Анжела Димчева

И как само проговаря! С нетривиална лексика, с есеистична дълбочина, с жанрово експериментиране и чрез разрязващ тялото на обекта поглед, колажиран с иронично подразбиране в леко, но на места и крайно пародиране на корифеите в литературата и изобразителното изкуство.

Разглезеният от визуални комуникации читател, оглушал днес от рекламния диктат на медийните клюки, трудно би отворил една критико-философска книга като този сборник. „През моите очи” обаче ще обсеби емоционално всеки, разгърнал страниците й. Това е книга за четене на малки дози - изискваща висок интелектуален капацитет от четящия. В привидно фрагментарното съдържание обаче има вътрешна логика, която не е търсена, а се получава от авангардното в зародиша си мислене на автора. Толкова млад, Теодор Христов демонстрира перфектно критическо око, чиято огледалност почти винаги взаимства нещичко от философията - като наука, но и като влог в различните форми на изкуството.

На 11 декември 2007 г., само на 38 години, този обещаващ талант си отиде от меркантилния ни свят, отнасяйки в космоса душа, взривена от копнежи, дишаща в неравноделния такт на поезията като емоционално пиршество и припознал философското като личностна идентификация. В стиховете си Теодор Христов казваше: „Разбитите мечти - / това си ти самият. / Със плачещи свещи, /със вино теб те пият.”

„През моите очи” е петата негова книга и аз все повече си мисля, че той се е гмурнал в небитието, сякаш повярвал и осъществил в творбите си веруюто на Жерар дьо Нервал: „Всичко, което е било мечтано от човека, съществува на този или онзи свят.” Доказва го с всеки нерв на отдаденост към словото, към пулса на деня - не само чрез поезията си, но и съвсем конкретно - в текстовете, включени в тази книга.

Отдавам дължимото на съставителката Гергина Христова (майка на Теодор), която е провидяла най-важното послание - подтекстовата добротворческа усмивка на своя син - и е озаглавила отделните части „Споделено за…”. Без претенция, без наукообразен тон, за да ни внуши, че нейният син просто разговаря с нас, той е тук, а думите му са спирки през времето, обхващащи над 20 творчески години.

В раздела „Споделено за книги” ще се натъкнем на изненадващо полемичен критически тон. Обикновено, четейки рецензии или анотации, сме привикнали да ни повлече една равна, неподплътена с резон апология. Тук обаче, още в първото есе - „Жив е той” (за Ботев) - Теодор Христов се противопоставя на учебникарското озвучаване на националния ни герой като „лековат” образ - „лудата глава, грабната, погълната от смъртта”. Според автора идеята за смъртта у Ботев в никакъв случай не е експонирана като вид наркоза. Тази своя теза анализаторът защитава чрез цитати и проникване в дълбочина на стихотворенията „Майце си” и „На прощаване”, подчертавайки, че словесното обозначаване на гибелта не означава отчаяние.

Напротив, навсякъде у Ботевите текстове (и поетически, и публицистични) прозира волята на лидера, обречеността му да бъде Българският Христос - обединяващ, всеопрощаващ, възраждащ. Струва си да се замислим над инвариантния героически образ, скициран от Теодор, защото днес Ботев е до крайност шаблонизиран, преекспониран от идеологически докрини и политически фигури. Особено що се отнася до тълкуването на свободата - личностна, социална и народностна. Да прочетем Ботевите стихове по нов начин! Това ни призовава авторът.

В същия контекст той разсъждава и върху съединяването на два мита - Ботев и Левски, вижда тяхното изкачване до върха и реципрочното приземяване: „Те изпяват свободата. Изкачването на върха и поемането надолу са били еднакво съдбоносни за тия две лица на българския Бог.”

