Историята, литературата и ударите под кръста

Анита Коларова

Преди време една персона non grata, преляла от въодушевление, се напъна да убеди българите, че историята с Батак е мит. Не е имало Баташко клане! Добре, че оторизирани отци овреме канонизираха мъчениците за българската вяра, чиито черепи в малката баташка църква обливат в светлина мрака на обезумяването и ни държат будни в критични съдбовни моменти.

Нарекоха Левски „закононарушител”! Ботев - пройдоха, повлякъл наивници към смъртта!

Но българинът има свое здраво мерило за история и национални герои. И винаги ще има млади хора да тръгват по пътя на Ботевата чета и да посещават с цветя местата, по които е минавал Левски.

Задала се е нова, мащабна, хунвейбино-джихадистка акция срещу литературната ни класика и национална душевност. Която въобще не е от вчера!

Книгата на доц. Йордан Ефтимов, поет, литературен критик и преподавател в Нов български университет „Двойното дъно на българската класика” /От Ботев и Вазов до Йовков и Далчев/ представлява десет агресивни статии, насочени към откровено и безпардонно неглижиране на българската класика.

По епичност на агресията и нахалството тя се нарежда сред първите от сорта.

Статиите са оревани от смешният плач на автора, че българската класика още не е прочетена „политически”! Явна лъжа. Това първо. Второ: не помним ли годините, когато точно от това „политическо” четене и анатемосване се оплакваха господа „демократите”? Политическото четене не бе ли обявено за „престъпление”?

Тази книга се самопровъзгласява за връх на модерността и европеизма, но парадоксът е там, че мирише на Средновековие. Но лов на вещици.

„Модерното” око на автора, чийто артистично-темпераментен, комплицирано - прециозен и крещящо натруфен стил е представен с език, натежал по парвенюшкия канон, наднича навсякъде, където предстои инвентаризация, за да се изхвърли „остарялото”. /Не говоря за наложената вече в литературната ни критика нова научна терминология, сечива, с която се прекалява, за да се придаде научност. Опазил ме Бог!/

Ще си позволя един цитат от предговора на книгата, обясняващ заглавието й:
„На дъното лежат скритите съкровища, под това дъно има още по-удивителни неща. Двойното дъно е измамната видимост, зримото някога и някъде. Знаем, че двойнствените неща са подозрителни, двуличието е омерзително, но в с е к и  с  о х о т а /разр. моя А. К./ се стреми към двойнствените дъна” - проф. Валери Стефанов.

Нека попитаме: кой де факто и де юре се рови в двойните дъна? Митничарят, криминалният инспектор, полицаят и преносвачът на контрабанда, човекът извън закона. И авторът на тази книга, доброволно превъплътен в полицай?! Двойното дъно не влиза в сметките на останалия свят.

В огромната си част Светът пътува от векове с кервани, денкове, куфари и чанти без двойно дъно и надлежно декларира своите „скъпоценности”. А и понятието „скъпоценност” трябва да се изясни! Това, което за вас е скъпоценно, за мен може да не е. Нима два чифта непрано бельо, скрити на дъното на чемадана ми, за да не се шокира митничарят при проверка, могат да бъдат скъпоценност? А при кой пътник ги няма?

Кои са „скъпоценностите” на автора? Фалшивите „митове” на класиката ни. Следва да се извадят на показ и да се развенчаят. Немедлено, tuot suit! Инвентаризиране и брак. Повече брак!

Ръководен от чувство за всепозволеност, комсмолска жар и праволинейност сред „морбидността на света” /Й. Е./ доцентът се готви да предизвика фурор сред определено малцинство.

С лъжливото самочувствие на откривател, на литературен Архимед, Ефтимов прави умопомрачителните си анализи, прелитайки над литературата ни като трудолюбива пчелица, пъхаща неочаквано хоботче тук и там.

Но не за да извлече от двойното дъно незабелязани до днес сладостни ухания на медоносни цветове, какъвто е поетичният език на „Старопланински легенди”, а да извади нелицеприятното. Измислено или невярно в по-голямата си част! Като „научният извод”, че при Йовков, този вълшебник на словото, „имаме ремастеризиран език от народните песни”.

