Георги Н. Николов

УВАЖАЕМИ  КОЛЕГИ,

Пристъпих към разбор на белетристичната продукция за изтеклата година с оправдан интерес. Защото, вниквайки в страниците на редицата заглавия, е нормално да се запитаме: до каква степен живият живот в съвременния роман (в частност - и в съвременния разказ), е точно и правдиво отразен. Не като констатация, а като духовен модел на гражданското общество и естетическо отражение на различни негови страни, привличащи вниманието на читателя. До каква степен в произведенията е запазена националната самобитност, правеща ги равностойни на другите произведения в европейското и световното литературно море. Появили ли са се, образно казано, нови романни терени. И върху тяхната плоскост: как авторите разбират философията на живота в ХХІ в. и социалната детерминираност на човешките съдби в хода на времето. Защото, както споделя Боян Ничев: „Всяка национална история и всеки национален живот имат свои „интимни” страни, свои неповторими особености, които по своеобразен начин се пречупват в романа”. А ако ми е позволено да обобщя - и във всички образци на белетристичното изкуство. И пак, ако ми е позволено, в аванс ще споделя, че не останах разочарован от прочетеното. Бих искал да започна обзора върху него с

ИСТОРИЧЕСКИЯ  РОМАН,

ползвайки една съвсем условна хронология. Тя поставя начало с книгата на Бойко Беленски „Веда за Орфей”. Провокирана, както разбираме от предговора, от въпросите кой съм и откъде съм. Кои са предците ми. Какво духовно наследство притежавам и накъде съм се запътил. Отговор Беленски търси и намира в нравствените ценности, изповядвани от великия тракиец. Картинно вплетени в житието-битието му, едновременно основано върху митологията и - приземено в реалностите на тленната човешка същност. Битуваща между доброто и злото на своята епоха. Между хармонията и дисхармонията в отношенията на людете. Откриваща тайнството на любовта и географската необятност. На живота, смъртта и прераждането. И в сетния си миг - на безконтролната ненавист и на завистта, изповядвани от нищи духом. Които, обаче, не могат да заличат величието на богоизбраната личност и споменът за нея се прелива във вековете, все така ярък и привлекателен.

Потайностите на едно много по-ново време разкрива романът на Йото Пацов „Лъжикерван”. Като сполучливо авторът е избрал за мото и за „пътеводител” на идеята си мисълта на Пол Валери „Властта губи цялото си очарование, ако с нея не се злоупотребява”. Без да е чувал за нея, главният герой Тицо Юнашки е зловещият й, безкомпромисен изповедник. В предателството на идеи и на идеалисти в партизанските времена преди 1944 г. В жестоката разправа с враговете и инакомислещите след този политически вододел, а още по-късно: с откровеното феодализиране на обществото, подчинявайки го на прищевките на ненаситното си его. Йото не само разказва за реални лица и постъпки. Той извежда на преден план страшната демагогия, загърбила паметта за убити хора. Размила обещанията за справедливо общество до степента на празни приказки и свела индивидуалността на отделната личност до колективна собственост. Всъщност, авторът предсказва краха на социалистическото общество. Но и върху руините на което обикновеният, малкият човек пак няма да означава нищо. Достойнството му не струва пет пари, а надеждите му за по-добро бъдеще само ще разсмиват новите властници. Все неща, с които се сблъскваме почти ежедневно. Веднага ще добавя, че може би сме длъжници в доразкриване на лицето на новата ни история - преди и след 9.ІХ.1944 г., на героиката - официална, отричана, спорна. На представителите й и, разбира се - на идеологическите стойности. Издържали, или неиздържали проверката на времето чрез постъпките на свои емблематични апологети.

Част от тези теми пресъздава, по свой си начин, и Богдан Кръстев в „Когато разболяхме бога” - отзвук за периода 1940 - 2014 година. Наистина, книгата е изградена върху мемоарното начало. Но главният герой: селско дете, по-късно криминалист и не на последно място - човек с чувство за дълг пред обществото, вплита личното „аз” в мащабна художествена галерия от пълнокръвни образи. Така разчупва канавата на спомена като водещо начало и превръща произведението в класически роман. Страниците ни срещат с хора на тежкия физически труд, с ремсисти, партизани и полицаи. По-късно: с хора на уж ново, на уж справедливо време. С авантюристи, намерили себе си в органите на Държавна сигурност. С наивни идеалисти, за които няма място в партийните редици и с откровени поклонници на материалното благо, мачкащо всички морални ценности. Книгата е наситена с проницателност и критичност, придаващи на романа в разкази актуалност и достоверност на посланията.

А „Да прецакаш Чърчил, или двойното освобождение на Варна”, е наситен с много хумор и неподправена ирония. Сам авторът Стоян Вълев го определя като роман за весело-страшните български дни. Става дума за голяма политическа игра, чиито конци дърпат Сталин и Берия с цел да заблудят Чърчил, че в морския град монархическата власт не е сменена със съветска и тук всичко си остава по старому. Това е само епизод в преразпределението на сферите на влияние между Великите сили. Възстановен за читателя с вещ психологизъм по кратките епизоди, спояващи общото повествование. И внушаващ ни теми за размисъл: че няма, както е известно, вечни приятели, има вечни интереси. В достигането им отделната човешка съдба е само щрих, който може да бъде заличен незабавно по прищевките на нечия диктатура. Или, както беше казал някой някога: „Има човек, има проблем. Няма човек, няма и проблем…”