В този раздел на книгата съставителката ни предлага 21 текста, които са неравностойни като обекти на изследване, анализ и обем. Но това е нейно право - да ни покаже цялата палитра в естетическия вкус и литературните предпочитания на Теодор. Десетина от кратките рецензии (които са по-скоро разширени анотации) очевидно са писани в ролята на критически наблюдател, какъвто е бил авторът, сътрудничил на „Литературен вестник” и „Литературен форум” през 90-те години на 20-ти век.

Представени са новоизлезли книги на Христо Станев, Георги Гергов, Маргарит Жеков, Виргиния Захариева, Албена Николов, Красимира Зафирова и Валентина Михайлова. Откроени са добрите страни на всеки един автор, но веднага са посочени недостатъци: безкомпромисно, без увъртане.

Например: критикът съветва Красимира Зафирова „да не се разпилява в прокрадващата се прозаичност, да не дава път на случайното стихотворение”; намира стила на Маргарит Жеков за иновативен, но изказва съмнение в сполучливостта на част от мъглявите стихове, които дистанцират читателя. Тук особена полемична находка за мен е призивът към Виргиния Захариева - „Не псувайте върху белия лист!” (за книгата ? „Кокошката със зашитото око”).

Изрично е подчертано в бележка под линия, че тази рецензия е отхвърлена от литературния печат, явно на редакторите им се е видяла доста солена, бидейки тотално отрицателна. Вътре присъстват фрази като: „няма никаква поезия”, „странно и безсмислено заглавие”, „агресивност”, „цинична поза”, „от многото яйца, нарисувани на корицата, не се е излюпило нищо”, „думите са само пионки в лековатата забава на авторката”.

Тази рецензия е писана през 1992 г. - епохата на голямото разчупване на книгоиздаването, когато всеки, държал някакви стихове в чекмеджето си, вече се нарече поет, издавайки книжле в новите частни издателства - без предварително обмисляне, без консултант, какво остава пък за редактор. Теодор Христов правилно е усетил тази маниерност, постмодернистична естравагантност, която само след няколко години щеше да залее литературното пространство, даже да намери и своите университетски законодатели.

Сериозните страници в настоящата книга обаче имат друг фокус: критиците Атанас Свиленов и Светлозар Игов, некоронования крал на символизма Теодор Траянов (сравнен с другите колоси от същата епоха П. К. Яворов и Теодор Траянов), Негово Величество Гогол, великия Имануел Кант (оказал огромно влияние върху феноменологията, херменевтиката, екзистенциализма, постструктурализма), датския философ-екзистенциалист Сьорен Киркегор, руския философ Лев Шестов, гения на френската поезия Франсоа Вийон, класика Виктор Юго и корифея на структурализма Ролан Барт.

Теодор Христов притежава безспорен талант да проследява развитието на значимото по отношение на един автор в реалиите на последвалите епохи, в паралелните изяви на други творци по същото време, разговаряйки като равен с тях.

Например, скромно и по човешки достоверно Теодор Христов препоръчва на публиката у нас да чете анализите на Атанас Свиленов, защото ще остане обогатена от неговия така увличащ стил, диалогичен, непретрупан от „терминологична сухоежбина”.

Нашият млад автор (тогава 23-годишен) си позволява - наред с адмирациите си към Светлозар Игов - да отправи забележки към този наш корифей: „Лично на мен не ми допада научната маска, която Светлозар Игов често обича да поставя на лицето си.” Какво да кажа? Браво! Нужна е не само смелост, но и откривателство - дори и в семантиката на една единствена дума, която дискретно минава отвъд клишето за дадена фигура…

Известна е пристрастеността на Теодор Христов към няколко значими лица на световни философи, които имат особено значение и за възникването на нови направления в литературата. Тук младият критик е на върха на импровизатоските си способности. Есеистичното му перо привнася поетичен дух и емоционален щрих към обрисовката на избраната личност.