Как да не се възторгнеш от трудолюбивия литературен критик? В името на експеримента Й. Е. се е заровил в прашасалите антологии на СБП от 70-те години, за да свали ореола на един от най-почтените ни поети - Атанас Далчев. Спомняме си бялата завист на Алекандър Геров към Далчев: „Блазе ти, с никое събитие не си се омърсил!”

Но доцентът скоро ще стане професор. Той доказва, че късният Далчев се е омърсил!!! Не се е държал като „Не човек, а желязо! - по В. Андреев от „Балада за комуниста”. Не е устоял на „съблазните”! Ето, позволил е да публикуват стихотворението му „Поет” в Антология 72 на СБП. Каква съблазън само! Продал се е, не го е срам! Намерил „начин да се впише”!

Заел след Девети септември позата на мълчанието като съпротива срещу една идеология, която не разбира, Далчев днес се е сгромолясал в болшевишката скала от ценности на експерта по българска класика! Модерното око на демократа не позволява да се живее по демократски и гледа накриво стария поет.

Иска от него невъзможното: да е бил по-активен, да е бил дисидент, да е избягал на Запад, както е направил безумно талантливият му брат - художник и скулптор Любомир Далчев. Да, но човек е това, което е. Пише, както може. Прави нещата, както му е дал Господ. Развива се.

Скрупульозният анализ на стихотворението „Поет”* /публикуваме го отделно/, с цялото му императивно звучене, напомнящо дълбаене, ровичкане и човъркане /вж. Амос Оз/, ни води към извода, че времето на соца е време на „нищоправене”, защото мъжете от стихотворението играели на карти?!

Ще си позволя едно отклонение. В България време за „нищоправене” е времето на прехода. Повече от четвърт век нашата „златна младеж”, забулена с качулки, под които се подават голи глави, невежа, както никога досега /има нищожни изключения/, кисне по барчета, които се роят като мравуняци, и се пръска от скука. Помним, че по времето на социализма барчета почти нямаше, учениците учеха, жените и мъжете работеха.

Вечер жените готвеха или перяха, а мъжете от блока можеха да си позволят и да поиграят на карти. В класически простичкия наратив на Далчев се набляга на следното: поетът, будната съвест на света, както е прието да се казва за поетите, се прибира „с някаква усмивка на уста”, доста отнесен като всеки поет. Видял го, оеснафеният кварталът изпада в ужас. Всички вземат поета за човек, който вечер пише… доноси. А той пише стихове, както прави и самият Далчев, защото това е автопортрет.

Стихотворението не е някакъв връх, но е затрогващо със своята простота и битийна правдивост. Но ето че критикът се хвърля в такъв абсурден дисекционен анализ, умъртвяващ живата плът, прави фриволни асоциации с елегията „Обесването на В. Левски”, с „Кочо” и много други стихотворения /От Кайлъка за гарата!/, за да „докаже” предварително замислената теза, че поетът е „един невинен милиционер”. Но моля!

Доносници е имало във всички времена и народи, в т. ч. и поети, но стихотворението на Далчев „Поет” не дава дори нищожен повод за подобно обобщение. Ефтимов отрича стихотворението.

Напомняло му естрадна песен и „каканижене на графоман”. Ефтимов дори предлага: „А защо да не обсъдим хипотезата, че тъкмо такива произведения служат най-добре на идеологията, защото в тях тя е по-прикрита?”

Ставаме свидетели как „нестандартното мислене”, за каквото иска да мине това на автора, по причина на въпиющата му политическа предубеденост, се суперстандартизира и, воювайки уж с клишето, само се превръща в клише.

Превръща се в лъскава баналност.

Не е пощаден и авторът на „Тютюн”, „Поручик Бенц”, „Осъдени души” Д. Димов. Изпил половината на поднесената му навремето от левосектантската ни литературна критика горчива чаша, обвинен във фройдизъм и липса на партийност, Димов сега посмъртно ще доизпие останалата половина, горчилката до дъно, която ще му поднесе неолибералната демокрация, защото е, /ама как не са го забелязали?/ „идеологически писател”, чийто стил граничи с „булевардна клишираност”, защото е имал честността да покаже, че светът на „Никотиана” сее смърт.