За Гео Милев е писано много, в различно време и от различни ракурси. „Една и съща нощ” - дневник на един роман, е мъдър поглед на автора Христо Карастоянов да вникне в спецификата на политическото време от 30-те г. на миналия век. И върху грапавите му реалности под формата наистина на дневник, вече от ХХІ-то столетие, да преосмисли образа на поета. Да вникне в житейската му философия чрез лични разсъждения, или в диалог на Гео с най-близките му люде. Фрагментите от дневника приличат на плочки за домино, които подреждат, ред след ред, одисеята на иначе познатата ни скръбна обреченост. Подклаждат драматично напрежение - своеобразно послание, че духовните водачи на всяка епоха често биват брутално низвергнати и убивани. Те са преграда пред нашествието на всякакви тъмни сили, устремени да въздават кървата си справедливост на всяка цена. В романа Гео Милев е физическа жертва. Но е и символ-възкресение, защото за таланта, вплетен във всевечните идеали на хуманизма, не може да има никаква забрава.

СЪВРЕМЕННИ  РОМАНИ

Бих искал да започна с трилогията на Никола Николов „Обратно слънце”: вълнуваща книга за съдбата на трима приятели в най-новата история на България. Тази история, особено нечистите политически механизми, които я градят и поддържат, авторът познава в дълбочина. По страниците греят с фалшив ореол, а по-често с истината за собственото им нищожество и продажност политици, висши чиновници, мутри, просто нагаждачи. Които, скрити зад популистки лозунги за демокрация и европейски ценности, търсят път за собствено добруване. Чрез съдбите на централните си герои авторът разсъждава върху преходното и непреходното в делника. Върху нравствените ценности, стъпкани след вододела на 1989 г. и заменени със съмнителни полуфабрикати по волята на чужди господари. Върху картините на узаконен грабеж, алчност и грозен егоизъм, обаче, оцеляват човечността и дребните житейски радости. Оцелява хуманността, орисана с безсмъртие. Към което, макар и временно, се стремим всички с делата си.

Отново трима са героите и в романа на Христо Караславов „Разпоредителите на смута”. Източноевропейски момчета, решили да възмъжават и да открият вярното си място в хаоса на битието. Което ги прави лесно уязвими и склонни да грешат, още повече, че всеки за себе си е много самотен. Но, както отбелязва чрез един от тях авторът: „Самотата ни караше да се чувстваме силни”. За да могат да отгатват социалните и обществените гатанки, през които минава ориста им. Реалността в повествованието е сполучливо уравновесена с митологичен контекст, представен от Ловеца, разбойниците, Междусънищните пространства и т.н. Караславов е разгадал безпогрешно привидната енигматика на своето време. И споделя с читателя, че „идилиите са артикул от ценоразписа свише”. Истината с неподправения й, горчив привкус, минава през сивотата на делника. В него, сред тълпата без ясен образ и индивидуалност, неминуемо ще се удавиш. Ако не се отърсиш от лепкавата му същност и не се преоткриеш във вярата, че утре животът ще разгърне пред тебе нова, по-радостна страница.

„Сбогом на илюзиите” е роман на Никола Статков. В който авторът си поставя нелеката задача да установи може ли в охолство и богатство човещината, макар в много изолирани случаи, да оцелее. И да помага съвсем безкористно на хора, изпаднали в беда. А още - какво значение има символът на родовия корен в хаоса, олицетворяващ днешната ни битност. Може ли любовта да се купува с пари и измамените чувства да се лекуват пак със тях. Романът на Статков е сложен и многопосочен. Героите му, привидно предсказуеми, често излизат извън руслото на предначертаната им същност. Някои с радост опитват от плодовете на греха. Други се разкъсват между града и селото от далечното им детство. Но нямат алтернатива. И ще чакат финала на земното си съществуване търпеливо, с примирение и огорчение. Понякога смъртта идва под формата на гротеска, за да удави героинята във вана след глътка шампанско. Сред централните роли в книгата свети тази на Писателя - наблюдател, участник, съдник и анализатор на събитията. За който, независимо от всички трусове, България трябва да я има. И ние охотно аплодираме този извод.

„Светът се движи от недоразуменията помежду ни”, споделя Димитър Гачев в романа си „Маса за един” и аз съм напълно съгласен с него. Както съм съгласен и с прозрението му, че „в живота има много причини да останеш в него”. Център на Вселената в книгата е квартална кръчма. А героите, населяващи утробата й временно, или почти постоянно, отговарят точно на определението на Радичков „човешка градобитнина”. Наистина, те привидно изглеждат като непотребни речни камъни, изгладени докрай от реката на дните. Но зад фасадата от алкохолици, гамени, проститутки и отнесени мечтатели се крият оцелели в митарствата индивидуалности. Микроскопично общество в обществото, което се гнуси от тях и бърза да ги подмине. Надничат потребности за неясна промяна в статута им на социална утайка. В романа на Гачев малкият човек отново напомня за съществуването си. Той дори не съзнава, че светът нехае за него. И в собствените си очи, дори когато се самообвинява за нещо, знае, че е същество от плът и кръв. Държи да бъде уважаван и забелязван, та макар и само от съседните маси. Всичко това е разказано с много безобиден хумор, скриващ, ала привидно, дълбокото човешко съчувствие на автора към героите си.