Голяма част от тези философски текстове са ни познати от книгата „Усмивката на Бога” (ИК „Сребърен лъв”, 1996). Авторът обожава свободното разсъждение върху триадата морал - свобода - красота, изследвана от Кант в „Антропология от прагматично гледище” („Пиенето според Кант”), или се впуска в сложно детайлизиране на взаимовръзката между Платон, Хегел и Киркегор в студията си „Киркегор танцува свободата”. Припомням, че през 2013 г. тази малка по обем, но издържана по всички правила на науката студия, излезе в отделно издание (билигва, ИК „Коралов и Сие”).

Интересни са не само позоваванията на Рилке, Шилер, Кант, Ясперс, Камю, но и директните препратки към нашето време, с рисуване на ограбения интимен пейзаж, където етическото е принизено.

Тук много може да се разсъждава за авторовата транспозиция на Аз-а, за новата роля на Богобореца и Богослужителя, за разкаянието и смирението, но е достатъчно само да се каже, че е очевидна насладата от създаването на този текст - тук има всичко: и измерване на митологичното време, и цената на снизхождението, и страховете за личността, която създава собствената си психодрама: „Постоянното завръщане към избора… е връх на иронията спрямо „вечното завръщане”. Теодор Христов определя Киркегор като „Гъливър във философията”, защото се самосъздава.

Когато оценява дадена литературна творба, критикът локализира родното литературно битие, за да „втъче” адекватно обговарянето, значението на книгата не само като факт, а като предполагаемо дългосрочно резониране. Така, пишейки за „Въображението на знака” на Ролан Барт, той възкликва: „Какво повече е нужно, за да се огледа човек по Бартовски наоколо?” Един вид - аз не само чета и тълкувам за вас идеите на Барт, а вграждам неговите знаци в българския посттоталитарен пейзаж, който граничи с много възможности точно сега - в началото на 90-те.

Да не забравяме, че постмодернизмът се появява във Франция в началото на 60-те години - около списанието на Филип Солерс „Tel Quel”, което прокламира обновяването на литературната критика, привнасяйки постулати от неофройдизма, руския формализъм, семиотиката и структурализма. А Ролан Барт по това време вече е признат за гуру на структурализма. У нас той става известен едва през 80-те, но по-скоро като мит в университетските среди, а не с реално преведени книги.

„Въображението на знака” е първият цялостен лингвистичен труд на Барт, който мълниеносно повлича множество негови преводи, цитиране, интерпретиране от изследователите. Затова е крайно интересно да прочетем днес и този есеистично-философски ескиз на Теодор Христов, написан метафорично, игриво-провокативно, сякаш за да опровергае точно този автор, който сам някога предсказа Смъртта на Автора…

Ето само един фрагмент от увертюрата към универсалната метафора Барт, както я съзира Теодор: „Тази книга всъщност е един хубав, изстрадан и добре прикрит оптимизъм, чийто ненатраплив ход зида знаците-тухли на една бъдеща реалност. С нея Барт прави достоен за честността опит да изравни реалността с това, което тя означава… Тук знакът също е мечта, той е навлязъл уверено и почти невидимо за читателя в поезията (защото Барт - това е поезия). Знакът вече е част от нашата мечта.”

Вторият раздел в настоящата книга хвърля поглед към още една сфера на културното битие, към която младият критик не е останал равнодушен. Той не се страхува да пише - и то достатъчно компетентно - за нашумели филми, истински явления в историята на филмовото изкуство: ще прочетем оценката му за „Покаяние” на Тенгиз Абуладзе, за „Небето над Берлин” („Крилете на желанието”) на Вим Вендерс и „Междузвездни войни” на Джордж Лукас.

Третият раздел „Споделено за картини” поразява на моменти с крайни оценки за класици на модерната живопис - колкото повече техният живот е странен, от толкова по-необичаен ъгъл се опитва Теодор Христов да проникне в дълбините на свръхобсебващото „Аз”: влиза в кожата на Винсент Ван Гог („…Той рисува потопен в самия център на огнения пек, прав, сред полето, гологлав, незащитен, стихийно бързо…”) или демаскира гении на живописта от ранга на Гоген, Реноар, Сезан. Сякаш критикът се опитва да разгадае проекцията на художническата душа не чрез материално видимото, изразено чрез техниката, а чрез светлината, съхранила емоциите на рисуващия.

