ХЛЯБЪТ НА НАДЕЖДАТА
Айде, слушай, слушай,
калеш бе, Ангьо,
тамбура що свири…
Анъма да бидеш,
калеш бе, Ангьо,
бел бисер да нижеш…”
…Когато подкараха и Нено Рабаджи по калните стъпала, той дочу ударите на букаите, с които оковаваха пребитите изнемощели въстаници… Пред него още двамина чакаха реда си, когато той ненадейно вдигна очи към прозорците на конака, обърнати към вътрешния двор, и видя нечия бяла ръка с везан ръкав да се мярва, опънала пердето…
Стресна го стоманеният глас на Али бей, нетърпеливо заудрял с бич ботушитеси:
- Върнете ги! - той сочеше останалите двама-трима въстаници на стъписаните заптиета. Нека бавно да изгният в подземието, щом слушаме вече чуждите гяури…
Откъде можеше да знае майсторът на седемте дървени топа, държали цели седемнадесет дни въстаническата крепост непревзета от аскера и башибозуците,че тъкмо сега Али бей Гаванозооглу бе научил за намесата на лейди Странгфорд и чуждите дипломати в работите на мютесарифа във Фелибе, та въстаниците, изпращани при него, оковани и осъдени на бесилка, биваха освобождавани?
Можеше ли топчията да знае, че свирепият Гаванозооглу, стоял дълго в сянката на оня, отдаден само на ловните кучета и краденето на девойки Абдулла, убит някъде край Бобата, бе поел здраво в ръцете си поводите на казата и лееше кръв без мяра?
И отново оставаше в сянка - ту виновен бе Атешлията, ту Барутанлията, прочути главорези…
… Нено Рабаджи бе блъснат в някаква яма на дъното на непрогледна тъмница. Като дойде на себе си след зашеметяването от удара на тежкия приклад, опипа студения зид, впи зажаднелите си устни във влажния камък. Усети, че от челото му капе кръв. Скъса ръкава на ризата си, после го уви около главата си. Жаждата гореше гърдите му, сепваше се, щом чуеше някъде удара на паднала капка…
И в някакъв изтощителен полусън съзнанието му едва крееше като пламъче на догаряща вощеница. И както накрая от нея припламва искра, така в късни мигновения той сякаш дочуваше нечий глас, виждаше скъпи на сърцето му места…
„Дунав тече от златна ябълка,
на ябълка коне навързани,
на коне седла оседлани,
на седлата пушки накичени…” - пееше Аница, седнала под черницата на двора да везе, спуснала черни плитки над гергефа…
…Стресваше го писъкът на майка й, воплите й, потресли цялото село, когато кърсердарите на Али бей я грабнаха, допълзели до кръстците снопи на нивата им под Ропината.
…Чуваше гласа на баща й, уста-старея Дуко, който му говореше, надвесен над черешовия ствол в рабаджийницата му:
- То, Нено, не доизкусурявай колелата толкоз, ами да намериш желязна тръба! Барутът е сила! Я виж Панчо каменарина какви скали цепи… Без желязо ще ти се пукне цевта… Ти мене слушай, па се не бой!…
Лумваше огънят, в който гореше жилестото тяло на Водителя като изваяно от бял мрамор. Чуваше гласа му:
- И тяхното царство дълго няма да живее! Ще видиш!
Нено се хвърляше в нозете му, чиито пръсти потръпваха от нажежения камък, на който бе стъпил:
- Ще се върне ли Аница, Водителю? Ще се върнат ли изкланите и обесените? Няма ли децата да ни проклинат за бащите си, които няма да видят никога вече? Как ние, „лудите глави” ще им заменим бащината ласка? Ще им дадем ли корица хляб?
Мълчеше Водителят…
Пламъците го издигаха високо, високо… После чуваше поп Никола Сокола:
- Малко са избраните… Като Водителя! Те със саможертвата си изкупуват грядущето! И Бога-отец не даде ли единствения си син да бъде разпнат? За да пребъде…
Тишината, отвъдното го поглъщаха… Не чуваше нищо… Стресна го тъп удар до главата му. Той повдигна в изнемога ръка. Напипа ниша… На комина. Пръстите му потънаха вътре… Докосна завързан пакет. Взе го. Бавно го разви. Какво бе това? Доближи го до лицето си. Беше хляб! После чу тих звън. Бръкна отново. Напипа плоско шише, увиснало на въженце. Чудо ли бе това? Кой му пращаше хляб и шише вино? Кой го връщаше от оня свят? Кой?… После се сети… Коминът! Не беше ли точно под стаята с кафезлии прозорци, с белите перденца? Той ронеше с пръстите си хляба троха по троха… Слагаше ги в устата си…
…Времето се завлачи бавно, бавно… Той чувстваше, че върви по някакъв проход, тъмен, непрогледен… Не му достигаше въздух, задушаваше се… Нямаше никакъв лъч светлина. Понякога ставаше, раздвижваше се. После отново се свиваше до комина. И чакаше парчето хляб… Вдигнеше ли ръце до лицето, го драсваха нокти, напипващи брада…
Плоската стъкленица тупваше отново… Той все още живееше! Ронеше грамадата време над главата си, ронеше трохите в шепата си, уловен за една тънка нишка.
Кой я държеше на другия край? Вдигаше ръце, но можеше ли да вдигне каменна-та кула? Падаше на колене…
Дочуваше как някъде капе…
Влагата се отцеждаше… Докога, Боже? Докога?
…И когато вече не вярваше, че ще види светлината, тя го заслепи… Плисна го свеж въздух. Някой държеше фенер… Блъсна го ужасяващ писък, фенерът падна…
- Чакай, чакай! - чу дрезгавия си глас Нено. Пролази по стъпалата. - Дай ръка!
Като се олюляваше, ослепял от дневната светлина, той се изправи на прага на входа на конака. С болка полека-лека отваряше очи…
Сняг бе наваляло! И видя до наковалнята насред покрития със сняг двор, отъпкан от копита и стъпки, двама казаци с високи черни гугли да подковават един бял кон.
Друг, червеникав, чакаше реда си… Нено се олюля, сети се… Кой му подаваше парченцето хляб?
Стъпалата бяха толкова много, нагоре, нагоре… Той почиваше на всяко едно, задъхан, без сили… Задъхваше се, виеше му се свят… Трябваше да се качи до горния край на комина, да види кой му пускаше нишката!
Най-после, едва дишащ, се спря пред една врата.
Натисна дръжката… Сърцето му лудо биеше! Отвори, влезе, видя натрошени стъкла, парчета от виенски стол до кръгла маса с увиснала плюшена покривка, повлякла паднала ваза… Отсреща се мярна празна рамка, позлатена, без картина… Широко легло с балдахин… Пристъпи по килима… И видя разпилени перли от скъсан гердан. Хвърлен или изпуснат? Кой го бе скъсал?
Това беше герданът, който бе купил от Филибе и бе подарил на Аница миналата пролет… Нямаше съмнение, това беше неговият гердан!
И сякаш чу да пее:
„Дунав тече от златна ябълка…”
Над нея се ръсеше ябълков цвят… Коленичи. Започна да събира в шепа белите разпилени зърна…
