконографията на Ивайло Балабанов е едновременно царствена и тъжна, мадона и момиче под часовника на гарата, Пенелопа и майка на света…
В синята мъгла на роклята жената вървеше гола.
Виждаше се вятърът как тече през светлите й бедра.
И защо сравняват винаги хубавата жена с топола -
в този час и най-нелиричният между нас разбра.
(„Жена в дъжда”)
В стилизирането на своите словесни фрески в българската традиция Ивайло Балабанов не просто използва многоцветие, при него звучи музика, примесена с ненатрапчиви акценти от общочовешка мъдрост, библейска символика и едно усещане за щастие, което няма сюжетност, то е от Бога.
Не случайно отбелязвам, че тук ни поразява една виртуозна кинематографичност, сякаш поетът е провидял променения ракурс, обратното виждане в профила на жената през вековете. Постмодерното изкуство в Европа отдавна създаде нов мит, ето какво се казва в книгата на Нанси Хюстън „Оражения в мъжкия поглед”: „В историята на изкуството винаги е имало образи на красиви жени, но хилядолетия наред те са били уникални предмети: скулптури, платна, рисунки, най-вече гравюри… С появата на фотографията това тяло е материализирано. Улавяйки за миг реалната светлина на една жива жена, тя създава от нея образи, които вместо да изобразяват тялото й, го представят… Фотоапаратът и камерата са продължение на мъжкия поглед, опредметяват мъжкия поглед.”
В поезията на Ивайло Балабанов това продължение е поетическият ракурс - любовта, без грим и маска, защото личността е истински красива, когато не може да бъде спасена от собствената си греховност.