Този мултиизразен компонент в подхода на Теодор Христов достига своя апогей в есето „Тъй нежна е нощта”. Дори читателят да прочете само това великолепно есе от книгата, би било напълно достатъчно, за да разбере, че авторът е усещал своята мисия на тълкувател във взаимопроникващите се полета на различните изкуства: с еднаква лекота той говори за Рембранд („първия реалист на вътрешното”), за „ужаса” на Гоя, преминавайки към Домие, Микеланджело и Леонардо, използвайки в характеристиките си лексика, съвсем неприсъща за академичен стил, а по-скоро - натежава саркастично-ироничния тон, в който прозират категорични естетически несъгласия:

„…Микеланджело, бунтовен до там, че с лекота на сърцето да изпише един „Страшен съд” с възхищение, съд, сбъркан още като идея, сякаш художникът не обича много да мисли и за по-сигурно оставя това на поповете, та да се сащисаме от мисълта им; сякаш рисува не за хората, а за попадиите или в най-добрия случай за люде с лъчезарния садизъм на убогия Данте. Домие е на километри далеч и от ледника Леонардо, до който като че ли с нищо не можем да се докоснем, освен, може би, с лукавството на прословутата „Мона Лиза”. Впрочем, нейната „загадъчна усмивка” не крие кой знае какви тайни. Защото Джокондата се родее доста близо с „Лудата” на Брьогел, но докато лудата бяга от нормалните хора, коварната дама на Лувъра ги приветства с усмивка…”

От Рембранд през Дега, Домие, Курбе, Енгр… та чак до Гоген и Ван Гог - една непосилна за осмисляне на първо четене космогоничност от почерци - Теодор Христов разтваря внезапно съзнанието си за своите учители в писателското майсторство - Скот Фиджерълд и Ърнест Хемингуей, двама гении, които са за него „твърде близо и даже опасно близо”.

И докато четях травматичните, почти осезаеми до болка изповеди на Теодор Христов - неговия незавършил разговор с баща му, едновременно сълза и усмивка, дъжд и озарение през дъжда, си мислех, че в този коктейл от творчески следи през времето нашият млад критик е живял своя по-истински живот, вмъквайки се в езика на един собствен естетически делириум…

Той е щастлив в неговите предели, забавлява се, и то как се забавлява! Не съм срещала друг литературен критик, който да може да види по такъв галантен начин пародийната страна на всепризнатите имена в световната литература, да блъсне вратата на илюзията и да ни ги покаже като продукт на сгъстено съзнание:

„В това училище на „майстори” Марк Твен е Даскала. Радвам се чистосърдечно и ми е просто смешно, че „Том Сойер” и „Хъкълбери Фин” са книгите, които и Достоевски не може да напише. Но оставете ме да се посмея - тук е и Хашек! „Това ми напомня за…” - започва Швейк. Ето го там Джек Лондон - довел е в час Белият зъб. Да не повярваш на очите си: Жул Верн! А до него - Ботев, не го свърта. Фицджералд се е облакътил и си мечтае, загледан в прозореца… Виктор Юго неоснователно е сърдит. Техният разговор едва сега започва.”

А нашият разговор с Теодор Христов продължава през 2015 г. с поредната му книга - „През моите очи”… Тя ще ви хареса, бидейки кактус в градината на литературните нрави. А кактус се отглежда само с любов, още повече че според Хайнрих Бьол „ние живеем в утопии, които са станали действителност”.

София, април 2015 г.

—————————–

* Предговор в книгата на Теодор Христов „През моите очи”, ИК „Коралов и сие”, София, 2015.