Размахван повече от половин век като бойко знаме в борбата срещу тоталитаризма, Случаят „Тютюн” трябва да се забрави, защото не върши вече работа, и да се извадят „открития”, които ще развенчаят мита около него.

Най-добре да се докаже веднъж завинаги, че Д. Димов не е стилист:

„Проблемът с романите на Димов е, че чрез тях две ключови понятия за романовия канон на модерността - „високо” и „реалистично” - са подкопани из основи. Признавайки му място в списъка на канона, българските литературни институции още веднъж си отрязват възможността за изравняване с европейските понятийни стандарти”, заключава Ефтимов , за де се открият нови пространства в полза на такива стилисти от европейски мащаб като Илия Троянов** и др.

И тъй. Поход срещу КЛАСИКАТА! Вменяват й се вини, каквито тя няма. Ще се руши, докато не остане камък върху камък.

Между оплютите е и Й. Йовков? От гледна точка на реализма, епизодът с проклятието на попа в разказа „Индже” за Ефтимов е комичен. Самият Индже, преживял катарзис, но неизплатил греховете си докрай, когато посреща смъртта си като н е о б х о д и м о изкупление на фона на народните песни, които разнасят славата му на народен закрилник, според досегашните учебници и школски анализи е трагично-величав.

„Дъра-бъра!” - възкликва рафинирано Йордан Ефтимов. И сипе огън и жупел върху институциите, които си е набелязал - на първо място училището:

„Българското училище б е ш е /разр. моя А. К./ подчинено на националната идеология и това предопределяше търсенията на литературните историци. За тях подчертаването на епическото възвисяване и героизиране на Възраждането бе от първостепенно значение”- пише доцентът от НБУ в минало време, зер занапред НЯМА ДА Е ТАКА!

А кое да героизираме, ако не Възраждането? Отговорете, господин доцент!

Най-ощетеният от всички класици е Вазов.

Жал ми е, че няма да мина без цитати като доказателства, но - „мълчанието е гражданска смърт”- ни учеше големият народопсихолог Иван Хаджийски.

В статията „ВАЗОВ REMIX” Й. Е. пише:

„В световното литературно наследство има не малко произведения, които разказват за исторически събития, някои дори са написани вътре в ужаса от историята и на историята, а не с риториката на ужаса. Затова и националната епопея /иде реч за „Епопея на забравените”/ с все Паисий, Караджата, 1876-та, Шипка в светлината на Вазовия опит не може сама по себе си да бъде гордост. Та може ли от тази гледна точка да го сравняваме с Исак Каценелсон, преживял Варшавското гето, написал поемата „Сказание об истребленном еврейском народе” през 1943 г. и унищожен в Освиенцим през 1944 г. Но „Епопеята” има своята цена като продукт на стилов промискуитет”.

Какъв цинизъм!

Посяга се на възрожденската ни гордост! На правото ни да обичаме Вазов.

Като опозиции се съпоставят два метода на писане - този на Исак Каценелсон, наречен „вътре в ужаса”, и този на Иван Вазов - „риториката на ужаса”. Какво да кажем за това? Нима Й. В. Гьоте е бил „вътре в ужаса”, когато Гретхен умъртвява своето дете, плод на „незаконна любов” според бюргерските предразсъдъци? Или е присъствал лично на Валпургиевата нощ, за да има право да я изобразява?

А не е ли противопоставянето на два народа и двама писатели твърде произволно, че и дилетантско? Та тези писатели живеят преди всичко в различно време. Всъщност няма големи и малки народи в областта на културата. Стига да сме автентични и да не подражаваме.

Но рушителят на митове не спира с манипулативното изложение, прави пируети и далечни асоциации със световни автори, за да видим колко е блестящ.

Промива мозъци:
„Аз вярвам, че за Вазов все повече ще се говори като за автор, който е в постоянна схватка с изплъзващото му се значение, автор, чийто основен неприятел е хетероклитната риторика…”

Времето ще бъде най-големият съдник! Не книги като тази.

