ТОЛЕРАНТНОСТ
(Малък принос към психологията на уважителния българин)
1. РАСТЕ ЛИ ПРАСКОВА В КОЛЬОВАТА ГРАДИНА?
Според електронната енциклопедия / WIKIPEDIA/ :
„…Толерантност е уважение и разбиране на чуждото мнение…” /От лат. tolero - понасям, издържам, претърпявам./
Според изказвания на умни хора пред разбиращи хора:
„Толерантността е допустимото количество търпение, с което можеш да приемеш онзи, който се е качил на главата ти.”
Или:
„…да направиш компромис със себе си заради комфорта на друг…”
Според тъщата на автора /вас може и да не ви интересува какво мисли тя, но автора…/:
„Много ви е хубава онази праскова от вашата вила, Кольо! Медена е! Да сте живи и здрави да си я гледате…”
„Мерси, бабо Лалке, и ти да си ни жива и здрава, че дълги години да има на кого да носим праскови за уважение…”
Необходимо пояснение:
Тъщата никога не е ходила на Кольовата вила. Нито пък е яла от Кольовата праскова, защото у Кольови праскова никога не е расла. Расте джанка, но Кольо никога не е носил джанки на бабата. Нито дори ракия от джанки, защото бабата ракия не кусва, пък и онзи ден тя намери цяла шепа джанкови костилки на холовата тераса, явно плюнати отвисоко. А там е петият етаж с неостъклената Кольова тераса… Барабар с три фаса от „Виктори” върху паркираното долу опелче на зетя. Важното тука обаче е, че и тъщата , и съседът ни Кольо чудесно знаят истината, а казват друго. И че знаят защо го казват и как да го кажат.
Бабата: за да си изгради пред другите на пейката с показно великодушие името /днес рейтинга, имиджа, pi-ara…/ като най-добрата, най-уважителната и… най-уважаваната съседка. Защото в този и в следващите моменти тя ще докаже, че не баба Лалка, а самият Център на света разговаря с Кольо. За фасовете зетят да ходи да се джафка, него да мразят за острия му език. Някои ще нарекат това егоцентризъм, но то в нашия случай по-скоро е най-безобидното явление у детето в недозряла възраст, когато казва на баща си, че където и да ходи вечер, луната го придружава.
Кольо: за да се направи на улав, че нищо не се е случило, че признава добрината й и че реципрочно й връща „уважението” в името на добросъседството. И когато се скара със зетя за хвърлените фасове върху вонящото на газ опелче, да му рече: „А бе, все на тебе ти празна копанката, малко барем да приличаше на добрата женица, в една къща живеете…” Както се вижда, толерантността е твърде сериозна психологическа материя.
Според автора на този коментар:
„Толерантност е онази думичка, с която понякога искаш да заместиш думичките с т р а х или б е з р а з л и ч и е, или пък е средство за тънка настройка на собственото Его.” /Първа публикация на това съждение, радващо се на пълно безразличие от страна на безличните му опоненти./
2. АМЕРИКАНЕЦЪТ, КОЙТО ЦОПНА В АТЛАНТИКА ПОРАДИ БЕДНОСТ
Съвсем наскоро финансовият министър направи изказване за Охридския случай. Смисълът на изказването бе, че главната виновница за трагедията е българската бедност. Бедни хора, които събират дълго пари за екскурзия, отиват в бедни страни и всичко това „създава много рискове за трагичен изход”. Тук може да се каже, че вече имаме пример за „икономическа трактовка” на понятието толерантност. Ние нямаме пари за по-скъпи пътувания, ония пък нямат пари за нови корабчета, с които да ни посрещат, и ето ти белята… Корабчето потъва, ние се давим. Вината - споделена по равно.
