ХРИСТО БОТЙОВ

Печо Господинов

2 юни е денят на алтън-калофереца, безсмъртния творец на „Жив е той, жив е…” И тази година лобното място на поета ще събере поклонници от цяла България. Всички със затаен дъх ще прошепнат името му. И легендата за ослепителния подвиг на човека и поета отново ще стопли душите ни.

Да спомняме ли за чародейната красота на поезията му? - Една жива рана, която е сълзила кървави песни. Да призоваваме ли безсмъртната му сянка? - Сянката на един исполин, велик с великата си саможертва!

Христо Ботйов стана иконата на нашите дни, - едно евангелие, от мъдростта на което ще утоляват глада си всички молепсани от съдбата като него „силно да любят и мразят”.

Христо Ботйов не е единственият, който - и когато е умирал - с отворени очи, погледнал съдбата:

„Няма смърт за главата, която е готова да се отдели от плещите си в името на свободата”.

Защото не само за него „смъртта е мила усмивка и гроба - хладна почивка”. Защото неговият кръст и лобният Милин камък - българската голгота и българското Възкресение - смущават покоя и на другите като него. Наистина, малцина са. Но „българската майка юнашка” е раждала и ще ражда всякога храбреци, които като него - в името на своя идеал - ще презират смъртта и ще я желаят с призива на уста: „На смърт, братко! На смърт да вървим!”…

И други, осенени от буреносния му дух, биха могли да кажат за себе си неговите думи: „Живея съвършено бедно. Дрипите, които имах, се съдраха и мен ме е срам да изляза дене на улицата.”

Ето какво пише сам поетът на българската революция за Дякона: Приятелят ми Левски, с когото живеем, е нечут характер…. Студ - дърво и камък се пука, гладни от два-три деня, а той пее и все е весел.”

Велика е неписаната трагедия на Христо Ботйов. „Самоволната сиромашия уби таланта и живота ми - се изповядва той. - А каква полза принесох на отечеството си? Наистина, най-голямата добродетел в света е любовта към отечеството. Но какво да правиш, когато са малцина ония хора, които биха могли да разберат, че тя е основата на другата - на любовта към ближния.”

Малцина са и ботйовците.

А той е единствен. Равен на него няма. Сигурно няма и да се роди. Вековете са много пестеливи - пращат ни през столетията само по един Месия, който ние изпращаме на заколение, а понякога - за разнообразие! - издигаме му бесилка или го оставяме да си избере най-жестоката смърт.

Стъпките на Ботйова очакват охотници. Нека ги създадем. Да ги потърсим! Самоотвержените хора са като солта - без тях животът е безвкусен, народите са като керван без водачи.

Христо Ботйов ни зове на подвиг. Ако не можем да прегърнем Разпятието му, нека поне го последваме. И Христос имаше 12 апостола. Всяко велико дело има нужда от апостоли.


в. „Литературен час”. г. 7, 29.05.1935 г.