Панчо Недев

Тържествено украсената зала на фирма „Златен корен” празнуваше двоен юбилей - своето второ десетилетие и шейсет годишнината на бащицата на фирмата, Пенчо Пенев. Мил, емоционален и сърдечен, честен и откровен с хората си, той печелеше избор след избор и стана емблема в града на демократичното мислене, говорене и действие, устоял стоически на всички ветрове и катаклизми на Прехода, занитен яко на престола си в нечието пространство между калпавите закони, корупцията и безпощадната Криза, от една страна, и проблемите на все по-оредяващия колектив, от друга.

Между нас казано и речено, сто килограмовият възпълничък директор дължеше своето дългогодишно управление на перфектното си умение да жонглира между чука и наковалнята, да избягва ударите на съдбата и чрезвичайните обстоятелства.

За да покаже за пореден път своята широко скроена душа и неразривната си връзка с историята на фирмата, своето добродушие, внимание и почит към близкото минало на производственото предприятие, той беше поканил на тържеството поименно всички пенсионирани и съкратени бивши служители и работници. От кумова срама те също се бяха погрижили за скромен колективен подарък - четириместна надувна лодка за спортен риболов с извънбордов двигател.

Само един от колектива на бившите, Пешо Безконтролния, не пожела да се включи в колективния подарък, защото отдавна беше решил да поднесе на бившия си шеф свой, личен подарък. Нещо като реванш, разплата, за целенасоченото му уволнение под формата на съкращение. А истинската причина беше ясна и прозрачна като току що измито стъкло - беше устат и чепат, реагираше гласно и безконтролно срещу всяка несправедливост, грандоманщина и шефско своеволие.

Между другото в недалечното минало, той си беше нещо като неформален лидер на колектива, на почит и уважение, благодарение и на своите разнородни таланти - малко поет-сатирик, малко певец на весели и зевзешки песни, малко художник…
Затова когато този четиридесет годишен брадат и рошав мъж с дълга коса и палави черни очички, застана пред бившия си директор, цялата зала притихна със сдържана усмивка. Защото подаръкът му беше необичайно обемист като размер и доста символичен: една голяма лъжица, фино изработена, лъскава и оцветена, в същинската част на която беше изписано пълното, червендалесто и усмихнато лице на директора!

Изненадата сепна не само юбиляра, но и цялата зала. Чуха се тревожни шушукания, размениха се недоумяващи погледи, проблеснаха и доволни, несдържани усмивки под мустак. Най- после директорът преодоля смущението си, надживя яда си, пое лъжицата, потупа го с нея леко по гърба като сурвакница, измънка нещо като „Благодаря!”, вгледа се втренчено в образа си и реши да се пошегува:
- Е, добре си го измислил… добре си го връщаш! Но да беше ми турил в устата някой кренвирш или пържола… картинката щеше да бъде по-точна.
- Пропуск! - отвърна художникът. - Ще го имам предвид за следващия юбилей… А за сега… здраве и добър апетит!

Цяла седмица в предприятието само за подаръка на Пешо Безконтролния се говореше и умуваше. Всеки по своему тълкуваше и разнищваше събитието. Въпросите бяха повече риторични, без отговор: Какво по-точно е искал да каже художникът с тая голяма лъжица и образа на шефа в нея? Намек за стоте му килограма ли? Че е чорбар и чревоугодник ли? А може би тая огромна лъжица бе символ на преяждането му с каймака на преходните години и още неосветените му далавери? Дали пък няма някаква злокобна закана в тая зейнала като отворена уста лъжица? Възможно е и такъв скрит подтекст: кой каквото е дробил, рано или късно ще си го сърба! Нали?

Но като всяко чудо за три дни и брожението около мистериозната лъжица мина и отмина. Дойдоха нови съкращения и изпитания, нови глоби и неустойки на договори, които заличиха лека-полека всички спомени от юбилея. Само директорът Пенчо Пенев, въпреки новите си тревоги и проблеми, не можеше да се отърве от видението на голямата дървена дръжка и своето загадъчно усмихнато лице в дъното на лъжицата.

Макар че захвърли подаръка на художника в килера, почти всяка нощ го сънуваше. Ту като ухилена бухалка, готова за удар в главата му, ту като гонеща го африканска змия с голяма зинала уста, ту като грамаден кинжал, увиснал на косъм над лицето му. Мъчеше се да пропъди от съня и мисълта си тази идиотска лъжица, но тя се оказваше толкова нахална и упорита, невъзможна за пропъждане и забрава. И така на седмия ден танцуващото видение на лъжицата победи в мълчаливия двубой и човекът се закотви тежко болен, на легло.

Джипито му назначи домашно лечение, но директорът нямаше утеха нито от лекарствата, нито разбиране от сина и дъщерята, нито от вечно мърморещата си съпруга. При всяка среща до болничното му легло синът и дъщерята докарваха утешителната приказка само до майтапа:

- Я не се излагай, тате! Толкова битки си печелил, че сега на една лъжица ли ще се предадеш?… Счупи я, бе тате, изгори я в печката тази лъжица и край на тормоза!
В един среднощен кошмар, когато лъжицата с неговия лик отново му се яви като бухалка, той скокна от леглото и точно това направи - измъкна лъжицата от килера, заудря я с все сила в чугунения капак на печката, счупи я на парчета и ги хвърли в огъня.

От необичайния шум жена му в съседната стая се пробуди, втурна се в стаята му по нощница и дълго го гледа отвисоко и мълчаливо, тъй като още не вярваше, че той е сериозно болен. После вместо да го погали и утеши, изрече без задръжка, струпаните в душата й гневни думи:

- Казах ли ти аз, да не се захващаш с този… художник, с тоя зевзек и драка, ама ти… Казах ли ти, че има и такава книга… „Не посягай на присмехулник!”, но ти… не ме послуша. Още ли не си разбрал, че в днешно време критикар, сатирик и некадърник много, много трудно се уволнява и съкращава?

- И ти ли бе, жено врачанска? - викна след дълга пауза Пенчо Пенев, олюля се, хвана се за сърцето, изпъшка провлечено и се строполи на пода.

Дойдоха веднага децата от съседния жилищен блок, дойде и „Бърза помощ” - отведоха ударения от инсулта директор в болницата. Тогава се случи и чудото нечувано и невиждано: голямата лъжица с ухиления образ на болния възкръсна от жаравата на пернишката печка, събра си чарковете и политна като стрела след линейката.

Когато след няколко часа Пенчо Пенев дойде в съзнание, след масираната атака на животоспасяващите хапчета и инжекции, отвори широко очи, видя надвисналата над болничното му легло лъжица, изпъшка шумно и… издиша последния си дъх!