Без да отивам към самохвалство, бих дал първенство на тъщата по тълкуването на случая. Тя например съвсем прагматично би прехвалила македонците: „Мари-и-и-и, откак се помня, все тъй сте уважителни към нашите! На срещане договаряте и застраховате бедните ни туристи, на изпроводяк пък ги извозвате с букети… Да сте ми живи и здрави пак да ни срещате и изпращате…” Почти като министъра, ама не съвсем. Защото не се знае дали макетата щяха да отговорят уважително като съседа Кольо или щяха да окнат: „Нивгаш не сме ви давали застраховки. И билети за возенье не сме ви откиняли. Нема да ви откиняме и в бъднина… Драпайте си у вашто Панчаревско и у вашиот Рилски манастир, оти ние сме си у нашта држава и че се држиме с вазе како си сакаме…”
И щеше да бъде по-добре за нас, защото щяхме да знаем цената на българската толерантност, която този път ни излезе непоносимо висока…
Според нашия министър, ако онзи известен пътешественик с балона /американец ли беше, австралиец ли/ имаше малко повече пари, щеше да опита да направи околобалканско, минавайки над Охридското езеро, а не околосветско пътешествие. Вярно, не съобщиха като причина неговата бедност, но така или иначе човекът си цопна в Атлантика заедно с личния си дирижабъл, без да може да завещае някому останалите лични милиарди.
3. ЕНИХАН БАБА ИЛИ МОМЧИЛ ЮНАК?
“Айде бе, хора от цяла Турция ходят там, па ти си се опнал… Много е каматно там, при Енихана! И на Петко войвода гробът е там, ще го видиш. И Истанбул се вижда при хубаво време.” Поканата е на Албена, тукашна стопанка, срещите с която ми носят кислорода на дълговечна Родопа.
Те това ме пришпорва в един следобед от Петково, през Баните и Давидково, та горе на върха: да видя един до друг гроба на Енихан баба и на … Знам много добре къде е починал Петко войвода, знам и това, че от Варна до този връх, повече от 500 километра, българинът никога няма да пренесе и най-скъпия си идол /простете ми, ако бъркам!/. Виж, с Макгахан - чуждият журналист, открил на света зверствата по време на българското Априлско въстание, е било друго. Друго е било, защото е американец. „Гледано от нашето място, Батак напомняше нещо сходно с развалините на Херкулан или Помпей…” Думи от негов репортаж за клането. Умира в Истанбул 1878 година, погребан в гръцкото гробище там, 5 години по-късно негови колеги пренасят с кораб тялото в Щатите и го препогребват в Ню Лексинтън. Не се наемам да изчислявам километрите. Е, да - след това българите в Америка поставят на гроба му статуя, в знак на благодарност за неговата обективност…
Досещате се колко „по-далече” е от Варна до самата гръд на Родопа, отколкото от Истанбул до Ню Лексинтън…
Казват, че пътят от Давидково до връх „Свобода” е финансиран от бюджетните „излишъци”. Като вита тепсия - общо взето тесен и опасно стръмен, но майсторска направа с демонстрирано качество. Два-три милиона, ако не и повече. Местните казват друго: това са пари от дарения на мюсюлманите изселници, всичко останало е от Доган. „Пътят го направи Доган. И върхът го направи Доган.” Това пък го казват най-запалените „туристи”. За пътя се съгласявам донякъде, достатъчно е да е „лобирал”. Благодарен съм му и аз, защото опелчето мърка нагоре като по равно, съвсем различно от вървежа му към Чудните мостове край Забърдо. Но чак такива божествени дарби - да издигне връх цели 2000 метра - не бих приписал на Доган, въпреки личното ми уважение към него като политик. Лаф няма - твърде вероятно да е негова идеята освен за пътя, и за множеството места за отдих: чевермеджийници за курбани, многочучурни чешми, беседки. Красиво и практично.
600 стъпала от хижа „Свобода” до самия връх „Свобода”. /Вие знаете ли колко са стъпалата към връх „Шипка”? Не? А в околните села на „Енихана” и децата знаят тези 600 красиво издялани стъпала с отбивки за почивка./
„В коя година са го нарекли връх „Свобода?”
„Не знам ки…”
„Аз питам, защото веднъж свободата идва на Трети март, втори път на Девети септември, трети път на Десети ноември, за коя свобода става дума?”