В последните десетилетия редица теми, които бяха загърбвани до 1989 г., навлязоха в българската литература. Сред тях е темата и за съдбата на нашенеца, тръгнал да търси щастието си по света. Още повече - на успелия нашенец. За неговия житейски шанс и за приложението му след успеха повествува в романа си „Малкият лотос” Ангелина Дичева. Действието на романа няма географски граници и се развива едновременно в страните от Стария континент, отчасти и на Карибите. Ангелина Дичева успешно е изпълнила творческата си задача - да свърже минало и настояще, да вплете съвременния успял българин в стародавни дела, към които го тласка паметта на кръвта. Това е своеобразно предаване на факела на приемствеността от поколение на поколение. Авторката припомня, че в необятния свят, който ни примамва и зове, винаги остава едно незабравено кътче. Местенце, скътано дълбоко в душата, което си припомняме в трудни носталгични моменти. Повествованието е динамично, привидно накъсано и едновременно монолитно в плоскостта на авторовите търсения. „Малкият лотос” е модерен роман, предназначен за читателите от различни възрасти. Които, не се съмнявам в това, ще оценят правилно неговите художествени достойнства…

„Маслина” на Чанко Райчев е обемен роман в две части и също разказва за успелия нашенец. В случая - за бедна учителка, застигната в една съседна страна от невероятен късмет. Тя е наета от богата старица с недъгав син за слугиня. Постепенно е оценена от господарите за човешките си качества, жени се за сина, ражда близнаци. И получава правата над огромния холдинг, който майка и син притежават. Страниците са изпълнени с митарства, но всичко завършва щастливо. Явно авторът акцентува върху идеята, че и в наши дни са възможни чудеса, когато човек е добър, търпелив и роден под щастлива звезда. Но на колко български неволници в странство се случват подобни чудеса, не се наемам да твърдя. Струва ми се, все пак, че списъкът с имената им няма да е твърде дълъг.

В „Привличане” Илко Иларионов фокусира вниманието ни върху съдбата на съвременния български интелектуалец. В романа - застаряващ, но много известен артист, търсещ цел, за да съществува в оставащите му години живот. Тази цел се оказва самоубийството. Временно отложено поради снимането на касов филм и - на появата на нова любов, осмисляща дните му. Около нея и опазването й от чернилките на ежедневието, разказът на Иларионов добива дълбок философски смисъл. За истинските стойности на битието, за правото да обичаш и за красотата на искрените чувства. А още - за личното достойнство на интелектуалеца, което не може да се купи с пари в името на нечиста политическа реклама. Както и за прозрението, че любовта не се купува, а се завоюва със себеотдаденост към жената до теб.

„Другият в съня ти” и „Живот наяве и насън” на Весела Люцканова дооформят амбициозната задача на авторката да излезе от познатите у нас тематични рамки. И, давайки простор на мисълта си, да ни въведе в сюжетни измерения, които трудно бихме могли да предположим. Върху поразителната прилика между двама младежи Люцканова съгражда съдби, амбиции, любовни колизии, мечти. Останали са назад в България мутренските времена. Но частица от тях шества по света в гените на хора, които искат да узнаят истината за самите себе си. Едно самоубийство сякаш отприщва този стремеж. За да бъде разгадан, се прелистват отново пожълтели от времето страници от разни съдби. Чрез които, в нов вече прочит, истината излиза наяве. Люцканова е майстор на психологическия трилър. На места разказът напуска реалните си граници, за да отстъпи място на предположения, дори на абсурда с клонирането. Но това е идеята на авторката и тя успешно я е защитила. В нетрадиционни, много четивни и определено нови в естетиката си творби.

Също нетрадиционен като автор, като майстор на психологическия криминален роман, се представя Тео Буковски в „Часът на кошмара 4:50″, с подзаглавие „Измерения на страха”. Струва ми се, че в творбата си той разглежда и анализира непредсказуемата закономерност на смъртта. Защото главната му героиня, облечена в привидно състрадание, води пациентите си именно към среща с нея. Те всички са привидно хора, за които сме свикнали да казваме, че имат проблеми. Но едно такова определение за персонажите на Тео ще бъде твърде прибързано и невярно. Защото с обърканата си, тревожна, депресивна и молеща за разбиране същност, те извеждат на преден план самотата на обществото. В което подсъзнателно биха искали да се върнат. Без да знаят, че Лора, собственият им психотерапевт, ги води към фаталния им, финален край. Без да вярват, че всяка кончина се подчинява на своя закономерност в живия живот. „Часът на кошмара” прави задълбочен анализ на психологията на делника, в който сме потопени всички. И се оглеждаме втренчено в типажите, питайки се тревожно, дали и ние не сме от тях.

Творбата си „Жълтата стая” Стоян Чобанов е определил като книга-пациент. И добавя: „Тази книга е изцяло плод на „болното въображение” на автора”. Но всъщност тя е откровена изповед за интелекта, който трудно намира себе си в безпардонните реалии на днешното българско общество. На което би могъл да бъде много полезен и да даде от себе си много духовност на човеците, крачещи замислено неясно къде. Умален модел на това общество и на държавата, без съмнение, е психиатричната клиника. В която така наречените пациенти изричат откровени, изстарадани и многократно премислени истини. Без поза, без надежда, че някога ще бъдат чути и понякога - без желание да се върнат обратно там, откъдето са били запратени между болничните стени. В малката по обем книга се сблъскваме с много и навременни въпроси и разсъждения: за войната и изкуството, за живота и смъртта, що е това социално табу и има ли право личността на индивидуалност. Без значение как изглежда тя в очите на околните.

