СЪН
СЪН
Сънувам. Ту съм рицар, паднал в боя,
ту се пренасям в нечий си живот.
Рисувам. И се подписвам: Гоя!
Прераждам се и в Търново въздигам свод.
Кога ли ще съм себе си? Да крача
в браздата и да хвърлям семенца,
щурци да пеят и роса да плаче …
А ме огряват минали слънца.
И суеверно пак росата заран пия.
Рой паяжини кичат ме с печал
и ме спохожда днешната ми орисия -
щурец, заплакал върху листа бял.
И се усмихвам - няма прокопсия …
Но себе си все пак съм надживял.
ЗОВ
Хора, нека спастрим и цветята,
да опазим птици и треви.
Виж, земята в железа се мята,
още миг и тя ще се взриви.
Върху всичко ще се сгромоляса,
ще се сейнат само дим и стон.
И ще се превърне в шепа пясък
изведнъж крайморския бетон.
А от живинки и от поляни
само черна пепел ще остане.
БЕШЕ
Слана в усоя беше ме сланила,
орисан да се ширя сред несрета.
Така животът ми до днес изкрета -
нима не виждате портрета
с издутата сред веждите ми жила.
До възраст белобрада вече стигам,
а все така наивен си оставам,
неизкушен от почести и слава.
И поданик в една държава,
която ме признава. Но на книга!
Не, няма от какво да се изплаша май.
Пак имам две ръце и дарбица от Бога.
И с тях да си битувам още мога.
А нека други ми пресмятат влога -
ад или рай.
ЗЮМБЮЛ
Къшей хляб и зюмбюл на перваза си имам.
Свещ люлее с дъха си крилата на здрача вечерен.
Чаша вино съзаклятнически ми кима
и тъмнее лицето на телевизора, в мен вперен.
Чакам верни приятели да ми дойдат на гости,
да поседнем, да пообсъдим хала.
Така и така сме на молитва и пости
откъм помощи и похвала.
Знам, някой ден мадам Европа,
поизопнала гримирани скули,
на дома ми едва, едва ще похлопа:
Моля, дайте свещица и китка зюмбюли?
Отче Паисие, чу ли!
САМ
Да, може да остана сам-самичък,
листец от милиардите листа.
Канони не признавам, а се вричам
във рицарското право на честта,
на добротата вътре в мен самия.
И следвам пак на правдата лъча,
търкалям мъжката си самотия,
Голготата дано да изкача.
А бели листчета са ми постеля,
и покрив, и трошици, и вода.
Разпнат във петък, литвам във неделя,
към жаждани любов и свобода.
Е?
/Ирония/
Е какво, че си останах честен
със малцина по света.
Май с това съм неизвестен
в българската пустота.
А жена ми все ме хвали:
хей, наивник, замълчи,
ти кажи, забогатя ли?
Да, със твоите очи.
Много пъстри, триж зелени,
отдалече си личи.
Ужким влюбени във мене.
А в душата ми горчи.
Колко ли мъже в безреда
се кълнаха в люта страст?
Днес един глупак те гледа -
и това съм аз.
ЛЯСТОВИЦА БЯЛА
Не виждате ли върволицата,
та тя за час не е поспряла.
Народецът върви под жицата
и търси лястовица бяла.
Дори и Дядо Йоцо гледа.
И все така вървят, два реда,
пресичат брод, катерят скат
към бялото на този свят.
Но кой да изрече през болка:
Колко мъка, Господи, колко! …
ПРОСТИ
Съдбата ли ни съвмести?
Аз бях несъвместим - прости!
Сега съм цял печал - прости.
Не станах пръв - прости.
И непрактичен съм - прости.
Ще си отида пръв - прости.
Оставям те сама - прости.
Ти не плачи, а ми прости.
Възпята в стихове - прости …
Съдбата ли ни съвмести - прости.
Знам, бях несъвместим - прости …
КАКВО
Какво постигнахте за цял живот, поети,
приведени над бели листи и земя.
Прозорецът ви вече по нощем не свети,
а музата ви баладична онемя.
Какво ви толкова гнети и все тревожи
уж несломимия ви дух?
Народът ни потръгнал е съвсем по кожа,
куцука гладен, сляп и глух.
Мечтата му напразно догорява,
запримчена в решетки и стени.
Човеко български, и чест, и слава
отново ти в народ се превърни!
ВЯТЪР
Вятър вечер в комините цвили,
черни биволи ровят с копита небето.
А светкавици опват морави жили,
осияват градчето.
И асфалтът гърбина подложи,
да го къпят игриви поточета.
А на мен ми остава да сложа
двоеточие:
Нека дъжд да кипи и разхлажда
на душите извечната жажда.
Надживейте ни, създания Божии.
