С Боян Ангелов разговаря Георги Н. Николов

- Приятелю, ти пое ръководството на СБП след цял век негово съществуване. Какъв е авторитетът му в обществото и какъв искаш да го видиш в бъдните години? Какво ще му дадеш от себе си?

- Съюзът на българските писатели престана да бъде идеологическо оръжие на една или друга политическа сила у нас. Регистриран е като сдружение с идеална цел и от зората на демокрацията не е получавал никаква държавна дотация. Дори са му отнети ценни имоти - пететажната административна сграда на ул. „Ангел Кънчев” №5 в центъра на София, почивната база в Ситняково и др. Ала за определени среди е много изгодно да сочат с пръст този съюз, наричайки го „тоталитарен”. В началото на промените група пребоядисали се „партийни другари” успяха да приватизират вестник „Литературен фронт”, превръщайки го в „Литературен форум”. Категоричното ми мнение е, че тази камарила литератори нанесоха сериозен удар върху крехката българска демокрация, компрометирайки синята идея по доста вулгарен и безобразен начин. Започна отричането на поколения български писатели не по естетически причини, а по причини на личностна неприязън. Започна субективистично пренареждане и пренаписване на българската литературна история от слугинаж на небългарски интереси. Аз не знам какво му е тоталитарното на едно демократично сдружение на писатели, имащо за цел да защитава техните интереси пред държавата и да подпомага техния труд и изявите им, да се грижи за запазване на авторските им права. Не си поставям непосилни и грандомански задачи да превръщам Съюза на писателите в инструмент за решаване на глобални проблеми. СБП не е обвързана с нито една политическа централа, но това не значи, че ние няма да подкрепим всяка обществена кауза, която е полезна за България и нейните граждани. По принцип българските писатели са свързани трайно с родословните си корени и дълбоко вярвам в силата на тяхното любородие. Искал бих да видя този съюз в качеството му на обществен защитник на българското слово, на българския език и на родната ни история  от посегателствата на безродници и отцеругатели. Към Министерството на културата трябва да възобнови дейността си Националният център за книгата и така държавата ще засвидетелства своята доброжелателност към стойностната литература. От години в общественото пространство са се настанили литературни нагаждачи, които намират път към всяко правителство и използват държавни програми за превод на техни произведения зад граница. Същите тези самозванци обикалят неуморно българските културни центрове по света и създават впечатление, че са единствени и неповторими. А десетки български писатели тънат в мизерия, техните книги излизат в обидно малки тиражи и остават извън обсега на медиите.

- Какво е състоянието на българската литература днес и контактува ли тя с европейските ценностни традиции? Има ли нещо, което трябва да „догонва” в стремежа си към тях?

- Повече от две десетилетия съзнателно се насажда впечатление, че съществуват две диаметрално противоположни литератури - „традиционна” и „модерна”. Критериите за противопоставяне са отново грубо идеологически. А критерият за стойността на едно литературно произведение трябва да бъде най-вече естетически. Отдавна изкуствата са се оттласнали от бреговете на всекидневието и би било доста наивно, дори вулгарно, да се търси във всяка литературна творба огледалния образ на общественото битие. По-важно е какви са моралните и гражданските позиции на писателя - дали той стои на страната на истината, или защищава идеи и практики, които са в противовес на хуманността. Отношението между писател и творба е като отношението човек и неговия огледален образ. Не е възможно неморален човек да създава творби, които са заредени с човечност, любородие, добротворчество. Ето защо съм на мнение, че талантът без морал няма никаква стойност. Моето продължително пребиваване в Западна Европа успя да пренагласи и вижданията ми за ролята на отделните изкуства в съвременния обществен живот. По принцип на съвременната българска литература липсват преди всичко елементите й на универсалност. Съчетанието на националната традиция със съвременните естетически тенденции би могло да донесе на българската литература нови измерения. Отдавна вече България не е заключена в своите 111 000 квадратни километра площ. Българи живеят навсякъде по света и този досег с неизчерпаемите и неизброими чудеса на живота ще донесе новия облик на българската литература. А високо талантливи български писатели има много - те са десетки, бих казал - стотици. И тези писатели не са само от Съюза на българските писатели, но и членуващи в други творчески сдружения, общества, кръгове. Във всички случаи съвременната ни литература не се изчерпва със споменаването на няколко имена, защото това би било несправедливо за други мои колеги.

- България изживя своя духовен вододел на 10 ноември 1989 г. Как изглежда тя днес в литературно отношение? Трябва ли творците да „виждат” реалния живот, или е по-добре да се дистанциратот него в други измерения?

- Според мен 10 ноември 1989 година е важна дата за българската история. Българинът получи свободата да напуска пределите на своята родина безпрепятствено и безнаказано. Това е безспорно голяма крачка към демократизиране на нашето общество. Ала случилото се и случващото се в България вече четвърт век прилича повече на хорър филм, отколкото на реална действителност. В страната започна процес на масово обедняване за сметка на обогатяването на червената буржоазия, която смени принципите за социална справедливост с идеите на неолиберализма. В страната настана време на дивашки капитализъм, криминална приватизация и корупция на всички нива. Стигна се до компрометиране на държавните институции и до навлизане във властта на криминалогенни индивиди. С няколко думи - настана прекрасно време за създаване на реална литература, която може да черпи сюжети от живия живот, който превъзхожда по безумие и безнаказаност и най-развихрената фантазия. Ала тази литература не трябва само да регистрира случващото се, а да го осъжда и да се опитва да възпитава читателите, да им дава някаква надежда, че не всичко на този свят е в ръцете на мизантропи и злодеи.

- Ти самият си утвърден поет - как подбираш темите си и аудиторията, пред които ги споделяш в стихове? Считаш ли ги за потребни в хаоса от чалга и борбата за делничното парче хляб? Какво още не си казал и искаш да кажеш на хората?

- Поезията става и ще става все по-необходима за обикновения човек. В нея са закодирани моделите и средствата как човек би могъл да съхрани своята природа. Защото по природа човекът е добър и състрадателен, стига да бъде възпитан правилно в тази насока. Във всеки човек е закодирано и чувството за справедливост. Не бива да се подхранват само и единствено животинските нагони. Струва ми се обаче, че в днешно време поетите приличат на деца, които строят пясъчни замъци, докато над тях прелитат военни самолети, превръщащи милионни градове в купища от прах и пепел. Въпреки всичко поезията е полезна и необходима на хората. И колкото по-честна и по-свързана е с техните грижи и тревоги, толкова е по-полезна. Животът е прекалено кратък и е нужно човек да бърза да прави добро, защото това добро ще му бъде върнато от друго място и по друго време. Не ми се иска да вярвам в максимата, че няма ненаказано добро. Мисля, че истинската поезия ни помага да ставаме по-добри и по-човечни, да обичаме по-силно и по-самоотвержено. И докато световни поети ни приканваме да умираме за свободата, искам да припомня един стих на големия швейцарски поет Алберт Щеффен, който е написал: „Аз искам да загина за приятел!”

- Има ли теми, от които се боиш и теми, които не понасяш? Какво е според теб творецът да бъде водач на масите днес, в общия знаменател на човешко обезверяване?

- Няма теми, от които да се боя, но не понасям темата за всеобщото отрицание на всичко и всички. Тези талибански похвати и привички са станали вече част от всекидневието на някои наши политици и литератори. Отрицанието е форма на слабост - душевна, емоционална, творческа. Колкото и да е трудно, би трябвало да се търси зрънцето добро и да се прави опит за неговото култивиране, за отглеждането и превръщането му в нежно и красиво цвете…