И Яворов попада в списъка на кандидатите за развенчаване. Така например „Две хубави очи” ни най-малко не вълнува Й. Е. Модерно мислещият критик отсича, че при едно четене, освободено от аурата на канона, /кой му дава право да „освобождава” поезията на Яворов от нейната аура?/ то би звучало „албумно, като лексиконно бръщолевене.” Изсушеното му като бобова шушулка „естетско” мислене отминава с безразличие невероятна невинност и чистота, които се излъчват от стихотворението, озарено от „две хубави очи - душата на дете”.

Когато в зората на „новия прочит” се изписаха тонове мастило срещу андрешковците, мнозина повярваха, че ако не са били тия нагли селяндури, укриващи данъци и мамили държавата, България би била остров на изобилието. Но бумерангът се завръща.

Моделът „андрешковци”, наливащ озлобление срещу селянина, днес никак, ама никак не уйдисва на неолибералното мислене. Вихрят се небивалата корупция и пладнешки грабежи не от андрешковци, а от овластени тлъсти магистрати без оглед на цвят! БТК е полигонът на Сатаната, Вълчият кожух - неговото знаме. Народният гняв все по-настойчиво пита: КОЙ ВЗЕ ПАРИТЕ???

Новият прочит е аут. Наложителна е някаква промяна. Защо да не се атакува директно класиката ни?

Самозваният експерт по класика бърка все по-дълбоко в измисленото от него „двойното дъно” на същата: един път като „вещ екскурзовод сред любознателните читатели, друг път като „митничар на културните трансфери” /проф. Яни Милчаков от Шуменския университет/.

Всеки злобен критик, дори професионалист, накрая стига до абсурда. Абсурдизмът в книгата му, крайно дребнавите заяждания с колеги - литературни критици като Вл. Трендафилов например, ме кара да мисля, че Йордан Ефтимов живее в очакване на Годо.

—————————–

Бележки:

—————

*ПОЕТ

Атанас Далчев

Връща се в квартала той полека
с някаква усмивка на уста;
и не вижда нищичко човека,
и върви невиден от света.

Ала появи ли се от края,
секва в миг на картите шумът
и бащите, спрели да играят,
с поглед зъл през рамо го следят.

Майките прането си оставят,
от балконите със страшен глас
викат свойто Митенце и Славе
вкъщи да се прибере завчас.

Младата вдовица от етажа
с деколтето, с голите гърди,
предполага, а и знае даже,
че е пратен той да я следи.

Неспокоен е магазинера,
този уж благонадежден мъж,
и за свойте кражби, разтреперан,
почва да си спомня изведнъж.

А кога под своята лампада
вечер съчинява стихове,
мислят те, че пише той доклади
за безбройните им грехове.

И приклекнали срещу луната
на прозореца му осветен,
като че се канят в тъмнината
да завият вкупом с дух смутен.

Ех, приказвайте си на провала,
че му бил напълно чужд светът!
Откогато той дойде в квартала,
съвестите вече тук не спят.

За пръв път е публикувано в сп. “Септември”, 1971, кн. 12, с. 32. След това в Антология “Поезия, 72″ под редакцията на Станка Пенчева, Здравка Петров, Иван Милчев, Издателство “Български писател”.

—————

**Илия Троянов - „Събирач на светове”и др. Великолепен стилист, пишещ на немски език, емигрант. Оригинални препратки към индийската поезия и история. Поезия, музика, финес на фразата. Героят му Ричард Франсис Бъртън е английски пътешественик, преводач, еротоман, „колекционер на светове”. Но въпреки чудесния стил, от който се възхищавах при четенето на книгата, не превъзхожда с нищо романа „Тютюн”, дори омръзва. „Тютюн” , а и „Осъдени души” имат сюжет, имат ярки, незабравими персонажи, с каквито Илия Троянов поне засега не разполага. Понякога виртуозният лък на големият музикант, освободената четка на великия художник са само гола техника, ако отсъства съдбовността на казаното и изповяданото, което често е един живот. Така сюжетът се превръща в стил и компенсира липсата на стил. /Из „Форма и съдържание”, теория на литературата/ Авторката

„Двойното дъно на класиката”. Йордан Ефтимов. Издателска къща „Хермес”, 2010 г.