Романът на Светослав Нахум „RAPTUS” фокусира в себе си идеята за глобалното съществуване на човечеството. И едновременно разказва за нерадостната съдба на свободния ум. Във фантастично-реалистичен ракурс авторът споделя разсъждения за мира и войната. За пътя на човечеството напред и за ролята на личността в избора на посока. Когато тази личност е овластена и държи под контрол правото на неизброими съдби да съществуват. И когато тя е само нищожна проекция на обществото и все по-често си задава въпроса: „Аз нужен ли съм някому?” Но, за да се променят съществуващите дадености, разказани в книгата динамично и подплатени с философски разсъждения, са потребни нравствени заложби. „Защото - казва писателят - да избягаш доброволно от свободата си - какво по-тежко робство би те сполетяло тогава?” Романът на Светослав е апологетика на правото на личността да мисли, да е свободна и сама да избира мястото си в свят, който може да бъде хармоничен. Но и да се взриви всеки момент. А на чия страна ще бъдем, избираме ние, читателите.

За какво всъщност си заслужава да се живее разсъждава и Анита Тарасевич в романа „Сънувани плажове”. Но в книгата й сънят отстъпва място на дадености, съпътстващи ни в делника неизменно. Става дума за развитието на личността в индивидуален план, за професионалното й развитие и за мечтите, които бъдещето скъпернически не разкрива. Привидно идеята не е нова - героинята „зацикля” с участието си в шоу бизнеса, а научава и че е осиновена. Но зад тази сюжетна основа се крие нещо много дълбоко - стремежът на съвременната млада жена да опази и съхрани себе си. Визията си, която сама е моделирала пред собствената си вселена и която й е носила успех. Връщането назад в написаните листи-признания от Професорката провокира с въпроса можем ли да прощаваме на биологичните си създатели и защо. А ако не им простим нима времето ще се върне обратно назад? В страниците на Тарасевич грее топлината на човешкото разбиране и на стремежа да загърбим греха, сторен ни от други.

„Плашилото” на Романьола Мирославова е несъмнено кратка семейна сага. Изтъкана в безкрайна човечност и добронамереност зад битовизма да откриеш стойностни неща. Да ги освободиш от бремето на привидно познатото, дори досадното, защото в същността им са втъкани характери, нееднозначно възприемане на света, проектиран сега до най-близките. Тук спомени, стари дрязги, човешка близост и неизречено чувство за обреченост се вплитат в мозайка, върху която, за добро или за зло, не всичко е както трябва. „Ех, мъката - възкликва авторката - Не е ли тя в премълчаните радости на душата. В невидимите окови, които й поставяме, за да я задържим неподвижна. А душата, поне тук на земята, няма нужда от леност. Само от трепет, от движение и светлина. И от живец”. Познавах Романьола като стойностен поет. Но искрено се надявам, че участието й в белетристиката ще продължи. Мисля, че който е прочел романа, би се съгласил с мен.

„Тази неподкупна съдба” на Маргарита Станева на свой ред визира духовния кръст на жената-интелектуалка. Понесла ведно семейни ангажименти (нека ги наречем „преданост”), работа и таланта да пише завладяваща поезия. Логичният въпрос е - на кой полюс ще застане. Ще бъде ли предана към внезапно бликналата любов със също така надарен френски поет, или в свободното си време ще предпочете да бъде домакиня. Или ще съвмести всичко в неопределения ход на времето? Романът визира съдба, достойна за богатата си емоционална същност. За дълбоката си одухотвореност, от бреговете на която героинята преценява понятията за правилно и неправилно. За стойностно и мимолетно, в проекцията на които героите заемат място в тревожния паноптикум на сюжета. И за решенията, върху фона на нечаканата нечия смърт, всеки трябва да се вслуша в стоновете на собственото си сърце.

И отново женска орисия - на „Маг Навона” в едноименната книга на Валя Василева. Всъщност, какво иска Невена от живота? Ами - да е полезна на хората с ясновидската си дарба. Да се чувства жена, защо не и обичана? Да има свое място в делника на близките си и да им бъде полезна. Все неща, които създателката й, Валя Василева, отдалечава в сюжетното време. Защото според нея не желанията, а страданието в купела на живия живот даряват стойностно познание, какво всъщност искаме. А осъзнавайки го, да предадем щафетата на мимолетното си щастие на наистина обичания човек, вече пред бездната на смъртта. Назад остават влюбвания, фалшиви мъжки кумири, спестени в слугинство, откраднати от друг пари, повехнали надежди. На грешната земя, под равнодушието на Космоса, остава едно новородено същество. Нима даряването на нов живот не е най-големия женски подвиг? Не зная. Поне аз възприех финалния подтекст така.

Криминалният жанр е представен от „Убийства в Златната подкова” на Павлина Павлова. Но само криминален ли е нейният роман? Защото по редовете следват задълбочени разсъждения върху модела на най-младите поколения у нас. Днешният тийнейджър, често сочен с пръст от обществото, просто търси себе си. Своето лично „аз”, което със съзряването ще вгради в гражданската пирамида заедно с безбройни люде. Този процес минава през корективите на себепознанието. Често фантазия и реалност се борят за надмощие така, както доброто и злото в село Златната подкова се редуват в деня и нощта. Над всичко греят нравствените добродетели на християнската ценностна система: вярата, надеждата и любовта. Към тях авторката добавя смелостта и справедливостта. Тя иска да изгради своя религия, в която основна кауза е мирът - безспорен смисъл на живота и венец в усилията на човеците да го съхранят за вечни времена.

