ПАСТИР

Диана Павлова

ПАСТИР

Аз търсех пътя към върха
и хълма бях обиколила.
Той ми помаха със ръка
и ме изслуша мълчаливо.

Усмихна се, че в своя бяг
пътеката не съм видяла
и каза да се върна пак
в подножието на превала.

Погледнах горе към целта –
та тя се виждаше от тук!
Но той поклащаше глава –
че моят път е вече друг.

Защото стръмният наклон
извиваше обратно рамо –
и да катерех този склон,
надолу щях да падам само.

Сбогувах се с мъдреца стар
и го оставих сред козите,
но взех библейския му дар
в съкровищницата на дните.


* * *

Една река тече през планините,
една река върви по своя път.
Накланят бреговете й скалите,
но те едва ли могат да я спрат.
Тя иска да докосне канарата –
и няма пътя си да промени.
Пробудена в дълбокото водата
надига се от свойте глъбини.
Надига се, препълва се и ето –
излива се към острите била.
Тя трябва да прелее под небето,
за да достигне своята скала.


* * *

Шестстотингодишно дърво с гъста корона,
с тежък, каменен ствол и чудата осанка,
над прашния селски площад е разлистило клони
и кирпичена къща е прислонило на сянка.

Всички дни, всички тези години – предишни и днешни
е изпратило тук – на същото място – смирено.
Така мълчаливо и кротко сега ще посрещне
и новия ден – с шестстотингодишно търпение.


* * *

Този път
сънят не е просто сън.
Този път
той е евтаназия.
Когато говорехме
за заспалия народ,
който трябва да се събуди
и да надигне глава за свободата си,
тези времена отминаха…

Сега
сме упоявани
с толкова силни лекарства,
че събуждането не е същият акт,
който беше преди.

Сега
вече нищо не е просто,
еднозначно и ясно.
Подчинението е доброволен жест, дори мечта.
Дори мечта.

Най-страшното лекарство,
с което ни поят,
е онова,
което скрива
от очите ни истината.
В най-силно информирания век,
в най-технологичната епоха
информацията е недостъпна.
Информация няма.
Има само нейна имитация.

И така вървим
по пътя си за никъде –
все по-отчаяни и настървени.
Търсим виновния,
а той е добре скрит
зад маската на най-голямата невинност –
добротата.
Зад маската на новия
Спасител.


* * *

Отдавна са заедно
дървото и беседката.
През пролетта
капката от покрива
дълбае кладенче
в мекия мъх
до корените му,
за да го напои.
През лятото –
то я прегръща
и гали с листата си,
и я крие
под своята сянка.
На есен –
сълзите му капят
над нея
и тя търпеливо
ги събира
докато вятърът
не ги отнесе.
И когато дойде
големият студ,
не са така сами –
двамата.


* * *

След преломни, високи вълни
се понасят мътилка и тиня
и към дъното дълго таи
горестта им преди да отмине.
Ако в теб е така, не пиши,
не помагай сред гняв и стихии
да се давят невинни души,
вместо чиста вода да отпият.


* * *

Под сянката на орлови крила,
под хребета със стръмните баири
расте висока, дъхава трева
и всеки полъх там в покой замира.

До езеро, по-тихо и от дъх,
застинало до пропаст сред гората
и само камъни, покрити с мъх
и малко пръст преграждат му водата.

В повърхността му светят отразени
преминали през клоните лъчи
и там рисуват чувствени вселени,
в които цяла Вечността мълчи.

Прегърнала сърцето си така,
закътала го в топлата си пазва,
не диша търпеливата скала –
от трепети неволни го предпазва.

И аз седя на камъка с мъха –
разнежена, спокойна и щастлива –
в прегръдките на мойта планина
сърцето ми във нейното прелива.


* * *

Мъглата ниско, ниско се е спуснала,
безпътни сенки царстват сляпо в нея,
и на парче продава се изкуството,
Поезията легна във бордеите.

И съдници надават глас отвсякъде
и сквернословят, хулят безогледно,
безмилостно посягат и на святото,
което е останало последно.

Мастило под перата им се плиска
и като пръски кал петни душите.
А гърчат се словата им затиснати
от злоба, на която нямат ситост.

И често талантливите писатели
стоят като мишена приковани
и чакат пред очите на предатели
бездарието съдник да им стане…


ЗА ПОСТМОДЕРНИЗМА

Там се чупят каменни погачи
с разтреперани от похот пръсти,
гарвани прегракнали изгракват
мнима болка, и на птици пъстри
се преструват,
                     а под тях е костница,
стъпили отгоре й вилнеят
вещици – и в думите им злостни
паяци на мрежи се люлеят.
Ако слънчев лъч продупчи мрака,
се отдръпва ужасен обратно.
Майки от децата си разплакани
себе си убиват многократно.
Леят лудост, сухи сълзи пръскат,
бълват слуз и плюят сквернословия,
змийска реч през устните им съска,
капе и тежи като олово.
Думи, задушени от безсилие,
тиня и мътилка се просмукват,
не е нужно никакво усилие,
за да се удавиш между буквите.

С трупове водите им са пълни,
нищо там не може да покълне…


* * *

Река безбрежна на Живота –
и пълноводна, и ръждива –
от кръв, мътилка, гняв и ропот –
но повече от всичко – жива.

Залей с водите си, река,
покрий със буйната си пяна
мъртвилото на пустошта
и излекувай тази рана,

която в днешните души
е страшно зейнала пробойна
и изотвътре ги руши
с молитвите си упокойни…