„Ама как, той винаги се е казвал „Инихан баба”, бе яврум…”
„И кой е този Енихан баба?” /Виждате, че някъде го наричат Инихан, но все едно./ Колкото хора около тебе, толкова отговори: „мюсюлмански духовник”, „светец”, „нещо като вашия Иван Рилски”, „лечител”…Това е мнението на мюсюлмани, дошли тук като мене - на разходка.
Сега да видим какво е построеното най-горе през близката 2005 година в памет на „лечителя”. Подобие на християнски параклис, на което мюсюлманите казват тюлбе или теке. Някои български вестници отдавна го нарекоха „мавзолей-костница”. Кости не видях. И никой не ги е виждал. Вижда се покривка с арабски надписи, без превод, на пода на огромен шестстенен купол от метал - точно там, където казват, че е бил „саркофагът”. Над него - везано пано, изобразяващо султанския палат, да речем. Дотук имам само един въпрос: как ли навремето, разчитайки на собствените си ходила и колене, болните пациенти са изкачвали тези 2000 метра, за да намерят спасение при „лечителя”…
И тъй като на този връх ходят и християни, да чуем те като какъв познават Енихан баба:
„Тук е гробът на Момчил юнак!” Други: „Тук е тракийско светилище на Дионисий!” /Казаха, че това не е легенда, а доказано от археолозите./ Трети: „Тук е живял последният български хан - Ени хан на прабългарски, потомък на Хан Аспарух…”
И четвъртите, най-многото, на висок глас: „Енихан баба е поробител на Родопите в най-трудните времена за българите…” Защитниците на тази версия /но нито една официална историческа теза!/ разказват, че те са били трима братя - Енихан баба, Саръ баба и третият със забравено име, които са бастисали планината и са я поставили под ножа на турската войска. Цитират Антон Дончев във „Време разделно”, където битува поробител със същото име. /Журналист от „Хелзинкски комитет” пък изтъква признание на известния романист, че това име е негова художествена измислица./ Разказват, че в неравна борба защитникът на Родопите Момчил юнак доста е изпотил турския аскер по тези баири. Енихан баба и братята му били убити ритуално, всеки от тях посмъртно догонил главата си , взел я под мищница и пожелал погребение на „спирката” - на Енихан - тука, на Саръ баба - между Момчиловци и Кутела, където днес също има издигнато тюлбе. Ново, както ми се стори.
Така или иначе - днес паметникът на самия връх „Свобода” е пред мене, пред стотиците поклонници от Кърджали, Хасково, Разград и интелигентни пътници с турска регистрация на автомобилите. Гледката е съвсем нормална… До един момент, когато само на метри пред тюлбето ме спира тежка мраморна плоча с ясен надпис: „В памет на Момчил войвода, защитник на Родопа планина от османските поробители. ВМРО-БНД.” /Б.а. запетайката и точките мои./ Чакай сега - какво става тук? Изправена така, току пред самото тюлбе, върху което няма никаква писмена информация, тази плоча говори на новодошлия нищо друго освен единственото, което може да се разбере: че тюлбето е издигнато „в памет на Момчил…” Погледнете добре, преди да отречете. Парадокс или не - погледнете добре.
Бъркотията е доста голяма. Кой за какво е дошъл тука и пред чий гроб ще мята поклони - никой не знае. Явно и държавата не знае. Ако знаеше, не щеше да остави две-три партии да се оправят сами. Държавата е надянала робата на онази толерантност, много удобна за баба Лалка, ако от много думи до тук не сте забравили началото на този коментар.
Слизам от върха и си мисля, че онзи, който предварително е нарисувал рисунката на цялата работа от А до Я и е знаел каква рамка ще й прилича, е бил умен човек. Много по-умен от нашите министри.
От ВМРО твърдят, че 13 декара от връх „Свобода” са закупени от джамийското настоятелство в близкото село на цена 50 стотинки квадрата. Не знам дали е вярно, но ако е така и ако има връх „Демокрация”, ще пусна една молба до министъра на историята да ми задели стотина квадрата от него. Толкова, колкото да издигна Паметник на криворазбраната българска толерантност, от който да се виждат покрайнините на Брюксел. А при още по-ясно време - Хелзинки.
Октомври 2009 г.