С ясен криминален привкус е романът „Мисъл за отмъщение” на Татяна Костова, уточнен от създателката си като риалити шоу. Да, около него гравитират по страниците съдбите на съвършено различни люде. Всеки със свой път и намерения за живота и с желания, които създателите на шоуто се надяват да изпълнят. Тези желания битуват в различни сфери на човешката същност - от ясната прагматичност до дълбоката човечност, изразена в осиновяването на недъгаво дете. Развоят на шоуто е и фон, върху който се рагръща и добива динамика на трагедията, сполетяла режисьора Богдан и Маги. Той убива причинителите на разрухата в семейството му, но не може да избегне последиците от тежката си болест. „Мисъл за отмъщение” е създадена с много въображение и познаване на психологията. Изповядвана от съвременния българин в ситуации, които са му присъщи, или които мисли, че добре познава.

А още - не мога да отмина без внимание и малката по обем книга на Михаил Михайлов „Бушменска прокоба”. В сюжета Мишо успешно е вплел редица значими теми. За съдбата на първичния човек сред природата, неумолимо завладявана от негативите на съвременната цивилизация. За психологическата му нагласа, подчинена на старинни вярвания и на потребността да оцелее. За анимализма и ловната страст, украсяващи повестта по завладяващо красив и едновременно тъжен начин. Не на последно място е стоицизмът на почти първобитния човек. Подхранващ личностната му мотивация за дела, които днес изглеждат непосилни и архаични. Увлекателно четиво, чиито страници ни отвеждат в един далечен, и по своему добър свят. Доказващо, че повечето български писатели в диаспората са достойни за съвременната ни литературна традиция, в която имат свое, по право запазено място…

МЕМОАРНА  ПРОЗА

„То беше, що беше”, споделя Йордан Хаджиев, при това толкова увлекателно, сякаш в разговор със стари приятели. Това не са спомени, поднесени единствено в някакъв свой си, авторов хронологичен ред. А цветен, дъхав, отруден и облъскан от селската неволя псалтир. Развил домотканата черга на впечатления, които няма как да избледнеят. Няма и защо. Макар част от людете, битуващи в него, да са отдавна спомен. Макар епохата, лъхаща на честен труд и неизвестност, да е минало. Възродено днес с още по-жестоки параметри. Но което е в книгата, има своите стойностни измерения. Вместени в политическите въпросителни преди и след 1944 г. В израстването на Хаджиев като мислещ и много наблюдателен човек. В биографията му, разказана сред порой от събития, на които той е непосредствен очевидец. Едно не ми хареса в тази книга - твърдението му, че вече бил стар. В свой разказ, защо ли пък сега се сещам за него, Йовков казва: „Ако нямаш старо, купи си.” Но ми се ще да предложа на автора не да мисли за годините, а за нови послания към читателските поколения от различни възрасти. Това е памет, без която националната ни идентичност би била само празно понятие.

„Смъртта в живота само съществува”, твърди Янислав Янков в едноименния сборник. В който паметта на поета излага спомени, достойни за четено присъствие в делника и днес. Самият автор ни води за ръка из дебрите на минали срещи, приятелски глуми, неловки уж ситуации, посрещани със смях и днес. Но в страниците си е запечатал интелектуалния пулс на събития, на които е свидетел. Прозиращи зад делничното, предполагаемо познатото, временно актуалното. Мемоарното в сборника на Янислав е всъщност фактологически, весело-тъжен хоровод. Поднесен със средствата на художественото, осветен от позициите на личностната преоценка, имаща какво и с кого да сподели.

И - „Да убиеш Сталин” - спомен за Костадин Лагадинов. Автор - Бойка Асиова. И на корицата е отбелязано: „Тази книга не е за предубедени. Тя не назидава, а разказва историята на един човек. Антифашист, червеноармеец, партизанин и генерал от българската армия. Хуманист. Романтик реалист”. Тогава - за кого е предназначена? Младото поколение не е и чувало за описаните там събития. Меко ще бъде, ако обобщя, че въобще не ги интересува. Но това е само привидно. Имаме, имаме потребност от имена и събития. Имаме нужда от творци, мислещи и непредубедени, които ще отправят посланията си към нас какво е било, а още повече - защо. Донякъде тази потребност запълва книгата на Бойка Асиова. Като искрено се надявам, че тя ще възкреси още имена и събития.

РАЗКАЗИ

Ще започна със сборника на Величка Настрадинова „Кой крепи света”. Едновременно земен и чудноват микс от истории, в които колоритът на героите премоделира текстовете от разкази в приказки-послания за възрастни деца. Човеците тук са разбрани и неразбрани от околния свят, но важното е друго: че носят в същността си доброта, която сякаш прави делника им по-хармоничен и приемлив за съществуване.

„Белези” се нарича книгата на Емил Енчев и тя е събрала в себе си много топлина и човечност. Едновременно с остра социална наблюдателност и съпричастност за ставащото у нас в малките населени места: необратимо обезлюдяване, емиграция, пустота, тежка тишина, почти ненарушавана от детска глъч. А също - за опита да осигурим насъщния, като запазим и човешкото си достойнство в свят, в който нерядко се чувстваме излишни.

Сборникът на Павлина Павлова „Убийство с цвете” съдържа къси разкази. Които, взети направо от енигматиката на живия живот, щрихират силуета на нашия съвременник: обикновен, привидно познат и сив, но в същото време - достоен да заеме гражданска позиция, когато обстоятелствата изискват това от него. Включените тук текстове са психологически издържани и поднесени със скрито послание, което читателят сам трябва да отгатне.

В „Последната събота на май” Атанас Славчев е включил разкази, миниатюри и пътепис. Отзвук от различни негови преживявания в делника, в любовта, в срещите му с живота от различни ъгли на полезрение - едни ласкави и запомнящи, други груби и неделикатни. Но пък, поради жизнената поука, която носят, скътани в съзнанието до живот. Много слънце и авторова преданост е скътало село Луличка по редовете, а пътеписът е съзидан с богати изразни средства, сполучливо съчетание между преданието и съвременността.

„Троен впряг” на Катерина Кирянова разказва за трудните, но радостни предизвикателства на учителската професия. За търсеното щастие и за любовта, била тя греховна в очите на обществото, или пък не. За селския бит, за човешкото лутане в делник и празник и за Никудин - село, което в душата на авторката грее с неземно привличане. Включените заглавия носят много топлота и съпричастност към ориста на избраните герои.

„Пясъчни видения” на Йордан Атанасов също включва разкази, новели и пътеписи. Разказите са картинно отражение на действителността, която авторът пресъздава цветно и убедително. Сам той е добър психолог и пресъздаденото се основава върху вещо познаване на личността, която е негов съвременник. А пътеписите са ярки снимки - послания от света, чиито кътчета Атанасов е посетил, за да доближи до взора на читателя. Веднага личи стремежът на автора не само да сподели преживяното, а и да ни направи съпричастни с него, като се почувстваме и ние граждани на света.

С тематичен френски адрес, където и живее Габриела Соколова, е разказният й сборник „Сабото на Венера”. Това е първа книга на авторката и тя веднага представя себе си като добър познавач на човешката душа. Изведена в същността си от привидно дребни детайли на случайността. Част от персонажите носят умората на преживяното. Изповядват пасивна борбеност срещу самотата, или неудовлетвореност от собственото „аз”, поставено в енигматична ситуация. Други са прозрели истината, че „е много самотно да си Светлина в безкраен Мрак”. Но всички са човеци от плът и кръв, поставили силата на духа си над обречената ни плътска тленност.

„Десетият кръг на ада” е нарекъл книгата си Милко Марков и в подзаглавие е уточнил, че става дума за записки на възпитателя. В същността си тя трудно може да бъде отнесена към някой жанр, защото съдържа, освен миниатюри, още и статистика, финансови разчети, графици на работни смени, разсъждения за родителството и т.н. Като цяло произведението, упоменато като част втора от замислена поредица, визира проблемите на децата, лишени от родителска грижа и настанени в медико-социални домове. „Необходими са апостоли!” - е девизът, под който Марков е споделил своите професионални впечатления. От една много болезнена, деликатна и често пъти загърбвана тема за подрастващи с по-особен граждански статус. И, разбира се, в нищо невиновни, че просто са захвърлени от биологичните си създатели. За тях иска да отвори очите ни и авторът с неговия десети кръг на ада.

Васил Риков се представя с два сборника: „Камъчета срещу течението” и „Целувка за лека нощ”. Тук си дават среща представители на онази част от обществото, върху която се основава цялата гражданска пирамида: деца, младежи, пенсионери и люде, работещи къде ли не. Част от творбите носят емблемата на Чехия, в която авторът също пребивава. Почти всички разкази на Риков са социално ангажирани, с ясна тема и достъпно послание. Не е подмината емиграцията, бедността, скритата безизходица, омагьосания кръг на делничната груба сивота. Но те не са израз на доминантен авторов песимизъм. Защото в написаното от Риков тихо просветва добротата, човечността, търсената хармония, а защо не и надеждата - това тихо пристанище, от което последно отплаваме към отчаянието.

Денка Илиева ни запознава със „Сезонът на малините”. В разказите и новелите прозира тъжната съдба на българското село, продадено в пряк и в преносен смисъл. Но оживяват местните, библейски вече Ромео и Жулиета. В сърцата на героите и в спомените им грее любовта, някъде несподелена, но все така красива. Някъде тлее ревността, по други страници - предизвикана от равнодушието на близък човек изневяра. Младите тепърва ще пресичат пътищата си в красотата на природата, или по шумните градски улици: разбира се, всеки с ориста си. Както споделя сама авторката: „Понякога е било така - светът сякаш се свършва. Суша, мор по животните, болести са се появявали. Сетне животът пак се усмихне…”

Много красота излъчват кратките есета и стихотворенията в проза на Никола Гигов, обединени под общото заглавие „Шалче от зора”. България е феникс, обобщава авторът, а въвеждащите му редове са истински химн за едно чудно кътче от страната ни: „Родопите са Художествена академия. Тук професор е природата, палитра - есента, боите - ангелски, песните - божествени. Влизай и твори!” По страниците откриваме дълбоко познаване и обич към природата, географски добавки, дори баладични нотки, както в разказа на стария овчар. Няма да бъде пресилено ако кажем, че Родопите в иначе малката по обем книга по естествен начин контактуват с вечността, обречени на величаво безсмъртие.

В „Ножница на страданието” Атанас Радойнов ни поднася, както се уточнява в подзаглавието, притчи, отломки, безсъници. Кратка проза, изградена в мъдро уловения миг на философската импресия. И послания-иносказания, илюстриращи способността на автора да извежда от делничното глобалния смисъл на редица теми: за красотата на живота и неговия смисъл. За доверието и недоверието между хората, за нежността. За грижовните ръце на майката, които порасналите деца не могат и не бива да забравят. А още - за приятелството. Обобщено ясно и без недомлъвки от кучето-герой: „Стои ли кокал между нас, приятелство няма!” В книгата на Радойнов диша животът, „уловен” в храм от нравствени ценности, които с желание и вътрешна потребност ще си припомняме отново и отново.

„Не сме светци”, твърди Иван Енчев в едноименната книга и ни убеждава, че животът е училище грях. Готови сме да се съгласим с него, но само донякъде. Наистина, в разказите щъка живият живот с цялата си палитра от съблазни. Някои твърде интимни, други - с криминален привкус, трети пък - открехната порта към съзнанието на съвременника. Често заключено откъм доверие за околните, още по-често: пулсиращо от нерешени въпроси и догадки. Не на последно място е привързаността на част от героите към България. Тема, съотнесена към темата за емиграцията: „Аз България не напускам. Жива мечка кожата си не дава!” Образният език на Енчев се пренася и в легендите. Допълващи в исторически план тематичната многопосочност на книгата.

„Арабески” на Лидия Николова, в разказния дял на книгата, ни потапя в света на Изтока. Привидно уж известен ни чрез модерните комуникации на ХХІ в. и все така привлекателно-енигматичен. Но зад екзотиката и цветните аромати на повествованието авторката търси мястото на личността, на мъжа и жената, на бедуините, в съвременното им общество. Какво ги вълнува? Запазват ли спомена за неизбродните пясъци и камилските кервани днес. Когато петролът и носеното от него богатство диктуват други правила за общуване. И когато политическата картина отново поставя нечии съдби под въпрос. Почти всичките „арабески” на Лидия Николова са изживяни, дълбоко осмислени и философски обобщени. Сполучлива смесица от непознати пейзажи, човещина и авторов копнеж към Арабия, останала засега назад във времето и разстоянията.

И  ФЕНТЪЗИ

С увлекателната книга на Павлина Павлова „Посветени в мистерии”: причудлива смесица от митологии, религии, срещи с чудновати същества, духове, мумии. Срещаме се с император Калоян и с петимата французи, зареяни между замъци, катакомби и резервати. И началото на ХХІ в. с очакване за предречена от древен мъдрец епична война. Мисълта на авторката динамично ни води през неочаквани хрумвания, времена и пространства. Всичко това прави книгата достойна за читателското внимание.

Както и „Ремпатия” на Димана Атанасова - книга втора от оповестения роман-трилогия „Сенките на Атлантида” след дебютния „Междусъния”. По страниците Даш ще срещне сродна душа в лицето на наемен убиец. Ще чуе от една от Дъщерите на Греха за сделка, която трудно може да отмине. В дълбините на океана уж изчезналият континент се къпе в кръв и хаос, събитията постепенно отиват към революция. Младата авторка поднася вълнуващ образец на жанра, в който перото й несъмнено е намерило истинското си място.

И накрая в заглавията, които ми бяха предоставени - книга първа от „Трите книги” на Венета Въжарова: „Демон, юда и магьосник”. Класическо фентъзи, създадено с много живо въображение и нетрадиционно мислене. Читателят става свидетел на скрита война между жреческо съсловие и светска власт. Съзира Световното дърво, потапя се в любов, предателство, религии и фолклор. Сполучлив микс от нетрадиционни теми, обединени в интригуващо повествование. Изтъкано от фантастични реалности, словесни цветове и светлосенки и разбира се - стремеж да бъдат удовлетворени завишените читателски потребности.

Колеги, изброих заглавията, които ми бяха дадени за прочит. За мен те са стойностни. Защото продължават оцеляването и развитието на българската литература в условията на очевиден политически, икономически и социален хаос. Без да политизирам каквото и да е, ще припомня, че до вододела на 1989 г. обществото ни имаше национална нравствена ценностна система. След този вододел тя бе премахната - доколко бе полезна, или не, е плод на друг разговор. Но на мястото й нова не бе съградена. Вместо нея ни заливат с мъгляви примери за европейски и световни ценности, което е съвсем излишно. Защото нашите писатели винаги са изповядвали принципите на хуманизма, добротворчеството, мира, опазване на националната ни идентичност и родови традиции. И нивото им винаги е разчупвало, в добрия смисъл на думата, рамките на регионалното, провинциалното, вече познатото. Стремят се да надграждат дарованието си с всяка следваща книга, което личи и от разглежданата продукция. Разбира се, има и неща, които смущават, без да се отнасят до всички. Например: понякога описанието бива измествано от политическа декларативност какво трябва да прави официалната държава за своя народ. А писателят трябва да разказва и така да извежда на преден план важните за обществото неща. А не да вмества в готови постулати смисъла на художествената идея. Другаде език, съотнесен към героите, е определено неприемлив. Разминаващ се между историческата епоха и начинът им на говорене - пълен с турцизми, русизми, или пък с жаргон, подходящ повече на съвременните тийнейджъри. Защото езикът - стара истина - е едно от представителните лица на персонажа. Може да се говори още за излишно разтеглени повествования. За миниатюри, чиито текст по никакъв начин не обяснява присъствието си в дадена книга и защо въобще е написан. За герои, които с постъпките си не ни убеждават, че са подходящи за ролята, отредена им в сюжета. За жанрово несъответствие между творби, представени за романи и липсащите по страници по-широк обем, разгърнато повествование, полифоничност, брой на героите. А също - за прекалено заиграване с приказно щастливата страна на отделни теми, каквато е емиграцията. Но мисля, че положителните и отрицателните страни на всеки писател ще посочи критиката, ако, разбира се, не вижда ролята си само в конвейрното производство на захаросани хвалебствия (тази забележка отправям с пълна сила и към себе си). И не тук е мястото да се спираме на отделни белетристи. Нека наистина оставим това на времето и на критиците. Но на финала искам да споделя за някои теми, които липсват, или присъстват твърде бегло по редовете. Вместо да бият тревога за откровени аномалии и пропуски в нашия достатъчно сив делник. Имам предвид демографските процеси, обезлюдили и обезлюдяващи все повече райони на страната. И несекващата вътрешна миграция от малките към по-големите селища в търсене на поминък и някаква социална сигурност. С тези процеси е неразривно свързана емиграцията: тема, която ще става все по-актуална и все по-болезнена. Тя няма как да затихне, щом у нас от години националното стопанство е сринато, без изгледи да се възстанови. Все нови и нови „търсачи на щастие”, по определението на Борис Шивачев, тръгват по света. Щастливците са единици. Колко дълъг е обаче списъкът на неуспелите, не се наемам да твърдя. Нека спомена и обратния процес - навлизането и трайното установяване на чуждоезични бежански маси у нас. Нещо, което, чрез спецификата им, без съмнение, ще се отрази във всички сфери на традиционния български начин на живот. В това число - и на духовността ни.

Поради политическата еуфория от преди четвърт век и в тясна връзка с двете горни теми днес ние нямаме мащабни произведения за българското село. То все повече се превръща в привидение, по улиците на което се мяркат догарящи старци. Редовно тормозени, почти безнаказано, от всякакъв вид мародери. Нямаме и автори от калибъра на онези, наричани с уважение „селски”. За мащабите на Елин Пелин и Йовков не става и дума. Наистина, в немалко от книгите селото е описано с обич и с тревога, най-вече чрез идилията на детските спомени, или в мимолетно авторово присъствие. Но това, което се случва с него, не е спомен, а доизтриване на българското село от картата на България - с неговия бит, традиции, фолклорно наследство и разбира се, с жителите му. Все страни от една глобална тема. Която напълно заслужава да бъде запазена в историята на съвременната ни литература за бъдещите поколения, доколкото ще ги има, с откровени и честни творби.

Отминава се, като незначителна може би, темата за хармоничното етническо съществуване, а България е пъстра черга, съшита от всякакви етноси. Всеки със своя си история, бит, културни традиции и… отношение към другите етноси в пределите й. Противопоставянето им един на друг е изтъркан начин да се отмества погледа на обикновените хора от наистина нерешимите проблеми на деня: за хляб и физическо оцеляване, за социално спокойствие и право на децата да растат на воля, а не в недоимък и проблеми. Тази тема би могла да напомни, че не е важно кой как се казва и каква религия изповядва. А че проблемите са общи и могат да бъдат изкарани на добър край само чрез взаимно доверие. А не за жълти грошове, в сляпо подчинение пред силните на деня.

Днес ние нямаме и съвременна военна тематика. Има исторически спомени, но не и настояще. Патриотичният фундамент в националното мислене е разбит, знамената на славата се изкарват от музея веднъж годишно. Колкото да бъдат изтръскани молците от тях и пак да бъдат скрити обратно. Училищните учебници са пълни с недомлъвки от страх да не обидим разни задгранични псевдоприятели. Без реална армия, мироопазваща собствената си държава, подобна тема не може да съществува. Или може, но в сферата на необоснованата фантастика, че някога в тази област нещо ще се промени в положителен смисъл.

Все по-актуална става темата за малкия, за обикновения български човек. Низвергнат по всички възможни начини, смачкан психически, обезверен, болен и апатичен. Срещан най-вече сред тълпата по улиците на големите градове. Търсещ, по-често ненамиращ работа, унизен и осмиван, че не може да се справи с предизвикателствата на живота. Нека се опитаме още по-мащабно чрез възможностите на белетристиката да установим как е премоделирана народопсихологията ни в ХХІ в. На какво се надява този човек. Какво мисли и има ли ценностна система? Таи ли носталгия по миналите време и с какво може да бъде лекувана тя. Или това е невъзможно и всички въпроси отпадат без време на място злачно и спокойно. Откъдето никой и никога все още не се е върнал.

И накрая - за българската младеж. Оставена сама на себе си: без идеали и перспектива, без ясна визия за бъдещето си и без да е почувствала, че собствената й родина я забелязва иначе, освен с демагогски лозунги. Но с нагледни примери за силата на парите и чрез тях - за платеното право да си недосегаем, над закон и морал. Мисля, че сме нейни длъжници. Защото литературата ни не е показала в най-пълна степен истината за обърканата орис на новите поколения. Не е посочила, освен в изключения, кой е виновен и защо, ще има ли някога изход и по-важното: кога? Всичко това, споделено и описано без излишни илюзии. Чрез задълбочен анализ на обществените и всякакви пречки, които я мачкат в ранните години и които я превръщат в утрешна смяна на малкия човек, за който стана дума по-горе.

Уважаеми колеги, това бе всичко, което исках да споделя с вас. Изводите и разсъжденията ми са изцяло лични и в никакъв случай не твърдя, че всички те са меродавни. Но знам и съм убеден, че с общи усилия българската белетристика ще продължава да се развива и да върви напред. Напук врагу, надничащ от всякакви тлъсто платени открехнати и закрехнати общества. Напук и на измислените днешни патриоти, виждащи в българския писател досадник, осмелил се да иска достойна оценка за труда си. Честно мислещият, четящ българин се радва, че ви има. Бъдете!!!